Ричард Дойч
Крадците на мрака (6)

5

Кетрин Колийн Райън беше на петнайсет, когато открадна за пръв път. Мъжът беше на четирийсет и няколко, ерген, и живееше на Трафалгар Скуеър в Лондон. Беше го виждала пет дена подред да седи на едно и също място в покрития безистен и да точи лиги по младите момичета, които влизаха и излизаха.

Животът й се промени един четвъртък следобед. Бе дошла в безистена „Уисъл Даун“ с две приятелки — Линдзи и Бони. Купиха си по една сода и се отправиха към помещението с автоматите за пинбол, за да флиртуват с момчетата там, когато мъжът заговори Бони. К.К. вече беше свикнала с мъжките погледи. Височината и външният й вид внушаваха, че е по-скоро осемнайсет или двайсетгодишна, а не на шестнайсет. Обаче Бони изглеждаше точно на годините си — невинна и чиста с късата си черна коса и луничките по лицето, затова когато видя, че мъжът се опитва да я сваля, К.К. се разгневи. Дръпна Бони настрана и я попита какви ги върши, но тя й се тросна да си гледа работата. К.К. и Линдзи я видяха да сяда с мъжа в едно от сепаретата и си тръгнаха гневни, оставяйки я на глупавото й упорство.

Двете прекараха следобеда в обичайните, за подрастващите занимания: флирт, смях и отдаване на мига. Когато стана пет и половина, установиха, че Бони си е тръгнала без тях, и те също поеха всяка за дома си.

К.К. се прибра в малкия апартамент в Кентшир и още щом влезе, в носа я удари миризмата на овнешка яхния. Деветгодишната й сестра Синди седеше на кревата и си пишеше домашното, а чинията с вечерята я чакаше до нея. Двете момичета отрано бяха свикнали да се оправят сами. Тяхната майка, Дженифър Райън, работеше нощна смяна в една фирма за почистване, за която метеше и миеше подове, чистеше тоалетни. През деня работеше като шивачка в местното химическо чистене долу на Пикадили Съркъс. Откакто К.К. се помнеше, тя имаше поне две работни места, жертвайки и дни, и нощи, за да може да издържа двете момичета. Правеше го сама, защото баща им беше починал преди девет години.

Това беше един от първите спомени на К.К. Не като размазаните, някак ускорени спомени от времето, когато и тя беше дете. Това бе един от онези първи спомени, в които всичко се вижда ясно: цветовете, миризмите и особено чувствата. Зимният вятър виеше над скованата от студа земя на гробището „Св. Томас“ в Шрузбъри, Англия, снежинките деряха като стъкло, щом паднеха върху кожата й. Тя стоеше стиснала дясната ръка на майка си, а Синди се държеше за лявата. К.К. беше на седем. Онова, което си спомняше най-ярко, бяха чувствата или по-точно липсата на такива. Бяха й казали, че погребението е нещо тъжно, то е време да кажеш сбогом на любимия човек, но когато К.К. погледна нагоре към своята майка, не видя сълзи, нито скръб. И макар да беше малка, разбра, че нещо не е наред.

Беше виждала този мъж само през дебело два и половина сантиметра стъкло по времето, когато майка й го посещаваше в затвора. Това се случваше рядко и между посещенията им минаваше дълго време. Той дори не беше виждал Синди, която беше плод на съпружеско свиждане.

Умрял беше два часа след като избягал от затвора. Превърнат в мишена на национално издирване, успял да мине само километър и нещо, преди да бъде убит. Не беше застрелян от полицаите, детективите или затворническите пазачи, а от Мики Франк, мъжа, с когото беше избягал, съкилийника му в затвора „Хаит“. Скарали се и баща й загубил, защото другият забил сгъваем нож в корема му, а след това го полял с бензин и го запалил. Беше жертва на съдбата, както се изрази майката на К.К., получил бе кармическо възмездие за болката, която им беше причинил.

С минаването на годините майката на К.К. обясни, че е имала нужда да види мъжа си погребан. Искала да бъде сигурна, че е мъртъв и заровен под метър и осемдесет пълна с червеи пръст. Тогава К.К. видя такава горчива омраза, толкова гняв в очите на майка си срещу човека, който им беше баща, но се бе появявал от време на време за зачеване, не за друго.

Същата вечер в осем приятелката й Бони стоеше пред входната им врата разплакана. Ризата й беше скъсана, а полата сцепена. К.К. я държеше здраво прегърната, докато Бони й разказваше какво й беше сторил мъжът. Страхуваше се да каже на майка си или да отиде в полицията. Никой нямало да повярва на едно нещастно малко момиче. Богатството на мъжа щеше да му купи лъжи, а на нея да лепне името на алчна кучка, която иска да се облажи за чужда сметка. Подобно нещо често се беше случвало пред очите им — децата, които винаги успяваха да се измъкнат, децата, които никога не биваха наказвани. К.К. беше сигурна, че Бони не е първата жертва на заможния мъж, но нямаха доказателства.

Тя изсуши сълзите на приятелката си и я заведе у тях. Попита я за адреса на мъжа, но Бони увърташе. Познаваше своята приятелка и не искаше тя да направи някоя глупост. Обаче К.К. умееше да убеждава хората, да ги накара да разберат нейната гледна точка, да ги подчини на своята воля, независимо дали е права или не.

Гранитната градска къща беше двойно по-широка, отколкото дълга. Фасадата й бе покрита с бръшлян, който се спускаше от извисяващия се над петте етажа парапет на покрива. Входната врата беше украсена с полирана медна дръжка и чукало от същия материал.

К.К. се промъкна през незаключената задна врата и пресече кухнята с блъскащо в гърдите сърце, което сякаш всеки момент щеше да избухне. Тогава за пръв път усети вкуса на въздуха, видя цветовете някак си по-ярки, сетивата й работеха на пълни обороти заради страха и адреналина… и това й хареса.

След като се бе озовала в къщата, не знаеше какво да прави. Нямаше план или някаква цел на ум. Беше само на петнайсет и изпълнена с гняв. Тя се огледа наоколо сред това изложено на показ богатство, сред тези картини и статуи, сред среброто и кристала. Не й беше минавало никога през ума, че хората могат да живеят така, и от факта, че перверзникът, нападнал Бони, живее по този начин, й призляваше.

Искаше да го нарани, както той бе наранил нейната приятелка, но не знаеше как. Помисли си за малко вандализъм, но не си падаше по разрушенията. Да го запали не можеше да става и дума, защото дори за миг не й минаваше през ум да нарани физически човека, но въпреки това искаше да му причини болка. Докато обикаляше из богаташкия дом и зяпаше как живеят заможните, разбра как ще го нарани. Този човек обичаше своята собственост. Той харесваше своето богатство, произведенията на изкуството, натрупаните скъпоценности… и младите момичета. Обичаше да притежава вещи и хора и Бони беше само последната вещ, с която бе задоволил своето его и похотта, жаждата си за власт.

Знаеше точно как да нарани мъжа.

Грабна една калъфка от възглавница и започна да я пълни с часовници и сребърни предмети, златни накити и джунджурии. Избягваше електрониката и другите големи уреди, съсредоточавайки вниманието си върху дребни и ценни предмети.

Докато крачеше към задната врата, една картина привлече вниманието й от стената. Не знаеше какво представлява, нито някога беше чувала за Моне, но тя заговори на душата й. Не беше голяма — не повече от петдесет на петдесет сантиметра. Погледна калъфката и после към картината. И без да се замисля повече, я свали от стената.

И тогава настана ад. Алармата зави и всички врати в къщата бяха зарезени. Тя се втурна към прозорците, но откри, че и те са заключени, а ключалките им бяха трудни за разбиване. Изведнъж се бе озовала в капан. Петнайсетгодишно момиче с калъфка от възглавница, пълна с крадени вещи. Нямаше да може да обясни и да отърве изпращането в поправителен дом или дори по-лошо — затвора.

Главата й заработи с бясна скорост. Опита всяка врата и прозорец, но напразно. Скоро чу воя от сирената на полицейската кола да приближава и след секунди на вратата започна да се чука. Тя рухна на земята трепереща, уплашена, а по лицето й се стичаха сълзи. Какво щеше да каже майка й?

И тогава се преобрази. Съсредоточи се и цялото й същество се изпълни с решителност.

Разкъса ризата си и запищя с пълно гърло, пищеше с все сили. Хвърли калъфката с вещите в един шкаф и окачи картината на мястото й. Полицаите отново почукаха по вратата, а К.К. им отговори с друг залп писъци.

Вратата се отвори с трясък. Две ченгета влетяха в помещението и я откриха на земята, обляна в сълзи. Тя зави още по-сърцераздирателно, когато полицайката клекна до нея и я попита коя е, а К.К. отговори чистосърдечно:

— Просто не можех да направя нещата, които искаше.

— Какви неща? — попита жената.

Тогава К.К. каза:

— Питайте Бони.

Мъжът беше арестуван още на другия ден. Оказа се, че множество подрастващи са станали негови жертви, а в гардероба му откриха записи с детска порнография. Независимо с колко пари разполагаше, те нямаше да могат да го откупят от затвора, след като беше извършил престъпления срещу деца.

Тази вечер К.К. се прибра у дома и завари сестра си седнала с една жена на средна възраст с посивели коси. Синди вдигна обляното си в сълзи лице и се втурна в прегръдките на К.К., а риданията разтърсваха деветгодишното й телце. К.К. я прегърна здраво и започна да я гали по гърба, опитвайки се да я успокои. Синди се притискаше към нея, заровила лице в гърдите й.

— Ей, детенце, всичко ще се оправи — каза К.К. — Какво става?

Зае се да маха кестенявите кичури от лицето на Синди и да бърше сълзите й, докато най-накрая успя да надникне в сините й очи. И видя болката в тях, видя страданието, на което никое деветгодишно дете не бива да бъде излагано.

Светът около К.К. се завъртя. Разбра какво се е случило, преди още сивокосата жена да отвори уста. Майка им беше мъртва. Дженифър Райън беше „паднала“ от кулата „Лангейт“.

Майка им се беше борила с депресията през всички тези трийсет и четири години, но през последната положението й се беше влошило. Дженифър Райън бе започнала да пуска фалшиви усмивки под лъжливи очи, разговорите с децата й ставаха все по-отчуждени и странни. Всяка нощ К.К. чуваше тихите й ридания, докато лежеше, стиснала Библията. Тя беше богобоязлива жена и не пропускаше неделната литургия, живееше според Свещената книга и никога не би осъдила съзнателно душата си на вечни мъки, като си отнеме сама живота. И сега, когато седяха двете със Синди, изведнъж останали сами на света, К.К. разбра, че най-накрая майка й се беше побъркала.

Тя седна на пода и нежно започна да полюлява Синди в обятията си.

— Сестра ти трябва да дойде с нас — заговори сивокосата жена. — Ще я настаним в семейство.

— Аз съм нейното семейство — възрази К.К. през сълзи. — Нейното единствено семейство.

— Зная, че е трудно…

— Наистина ли — избухна К.К., — наистина ли знаете, или това е кухо изречение, на което ви учат в социалните служби?

Спря се с усилие на волята, възвръщайки си равновесието, и за няколко минути само достигна зрелост. Притисна здраво Синди и заговори на по-възрастната жена:

— Представете си, че някой, когото обичате, умре и ви откъснат от единствения друг човек на света, който ви обича, за да ви захвърлят при някакви безразлични чужди хора. Аз мога да се грижа за нея.

— На колко години си ти, дете?

— На деветнайсет — излъга К.К. смело. — Работя и мога да я издържам — излъга тя отново, и то убедително. Биваше я в това.

Жената огледа двете сестри, вкопчени една в друга. Огледа малкия апартамент с бедното му обзавеждане. Трите сърца в помещението се късаха.

— Никого другиго ли си нямате? Къде е баща ви?

К.К. и Синди се спогледаха.

— Умря — прошепна засрамено по-малката сестра.

— Моля, не я взимайте от мен — помоли се К.К. — Аз съм всичко, което си има.

— Дете, не искам да те оставям сама.

К.К. притисна силно Синди.

— Не съм сама.

Жената взе чантата си и стана. Пое си дълбоко дъх и погледна съчувствено К.К.

— Ще видя какво мога да направя.

К.К. също стана, изпрати я до вратата и заключи, след като тя излезе. Върна се при сестра си и я прегърна здраво, а сълзите им се смесиха. Никой никога нямаше да й отнеме Синди.

Но докато седеше на пода, започна да я обзема страх. Нямаше никакви умения, тя също беше още дете, нямаше работа, думите й към жената бяха израз на отчаяние, наивна молба да предпази своето и на сестра си сърце от излишни болки. Защото колкото Синди имаше нужда от К.К., толкова и тя се нуждаеше от по-малката си сестра. К.К. обичаше сестра си и макар тя да беше шест години по-малка от нея, помежду им имаше такава близост, както между еднояйчни близнаци. К.К. се изпълни с решимост, че ще намери начин. Ще се посвети на своята сестра.

Това беше последният път, когато плака.

На следващата нощ К.К. се върна в къщата на Трафалгар Скуеър. Този път знаеше какво да прави. Взе калъфката от шкафа, все още пълна със скъпоценности. Погледна картината на Моне на стената, впи очи в двете сестри, хванати за ръце. Отиде в кухнята, взе нож и я изряза от рамката. Нави я, пъхна я в калъфката и се измъкна през задната врата.

Отиде в заложната къща на „Пикадили“. Старият Рист седеше прегърбен зад тезгяха, истинско олицетворение на западналия квартал. Познаваше го от черквата или по-скоро той познаваше нейната майка.

— Съжалявам за сполетялата те загуба, дете — каза мъжът, възрастното му набръчкано лице бе искрено развълнувано.

К.К. кимна и постави един сребърен бокал върху тезгяха.

Той я погледна с тъжни тревожни очи.

— Беше на майка ми. Със сестра ми имаме нужда от парите.

Рист наистина познаваше майката на К.К., и то добре. Отлично знаеше, че никога не е разполагала със средства, за да притежава подобна вещ. Погледна бокала, вдигна поглед за да погледне К.К. в очите и това му разби сърцето, защото разбра какво е направила. Даде й хиляда паунда за него — почти действителната му стойност, защото не би могъл да излъже едно сираче.

През следващите три месеца нещата продължиха по този начин. Когато имаха нужда за храна или наема, К.К. продаваше на господин Рист някой предмет от калъфката за възглавница, напълнена в къщата на площад „Трафалгар“. Обаче през цялото това време на нея нито веднъж не й мина през ум да продаде картината. Закачи я на стената в стаята на Синди, точно над леглото, като напомняне, че те са семейство, че са двете сестри, които винаги ще се държат за ръцете.

К.К. се грижеше за Синди така, сякаш не беше нейна сестра, а дъщеря. Порасна за една нощ. Помагаше на Синди за домашните, готвеше й, чистеше къщата. Имаха се една друга и никоя от тях нямаше да позволи сестра й да пострада.

След като минаха три месеца обаче, калъфката се оказа празна. Всичко беше продадено, с изключение на една-единствена вещ. К.К. се уплаши, че с тяхната илюзия за безопасност е свършено. Нямаше какво да продаде. Върна се при къщата на Трафалгар Скуеър, но тя беше опразнена и обявена за продажба.

Отново я обхвана паника. Имаше нужда от пари, и то до края на седмицата. Седеше всяка вечер вторачена в картината, която висеше над леглото на сестра й, размишлявайки за нейната стойност. Но беше дала обещание. Страхуваше се, че ако продаде картината, тяхното бъдеще ще свърши.

Слезе до „Пикадили“ и продаде последния предмет — часовника на мъжа, на господин Рист. Три хиляди паунда, които щяха да стигнат само за един месец.

Когато излезе от магазина, той стоеше отвън. Беше по-нисък от нея — около метър и седемдесет — шепа човече. Косата му беше смолисточерна и добре поддържана, силният тен подчертаваше светлосините му очи. Макар лицето му да беше впечатляващо чисто и невинно, той я изплаши. Но в този миг мъжът се усмихна. Усмивката беше топла, отрази се в погледа му й прогони страха и загрижеността й.

Кимна.

— Здравей.

Тя го погледна и се усмихна.

— Господин Рист е добър човек. Никога няма да те издаде.

Сърцето на К.К. прескочи. .

— Какво искате да кажете?

— Не, не, не се тревожи. Просто искам да кажа, че те обича.

Мъжът говореше с американски акцент. Южняшки. Той притежаваше толкова приятелски оттенък, че можеше да омекоти, да отнеме остротата и на не толкова дружелюбни слова.

К.К. не знаеше какво да каже. Този човек знаеше какво е направила и какво продава.

— Моля, разбери, не искам да ти навреждам. Казвам се Иблис. Познавах майка ти. Зная какво преживяхте. Зная, че отглеждаш сестра си, и какво си направила. Мисля, че е направо невероятно.

Той тръгна бавно надолу по улицата и К.К. влезе в крак с него, без да е наясно защо.

— Обаче си мислиш, че можеш да крадеш, за да я издържаш. К.К., ти си на петнайсет, а влизаш в един смъртоносен свят.

Тя се обърна да си върви, без да е сигурна от какво бяга — дали от мъжа, или от положението, в което беше изпаднала.

— К.К., почакай — усмихна се мъжът. — Просто искам да ти помогна.

Тя се обърна и го погледна. Топлината на гласа му беше съблазнителна и й предложи утеха, каквато не бе получавала през последните три месеца. Лицето му беше безупречно — кожата чиста, незамърсена от пъпки, почти детска, което внушаваше невинност и предизвикваше доверие. Обаче очите му — никога преди не беше виждала толкова светлосини очи. Помисли си, че е глупаво, но й се струваха неестествени и я плашеха.

— Как? — попита К.К., а гласът й беше пропит с подозрение.

— Искам да те уча.

И подобно на Фейджин и Артфул Доджър^[1] наистина го направи. К.К. беше отчаяна, нямаше към кого другиго да се обърне. Той й преподаваше за ключалките и патроните им и как да оглежда къща. Научи я какво да краде и какво — не. Обясни й как работи полицията и сложностите на закона. Показа й как да пази откраднатото и колко несправедливо е, че то се продава само за частица от стойността си. Научи я, че добре подготвеният обир може да те храни пет до десет години и дори цял живот. Всичко е въпрос на планиране. Да, и изпълнението беше важно, но работата може да се превърне в провал още в началото, ако планирането не е на ниво.

Той правеше разлика между себе си и главорезите и криминалните. Обясняваше своя занаят като изкуство, като научно изследване на нещо, което съществува от появата на човека. Истинското изкуство обаче беше да не се оставяш да те хванат. Затворите са пълни с глупави, отчаяни и алчни хора без късмет. Един артист няма защо да се тревожи за провал, ако планира грижливо и спазва първото и единствено правило на крадците: никога не се доверявай на когото и да било, дори на роднините си.

К.К. го разбра. Но онова, което запазваше нейната човечност, което я караше да бъде съсредоточена, а и причината да върши това, беше нейната сестра. Тя я обичаше и Синди бе единственият човек, комуто се доверяваше.

К.К. и Иблис седяха в голям апартамент, а масите в него бяха покрити с чертежи и архитектурни планове, книги и различни изследвания. Беше ги изучила всичките, поглъщайки забраненото познание, което щеше да й разреши да издържа себе си и своята сестра. По време на обучението й Иблис им беше давал пари, като се грижеше да са напълно задоволени. Често се отбиваше в апартамента им, сприятели се със Синди и носеше големи торби с храна. Беше като по-голям брат за К.К., какъвто тя никога не бе имала. След като в продължение на три месеца се беше грижила сама за всичко, сега й беше хубаво, че някой друг се грижи за нея.

— Защо правиш това? — попита тя веднъж и се обърна на стола си, за да погледне Иблис, седнал пред своя компютър.

— Когато бях по-млад, се молих за помощ, молих се Бог да ми даде пари, работа, малко спокойствие. И знаеш ли какво открих? Тези молитви не ми донесоха нищо друго, освен лъжливи надежди. Тогава един ден ми просветна, че е по-лесно да открадна онова, което искам, и да се моля за прошка.

Иблис замълча.

— Колкото и да се молиш, това няма да те спаси от залавяне. Но аз ще те науча, ще бъда онази малка разлика между свободата и затвора, докато правиш удара.

— Защо? — не се отказа К.К.

— Предполагам, за да успокоя съвестта си. Объркан съм, защото извърших някои лоши неща. Наистина лоши.

Иблис замълча. К.К. видя изписаното по лицето му съжаление.

— От време на време всеки, независимо колко е лош, може да стори добро.

Първият истински удар на К.К., първият й истински грабеж, беше в частно жилище. Генерал Хоби Мобату беше имигрант от Африка, натрупал богатството си, като ограбвал хуманитарните помощи за невинните, болните и умиращите поданици на своята държава. Беше пренесъл богатството си в Англия и се движеше в средите на висшето общество, разхождайки фалшивата си генералска униформа, украсена с медали, с които сам се бе наградил и сам се беше закичил.

К.К. проучи придобивките на Мобату. Той най-глупашки купуваше всяко произведение на изкуството с големи фанфари, гъделичкайки самочувствието си с медийната шумотевица, която ги съпътстваше. С помощта на Иблис, който й помагаше при избора, тя прегледа неговия инвентарен списък. „Страданието“ от Арл Гоеция. Нарисувано през 1762 г., когато художникът е на върха на своите възможности, платното изобразяваше майка, която държи болното си дете, докато над нея бушува небесна война.

К.К. изчака до вечерта, когато на генерала щяха да връчат награда за защита на човешките права. Наградата беше основана и финансирана от него самия. Той напусна господарската къща в шест часа и в шест и една минута К.К. вече отключваше с шперц бравата на задната врата. После изключи алармената система. Без да губи време, забърза към всекидневната, където на стената висеше „Страданието“. Изключи алармата в рамката, свали картината, заменяйки я с копие, и излезе в шест и десет.

Повече от месец картината не беше обявена за открадната заради невежеството на Мобату какви неща притежава. Полицията и частните детективи започнаха да кръстосват околността и да разпитват всеки дали е видял нещо необичайно през онази топла вечер. Никой не си спомняше нищо, освен една възрастна госпожа, която беше видяла високо момиче в ученическа униформа и раница на гърба да се прибира вкъщи. Възрастната дама се опита да обясни обстойно, надявайки се на малко компания, но полицията не прие разказа й и продължи търсенето.

Вестниците и светът на изкуството бръмчаха цял месец за кражбата, но не беше открита никаква следа от „Страданието“. Картината отдавна беше продадена на богат европейски колекционер, който я беше заключил в частната си сбирка. Иблис показа на К.К. как да осъществи сделката, как да й платят в банкноти, които не могат да бъдат проследени, и как да използва спечелените нечестно пари, без да събуди подозрение.

Ударът беше нещо като нейна курсова работа, кулминация и демонстрация на всичко, което беше научила от Иблис. Той никога не поиска нищо в замяна, което я правеше подозрителна. Искреността му обаче винаги успяваше да я успокои. И сега, след като направи своя удар и парите бяха в банката, той каза сбогом.

К.К. се погрижи да му върне всички пари, които й беше дал. Не искаше да е длъжница нито на него, нито на когото и да било. И макар че възрази, той най-накрая неохотно прие парите, защото видя гордостта и решителността в нейните очи.

Тя беше неговата най-добра и единствена ученичка.

На осемнайсет К.К. вече беше специалист. Пред скъпоценностите предпочиташе произведенията на изкуството. Ограбваше само онези, които бяха добре застраховани. Обектите й бяха винаги добре проучени и заслужаваха наказанието си: алчният предприемач, който лъжеше своите служители; рокаджията, който насилваше момичета и момчета и плащаше на родителите, за да не повдигат обвинения; хора, които винаги се оказваха над закона, чиито простъпки никога не попадаха под неговите удари, които не познаваха значението на думите вина, разкаяние и съжаление. Рядко извършваше повече от два удара на година. Всички бяха отлично планирани, блестящо изпълнени и без нито една улика, останала след нея.

К.К. не завърши гимназия, защото се пожертва за сестра си. Само така можеха да останат заедно, това беше единственият начин да изкарва парите, които им трябваха, за да оцелеят. През цялото това време тя изпитваше дълбока вина за своите действия. Никога не беше имала намерение да стане престъпник. Сърцето й се разкъсваше при мисълта, че независимо колко много усилия полагаше, беше същата като своя баща, когото не познаваше, човека, който умря като престъпник. Дали не бе започнал като нея, за да остави накрая жена си и двете деца на произвола на съдбата? Запита се дали е започнал толкова невинен като нея. Дали сърцето му е било изпълнено с алчност, или просто е поел по лош път? Какво ли щеше да причини времето на нея? Дали щеше да свърши като баща си и да умре в някой забравен от Бога затвор, или на улицата с нож в корема?

Всяка нощ молеше за прошка заради това, което вършеше, и се надяваше, че Бог ще разбере защо го прави.

Синди нямаше ни най-малка представа с какво се занимава сестра й. Беше прекалено мъничка, когато всичко започна, мислеше си, че парите идват просто така. С течение на времето К.К. започна да си измисля друг живот, историята за консултант, който работи за ЕС и често провежда лекционни обиколки в различните страни.

В резултат на усилията й Синди процъфтяваше. Тя растеше в дом, пълен с обич, преуспяваше в училище, нямаше грижа за нищо, когато се преместиха в хубава малка къща в предградията на Лондон. И когато дойде време, влезе в Оксфорд. К.К. плащаше таксите и нямаше по-горда от нея.

След няколко години, когато Синди напусна дома, за да започне самостоятелна кариера в бизнеса, К.К. остана сама. Къщата беше празна, а тя нямаше образование, нито приятел — бе пожертвала всичко за своята сестра. Пред нея нямаше други възможности за професионално развитие, освен уменията и дарбата, които притежаваше и които я вълнуваха въпреки угризенията на съвестта. Тя просто не можеше нищо друго.

Не изпитваше съжаление. Сама бе пожелала да отгледа сестра си, да останат заедно, нещо, която по онова време изглеждаше неосъществимо. Обаче любовта има свои начини да вдъхновява, да мотивира за победа. К.К. беше станала такъв крадец, че се бе превърнала в безлика легенда в средите на Скотланд Ярд и Интерпол.

Беше благодарна за успеха на Синди и живота, който си бяха създали, и, разбира се, за това, че никога не я бяха хващали, но най-голяма беше нейната благодарност, че Синди така и не разбра какво върши, не научи, че сестра й е крадла.