Ричард Дойч
Крадците на мрака (53)

52

Двама пазачи вървяха от двете страни на Майкъл, докато групата се придвижваше надолу по каменния коридор и навлизаше все по-навътре в храма. Накрая стигнаха до помещението с мандалите и коридорите, които водеха началото си от него. Те завиха и поеха по единствения маршрут, който Майкъл не беше проверил.

Когато слязоха от последното стъпало, той видя вратата. Беше много по-стряскаща, отколкото си бе представял. Запита се какво ли е обсебило човека, който беше резбовал това нещо, и дали е успял да опази психиката си, след като е изпълнил задачата.

Веню му подаде тубуса.

— Бъди така любезен.

Майкъл го пое, отвори капака, но изведнъж се спря. Вратата го изпълваше със страх, какъвто никога не беше изпитвал. Той затвори тубуса.

Веню пристъпи в личното му пространство и застана неприятно близо.

— Майкъл, сега! — нареди му и после прошепна заплашително: — Няма време за колебания.

Майкъл се обърна и двамата мъже се озоваха очи в очи, лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

— Би ли искал смъртта на Синди да ти тежи на съвестта?

— Готов си да убиеш дъщерята, която те харесва? — попита стреснато Майкъл.

— И ще се погрижа К.К. да разбере, че ти си позволил да се случи.

Майкъл продължаваше да не помръдва.

— Не ти вярвам.

— Много лошо.

Веню само погледна към Иблис и без да е нужно да заповядва, дребният мъж се приготви да изпълнява.

Извади ножа, отиде при Синди и я сграбчи.

— Ей, я ме пусни! — извика тя и се опита да се измъкне.

Но Иблис не отговори и започна да я дърпа към малка дървена масичка.

— Накарай го да спре! — Синди гледаше баща си отчаяно, невярващо, лицето й пребледня, ръцете й не можеха да попречат на Иблис. — Какво правиш?

Разпищя се като дете. Погледна към Майкъл. Очите й умоляваха. Той видя дълбокия ужас, изписан по лицето й, когато разбра, че няма надежда. Докато я гледаше, независимо колко непочтена беше към К.К., независимо колко жестоко се беше отнесла с нея, Майкъл разбра — не би могъл да живее с мисълта, че е предизвикал нейната смърт.

— Достатъчно, спри! — извика той.

Иблис не му обърна внимание, издърпа Синди до масичката и изви ръката й върху нея. Притисна дланта й върху плота и я погледна в очите.

— Казах достатъчно — извика Майкъл.

Без да се колебае, ножът на Иблис се стрелна надолу и отряза малкия пръст на дясната й ръка.

Воят беше нещо неописуемо — Майкъл никога не беше чувал нещо подобно. Смразяващ кръвта стон на ранено животно.

— Веднага обезвреди жезъла — изкрещя Веню с властен тон, който показваше на каква безчовечност е способен, — или ще гледаш как Иблис я обезкостява и този пръст ще се окаже най-голямото парче, останало от нея.

Майкъл се опита да си поеме дъх. Отчаяните очи на Синди го умоляваха за помощ.

Неговото колебание й струва скъпо, защото Иблис с плавно движение отряза и безименния пръст. Синди изгуби съзнание и главата й се килна назад, а от пръстите й течеше кръв на малки струйки като от градински маркуч.

— Спри! — изрева Майкъл, неспособен да понесе повече мъчения.

Отвори горния капак и извади жезъла.