Ричард Дойч
Крадците на мрака (48)

47

К.К. стоеше в каменно помещение, а вградените лавици околовръст бяха пълни със стотици маслени лампи, които хвърляха оранжево сияние върху пространството от девет квадратни метра. Веню и Синди стояха до нея, потънали в тих разговор.

Четирийсет монаси седяха в поза лотос с гърбове към стената. Това бяха монаси, каквито К.К. не беше очаквала да види. Носеха роби, някои бели, други сини, трети кафяви или оранжеви, всички с различна кройка.

Прическите им също не бяха еднакви: не всички бяха с голи глави, както бе обичайно за азиатските манастири. Макар едните да бяха избръснали главите си, други носеха дълги коси, подстригани модно в стил, който би бил по-подходящ за костюмари от Уолстрийт. Не само прическите им изразяваха индивидуалността и различната националност. Мнозинството бяха азиатци: японци, тайванци, тибетци, китайци, виетнамци. Но имаше и африканци, европейци, араби, латиноамериканци — представителна общност на световната култура.

Украсата по вратовете и гърдите им също се различаваше. Липсваше обединяващ символ. К.К. виждаше изложените на показ символи на световните вероизповедания: разпятията на католицизма, кръстовете на православните, еврейските Давидови звезди, ислямските звезди и полумесеци. Имаше и будистки молитвени броеници и колелета Дхармачакра, един индуистки Оскар и няколко символа, които тя не можа да разпознае.

Когато пристигна с Веню и неговият екип, излизайки от пещерата в нещо, което можеше да бъде описано само като рай, монасите работеха в храма и извън него. Някои от тях бяха коленичили за молитва, други поддържаха градините, а трети медитираха в малки странични помещения. Никой от тях не се съпротиви, когато хората на Иблис се приближиха към тях с извадени оръжия. Видяха готовите за насилие хора, но по лицата им не се изписа изненада. В очите им не се появи страх, когато бяха събрани и принудени да влязат в това помещение.

През цялото това изпитание никой не продума, с изключение на един монах, когото завариха в светилището. Той приличаше на тибетец с късо подстригана щръкнала коса. Носеше зелена копринена роба, чиито поли и ръкави бяха обточени със златни нишки. Кожата му беше чиста и гладка, като се изключи белегът, който се спускаше по дясната му буза. Стоеше до олтара, пръстите му се докосваха в мирна молитва.

Вдигна поглед, когато групата влезе през голямата порта. Очите му се усмихнаха, когато наклони глава и продължително се вторачи във Веню. Във въздуха се усещаше очакване, докато монахът заговори и каза единствено:

— Правите страшна грешка.

Иблис го застреля с един-единствен куршум, който се заби в дясното око на тибетеца и запрати половината му мозък върху задната стена на подиума.

К.К. не трепна при тази проява на насилие, но върху лицето на Синди се изписа ужас. Тя никога не беше ставала свидетел на безчовечността на Иблис. Като се изключи отвличането, бе живяла защитен живот, движила се беше в своя малък свят, без да съзнава каква жестокост властва в сърцата на някои хора.

Макар по лицето на К.К. да не се изписа ужас от смъртта на монаха, сърцето й се сви. Но не заради шока от безполезното убийство или студенината, която Иблис за пореден път показа, а ужас от онова, което монахът бе казал. Тя се поправи. Не точно от словата му, а от начина, по който ги изрече. Мъжът, изглежда, знаеше защо са дошли, макар че Веню и Иблис не бяха казали нищо. Сякаш бе предупреден, че идват. Но най-ужасяващото за нея беше, че той ги бе заговорил на съвършен английски.

К.К. погледна към другата страна на помещението и останалите монаси. Седяха кротко и се молеха, сякаш не бяха взети за заложници и не забелязваха цевите на оръжията, които оставаха насочени към тях.

Иблис се появи в рамката на вратата и неочакваната му поява я накара да се върне в действителността. Той размени съзаклятнически поглед с Веню.

— Намерихме го.

— Хайде, момичета, да вървим — каза Веню, без да поглежда към тях.

Те последваха Иблис през вратата на стаята и поеха надолу по дълъг каменен коридор, изсечен в гранита и осветяван на равни разстояния от факли. Сега вече не се намираха в модерния свят. Коридорът правеше остри завои наляво и дясно, навлизайки все по-дълбоко в планината, докато не излязоха в голямо преддверие. Тук факлите горяха ярко и отблъскваха сенките, които пълзяха от всички посоки. Помещението беше кръгло, с полирани стени и площ около двеста и петдесет квадратни метра. Подът и таванът имаха сложна украса, каквато К.К. никога не беше виждала. Бяха инкрустирани със злато, имаха абстрактен вид с дълбоко духовно предназначение, което тя не можеше да схване. Седем коридора водеха в различни посоки като спици на колело.

Иблис посочи към един коридор, който водеше до извито стълбище, потъващо в мрака. Всички започнаха да слизат, обгърнати от тъмнина. Отне им не повече от минута, но плъзгаха ръце по стената за по-голяма сигурност. Излязоха в малко преддверие, където четирима от хората на Иблис с насочени за стрелба оръжия стояха пред една врата с отвор. Отдръпнаха се, когато видяха своя началник, и зад тях се откри голямата черна порта.

Тя сякаш беше излязла от кошмар, изработена от дебел абанос, резбована с изображенията на ужасяващи същества, демони и зверове със зинали от ярост или страх усти. Десетки изгубени души пълзяха по повърхността: мъже, жени и деца крещяха за изкупление, което никога нямаше да дойде. Синди отскочи назад при тази гледка, от очите на децата, оживели от непонятен страх. Отстъпи още назад, сякаш някой от зверовете на вратата щеше да я придърпа и да я направи жертва на същата съдба.

Макар и стресната, К.К. остана непоколебима. Тя се втренчи в центъра на вратата, в отвора. Той беше дълъг и тесен, отсъствие, което копнееше да бъде запълнено, сякаш някой с майсторска ръка бе изрязал и изтръгнал сърце. И докато оглеждаше внушаващата ужас врата, К.К. най-накрая разбра предназначението на жезъла, откъде идва и къде му е мястото.

Веню пристъпи напред и всички се отдръпнаха, за да му направят път. Той протегна ръка и Иблис му подаде кожения тубус, след това направи крачка назад, сякаш провеждаха някаква церемония. Веню отвори капака на тубуса, бръкна вътре, измъкна черния деветдесетсантиметров жезъл и го пъхна на мястото му.

Отдръпна се назад, за да огледа свършеното. Сега вратата беше цяла; двете сребърни змии с готови за нападение глави най-сетне си бяха у дома. На светлината на факлите скъпоценните камъни сякаш пулсираха така, както сърцето се връща към живот. Всички затаиха дъх в почуда. В преддверието настъпи тишина в очакване на непознатото.

В този момент се разнесе тих шум, дълбок и гърлен, сякаш земята говореше. Очите на охранителите се ококориха и те стиснаха оръжията си по-здраво. Синди пристъпи към тях, сякаш биха могли да я защитят. След това с оглушителен пукот жезълът се строши на две. Плъзна се от отвора и падна на земята, сърцевината му от матова смола се откри и всички разбраха, че е модерна направа.

Щом видя, че жезълът е фалшив, очите на Иблис потъмняха, а тялото му се затресе от яд, когато се обърна към К.К.

— Какво си направила?

Обаче Веню пристъпи напред, пред едрото му тяло Иблис заприлича на джудже и това спря словесната му атака. Той се взря в К.К. и задържа погледа й. После извърна очи надолу към строшения жезъл и за голяма изненада на Иблис се засмя под мустак.

— Какво направи с оригинала? — изкрещя Иблис и се опита да мине покрай него.

— Хайде да се поразходим — покани Веню дъщерите си. След това се обърна към Иблис: — Иди и огледай другите помещения. Тази врата е моя грижа.

К.К. и Синди безмълвно последваха Веню навън от преддверието и обратно нагоре по извитото стълбище. Минаха отново през осветените с факли коридори и покрай помещението, където монасите седяха и безмълвно четяха молитви. Стигнаха до дървено стълбище, поеха по hero към втория етаж на храма и се озоваха в просторно фоайе. Стените от борови трупи бяха украсени с религиозна иконография: мандала и Мадоната, Авраам и Шива, Мохамед и Шанг Ти^[1].

Веню продължи до коридор с много врати. Отвори първата и кавалерски пусна дъщерите си да влязат първи.

Малкото помещение беше частното жилище на някой от монасите. В ъгъла лежеше сгънат дюшек, а покрай стените бяха подредени големи възглавници. Имаше и просто писалище от бор и един стол. Веню взе някакво списание от малката лавица над бюрото и го прелисти, но вертикално изписаните йероглифи бяха неразбираеми.

Подобно на външните пространства, и това помещение се осветяваше с маслени лампи. Няколко пръчици китайски тамян тлееха червени, а гъстият дим се виеше нагоре. Веню седна на стола пред бюрото, облегна се удобно и вдиша сладката миризма на борова смола, билки и подправки, която внасяше спокойствие в помещението.

Синди седна на големите възглавници, а К.К. остана права.

— Можете ли да си представите майка ви да види това? — подхвърли Веню, докато местеше очи от едната на другата. — Аз и моите две момичета сме в храм на повече от четири хиляди години. Направо ще пукне отново.

Погледът на К.К. го пронизваше, но той само се подсмихна, когато забеляза гнева в очите й.

— Как смееш! Та ти нямаш нищо общо с нас! Ти изостави нашата майка.

— До това води затворът.

— Освен това подправи смъртта си.

— Всеки трябва да умре.

Веню остави тази скрита заплаха да отзвучи.

— Значи този тип Майкъл наистина те обича?

— Не смей да го намесваш!

— На повечето мъже не може да се има вяра, но това се отнася и до повечето жени. Нали, К.К.? Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат; понякога си въобразяваме, че знаем какво става.

К.К. нищо не каза.

— Хората могат да бъдат толкова изненадващи, толкова непредсказуеми — подхвърли Веню, вторачен в нея.

— За какво, по дяволите, говориш и какво се случи долу? — избъбри Синди. — Какво има зад вратата?

Веню отново взе да мести поглед между двете.

— Може би К.К. би могла да отговори на този въпрос?

К.К. стоеше обгърната в мълчание и го гледаше вторачено. Сякаш помежду им течеше безмълвен спор. Синди беше нула, спорът и шахматната партия бяха между К.К. и Веню.

— Нямам представа — отговори тя, защото не искаше да си представи истината.

Веню отстъпи с усмивка.

— Кара те да се замисляш. Това място предхожда юдаизма, християнството, исляма. По-старо е от Гаутама Буда и индуистките богове. Принуждава те да се запиташ кой го е построил, кого са обожествявали, кого обожествяват сега? Какво пазят?

— Ако пазят нещо, не смяташ ли, че тези монаси щяха да се опитат да окажат съпротива? — попита Синди.

— Може би онова, което пазят, не се нуждае от защита — отговори К.К., все още впила очи във Веню. Тя направи пауза, за да разбере сестра й какво е искала да каже. — А може би не го пазят от света, а точно обратното — бранят света от него.

Синди се изсмя нервно.

— Винаги си толкова драматична.

Веню се беше вторачил в К.К. и сякаш не чу Синди, все едно че я нямаше в стаята.

— Изглеждат ли ти стари? — попита той К.К. и се размърда на стола.

— Кои? — попита Синди, опитвайки се да се намеси в разговора.

К.К. не отговори. Знаеше, че Веню не иска отговор на въпроса си, не търси потвърждение на своето наблюдение. Тя беше забелязала същото. Макар никой от монасите да не беше млад, нямаше и окуцели, прегърбени, съсипани от годините си. Косата им беше посивяла и имаха бръчки. Мъдростта по лицата им идваше от опита на много години, но очите на всички бяха млади, пълни с живот и оптимизъм, непомръкнали от безнадеждност.

— Това място…

— Какво „това място“? — обади се отново Синди, която лека-полека започваше да се дразни.

В този момент в стаята нахълта забързано Иблис.

— Намерихме другите помещения.

— Добре — отговори спокойно Веню, който продължаваше да седи, сякаш нямаше закъде да бърза.

Иблис го изгледа объркано.

— Не искаш ли да ги видиш? Направо е невероятно.

— Не още — не помръдна неговият началник. — Чакаме да пристигне един човек.

— Кой? — попита Иблис.

Веню продължаваше да гледа К.К., впил поглед в очите й, и сега се усмихна.

— Майкъл Сейнт Пиер.