Ричард Дойч
Крадците на мрака (65)

64

Майкъл седеше на пода с гръб, опрян в стената под единствената факла, която осветяваше купищата злато и струпаните книги. Ръцете му бяха завързани зад гърба, но той не преставаше да прави опити да се освободи. Веню, Иблис и К.К. стояха и се гледаха един друг.

— Нямам време да се занимавам с теб — я заговори баща й с презрителен тон. — Глупава си като майка си. Можеше да живееш, а се върна. За това? — посочи седналия на земята Майкъл.

— Майка ми не беше глупава, просто те мразеше.

— Знам — усмихна се Веню хладно, — и знаеш ли защо?

К.К. не отговори.

— Мразеше ме, защото бях престъпник. Не можа да преживее факта, че въпреки това ме обича. Толкова се притесняваше за влиянието, което щях да ви окажа. Не е ли ирония, а?

— Тя никога не те е обичала — възрази с болка К.К.

— Родителите рядко разговарят искрено с децата си за своите чувства и желания.

— Не искаше да има нищо общо с теб.

— Всъщност тя сама ме избра. Преследваше ме. Ти не можеш да го приемеш. К.К., нейната психика беше крехка. Никога не съм я обичал истински, а и как бих могъл? Тя просто се чукаше много добре и ти си тук заради това. Страничен продукт на пиянски секс. Споменавала ли ти е това?

Очите на К.К. се изпълниха с болка.

— След като влязох в затвора, размислих. Чак тогава се ожених за нея, и то само заради съпружеските посещения.

— Ти си отвратителен — избухна К.К. — Срамувам се, че част от твоята кръв тече във вените ми.

Отговорът на Веню беше бавен и гневен:

— С удоволствие ще те отърва от нея.

— Слава Богу, че тя те смяташе за умрял.

— Всъщност тя беше една от малкото, които се сетиха, че още съм жив. Майка ти разбра, че съм избягал от затвора под маската на мъртвец, разменяйки чуждо тяло с моето. Знаеше, че съм жив, видяла беше моя снимка и някак си ме разпозна. Дойде при мен за пари, каза, че ще ме разобличи, ако не й платя. Затова я посетих — направи пауза, за да увеличи въздействието на думите, за да усили страха на К.К. — Не, тя не скочи от прозореца — аз я хвърлих. Обаче, преди да го направя, преди да полети от двайсет метра височина, й казах едничкото нещо, което се надявах, че ще я плаши и след смъртта. Казах й, че някой ден ще убия нейните дъщери. Нашите дъщери. — Веню замълча, сякаш се наслаждаваше на своя разказ. — Обаче, след като умря, измислих нещо по-хубаво. Какво ще стане, ако те превърна в онова, което тя мразеше най-много? Иронията щеше да е превъзходна. Надявам се, знае, че ти стана това, което тя мразеше най-много, че стана престъпница точно като мен.

Очите на К.К. се изпълниха със сълзи от ярост. Този мъж, това нещо пред нея, бе убил нейната майка, отнемайки й всичко. Беше я превърнал в това, което е. Всичко в нейния живот беше следствие от неговите постъпки: загубата на майката, на детството, на Синди. И точно когато Майкъл щеше да оправи всичко, появи се този, за й го отнеме отново.

Веню отиде при Иблис и извади пистолета от кобура под мишницата му. Вдигна го и го насочи в главата й.

— Ти ми отне всичко — изкрещя тя предизвикателно, — сега остава само да ме убиеш.

— По дяволите! — изрева Майкъл. — Остави я на мира.

Веню остана за миг неподвижен, докато мислите му кръжаха. След това се усмихна и насочи пистолета към Майкъл.

— Е, К.К., не съм ти отнел всичко. Поне засега.

Тя застана пред Майкъл.

— Да не си посмял! — изкрещя тя. — Това е между нас.

— Точно така. Ти възнамеряваше да ме лишиш от това, което желая, затова сега аз ще отнема твоето.

Иблис стоеше до Веню и наблюдаваше това сражение на волите. Очите му се стрелкаха между К.К. и неговия началник.

— К.К., недей! — изкрещя Майкъл, който се опитваше да разкъса пластмасовите белезници, ритайки и търкаляйки се по земята. — Ах, ти кучи сине, не можеш да убиеш собствената си дъщеря!

— Значи мислиш, че не мога да го направя? Грешиш.

Веню се прицели в сърцето на К.К. и дръпна спусъка.

Иблис се хвърли към него в момента, когато изстрелът изтрещя и отекна в скалите наоколо.

Очите на К.К. се уголемиха, когато видя как Иблис измъква пистолета от ръката на Веню, запраща го в тъмната пещера… и след това рухва на земята. Когато падна, кръв оцвети ризата му.

За изненада на всички — Майкъл, К.К. и Веню, той беше поел куршума, предназначен за нея.

Веню се вторачи в своя паднал партньор, своя подчинен и личен помощник, и когато първото смайване попремина, избухна в смях.

Иблис беше втренчил в него своите светли, пълни с омраза очи.

— Ти си се влюбил в нея — наведе се Веню над него. — Нали? Когато преди толкова години те изпратих да я обучаваш… да я учиш… — Не се сдържа и се изсмя, но после веселостта му започна да се изпарява, когато мисли забулиха очите му. — Значи ти си подхвърлил информацията на Ватикана. Така Сейнт Пиер е разбрал къде се намира тя и затова се измъкна от затвора.

Иблис нищо не каза, но продължи да гледа яростно нагоре към него.

— Ти я обичаш… Наистина трябва да си луд да си мислиш, че някоя като нея може да те обича… — присмя му се неговият бивш началник, — че някой може да обича човек като теб.

К.К. гледаше втренчено Иблис и се дръпна назад, когато той спря умиращите си очи на нея. После бавно коленичи до него, а погледите им се впиха един в друг. Шокът от разкриването на чувствата му пред всички я беше накарал да онемее. Докато той я гледаше жадно, тя се облегна на Майкъл и това просто действие разкри любовта й към него и пълната невъзможност някога да изпита чувства към Иблис.

— А ти си жертва живота за нея? — продължи с подигравките Веню. — Обмисли ли добре постъпката си? Въпреки твоята жертва тя ще умре.

Веню замълча за малко, гледайки как животът изтича от гърдите на Иблис.

— Ти ще умреш, преди да съм имал възможност да те накажа за твоето предателство.

Хората на Иблис стояха там парализирани, докато техният началник умираше, а очите им изразяваха пълно объркване. Изведнъж двамата като по команда вдигнаха автоматите си и ги насочиха срещу Веню.

— Виждате ли това злато? — побърза да попита той. — Оставете ме жив и ще получите дела на Иблис.

Верността на двамата се оказа лесна покупка, усмивките им отразиха алчността им и в знак на съгласие те свалиха оръжията.

Веню погледна към пещерата, погледът му се спря на бълбукащите езерца точно пред вратата. По лицето му се разля усмивка.

— Имам прекрасен подарък за сбогуване.

Взе златния бокал и излезе, отиде при езерцето от гореща вода и кал. Потопи чашата, като внимаваше да я държи само за столчето, и я напълни до горе.

— Мястото е много подходящо и преди да умреш — Веню се върна до умиращия Иблис и вдигна високо бокала, — те кръщавам в името на мрака, в името на болката, защото това ще е всичко, което ще познаеш във вечността.

И изля кипящата кал върху лицето на Иблис. Тя засъска, когато допря съвършената му кожа, и вдигайки пара, се стече надолу, покривайки лявата страна на лицето му. Въздухът се изпълни с воня на сварена плът.

Очите на Иблис се разшириха в мълчалив писък и той се замята по земята, а ръцете се впиха в разпадащата се плът на лицето му.

— Последният миг в живота ти е чисто мъчение.

Тогава с едно последно рязко трепване Иблис се изпъна и престана да се движи.

Веню се обърна към Майкъл и К.К., които лежаха опрени в стената под самотната факла. Кръгът светлина, който хвърляше трепкащият й пламък, осветяваше касапницата и богатствата в помещението.

— Стига бавене — обяви Веню с гръб към пазачите и ги посочи с ръка. — Убийте и двамата.

В бъркотията, която настъпи след прострелването на Иблис, никой не видя как Майкъл извади запалката от задния си джоб, всъщност тя беше на Силвиу — пластмасова „Бик“ за еднократна употреба, която сега държеше с вързаните си ръце зад гърба. Нито пък забелязаха сивата ивица корабно платно, което се сливаше с цвета на скалите и стигаше до факлата над главите им.

Майкъл щракна запалката и се облегна на стената.

Малкият пламък лизна основата на импровизирания фитил и бързо се плъзна нагоре по плата, по стената и накрая по дръжката на факлата. Главата й се взриви със силен пукот и угаси пламъка по същия начин, както Ред Адеър^[1] гаси петролните кладенци.

Помещението потъна в пълен мрак, черно покривало зави всички и всичко, оставяйки ги объркани и изгубили ориентация.

Майкъл беше изрязал ивицата от платното и я бе посипал с барута от дванайсет патрона. После я нави и така направи фитил. Беше го запечатал с катран от факлите и го използва, за да залепи фитила на скалистата стена и за дръжката на факлата. Той завършваше с малък заряд от барута на шест патрона точно в основата на пламъка.

К.К. започна да опипва фенерчето на колана му.

— Никаква светлина — прошепна Майкъл и я хвана за ръката.

— Ама…

— Дръж се за мен — прошепна той в ухото й.

— Защо? — попита К.К.

— Не слушай гласовете.

— Какво? — гласът й прозвуча объркано.

Колкото и да се опитваше да крие своята детска фобия, страха от тъмното, онзи страх, който беше изпитала в истанбулското водохранилище, отново се появи. К.К. зарови глава в рамото на Майкъл и го прегърна през кръста.

Докато мракът я поглъщаше, съзнанието й изгуби ориентация. Гласовете започнаха да шепнат в ухото й; бяха първични и пълни със злоба. Мракът, от който винаги се беше страхувала в детството си, страх, който се бе опитала да преодолее, се беше завърнал, за да си отмъсти. Обаче този път не въображението й правеше номера, а сенките и мракът бяха оживели.

Майкъл почувства, че започва да трепери.

— О, Боже — каза К.К. с треперещ от страх глас.

Той познаваше усещането, че полудяваш, което тя изпитваше сега.

— К.К., не слушай с разума си, а със сърцето — прошепна Майкъл. — Ти си тази, която ме спаси тук, и аз ти обещавам, че също ще те спася.

В този миг гласовете заехтяха и в неговата глава и той можеше сам да ги чуе. Започнаха като съскане, задъхано и пронизително, сякаш някой прокарва нокти по стъкло. Изпълниха съзнанието му, докато се мъчеше да се държи за К.К., зарови глава в косите й. Нейната миризма го изпълни със спокойствие и гласовете започнаха да утихват. Чувстваше как сърцата им бият като едно.

В този момент гласовете се превърнаха в крясъци, викове за милост, яростни писъци от объркване, предизвикано от ужас. Но тези викове не бяха въображаеми, не се чуваха само в главата на Майкъл. Бяха истински и ги надаваха пазачите, които се бореха със собствения си крехък здрав разум.

Внезапно започна стрелба, трясъкът разкъса тишината и оглуши всички в тясното пространство. Майкъл легна върху К.К., за да я предпази, притисна я към стената с напрегнато тяло, което очакваше да поеме куршумите.

Изстрелите се смесиха с ужасния шум от куршуми, които улучват плът, влажен приглушен плясък, който бързо се повтори няколко пъти. Малко след това се чу глухото тупване на тела, рухнали върху земята.

К.К. изтръгна фенерчето от колана на Майкъл и светна. Видяха двамата пазачи на земята сред локви кръв, вероятно мъртви. Бяха се убили взаимно. Тя се надигна несигурно и грабна пистолета от единия. Завъртя се с готово за стрелба оръжие, светейки, за да намери баща си. От устата му не се бяха чули уплашени викове като тези на пазачите. Откри го легнал върху книгите, за да ги защити, сякаш са негови деца.

Грабна една кама от купчината скъпоценности и сряза пластмасовите окови на Майкъл. Той се изправи, щракна отново запалката и пламъкът на факлата лумна. В помещението отново бе светло.

Двамата постояха в мълчание, опитвайки да си съберат мислите. Майкъл прибра оръжията на пазачите, подаде единия автомат на К.К. и взе фенерчето от ръката й, за да го закачи отново на колана.

— Какво искаш да правиш с него? — попита той и посочи Веню.

— Ще ми се да го убия — отговори чистосърдечно тя, — но тогава наистина ще стана като него.

— Ти вече си като мен — презрително подметна Веню. — Аз живея у теб, К.К. Ти самата го каза — моята кръв тече във вените ти.

Очите на К.К. пламтяха от гняв, докато го гледаше втренчено.

Майкъл сложи ръка на рамото й.

— Каквото и да избереш, аз ще те подкрепя.

— Той уби Синди.

— Зная. Съжалявам — тихо каза Майкъл. — Опита се да убие и теб.

— Щеше да е още жива — намеси се Веню, — ако ти не се беше върнала.

— Не го слушай — каза Майкъл. — Просто не може да се примири с факта, че е изгубил всичко. Той е просто безполезен уличен бандит, провалил всичко, до което се е докоснал.

Гласът на Майкъл придоби обвинителни нотки:

— Изпъден от Църквата и хвърлен в затвора. Заблуждава света, за да изгради империя, но я погубва. Открива местоположението на едно от най-великите места в историята, но избира да го пренебрегне заради всичко това — каза Майкъл и посочи златото и книгите. — Остави го да умре тук, долу, сам в мрака със златото и книгите.

К.К. кимна. След това се обърна към баща си, нейния последен жив роднина. Той седеше пред нея, а голата му глава проблясваше на пламъците от факлата.

Беше всичко, което тя мразеше на този свят: алчен и свидлив, зъл и пълен с омраза. Не уважаваше човешкия живот; сърцето му беше черно и лишено от любов. В тази забравена от Бога пукнатина в земята той наистина щеше да си е на мястото.

Веню отвърна на погледа й предизвикателно и гневно, погледите им пламтяха от взаимно отвращение и възмущение.

— Той го искаше — обърна се К.К. към Майкъл, но без да отмества очи от баща си, — затова ще го оставим тук.

Майкъл свали фенерчето си от колана, светна и й го подаде. Двамата минаха през вратата и поеха по стълбите.

— Чакай малко — спря се Майкъл и се втурна обратно в съкровищницата.

Погледна за кратко към Веню, който седеше върху ценните си пергаменти и книги с яростен поглед, отказвайки да се признае за победен и да помоли за милост.

Майкъл извади факлата от халката на стената и сенките веднага се разскачаха с нова енергия.

— Имаш нужда от малко допълнителна светлина.

Той огледа пещерата и празните халки високо на стените. Клекна до купчината корабни платна на Кемал Рейс и откъсна едно неравно парче.

— Между нас да си остане, но въпреки че К.К. те мрази ужасно, не искам да те оставя сам в мрака — обясни той, докато вадеше запалката на Силвиу. Зави сухото платно около нея, хвърли получилата се топка на земята и я строши с крак.

— Послушай съвета ми, използвай каквото ти попадне, за да поддържаш осветлението в помещението, защото, ако угасне…

Вдигна строшената запалка, газта беше попила в платното. Без да се колебае, го докосна с факлата. Избухна пламък и Майкъл хвърли импровизираната факла високо във въздуха.

Веню гледаше объркан как тя профучава над главата му и скъпоценните книги, сухи като пустинния вятър и леснозапалими като прахан. Падна на три метра зад тях, обвита в оранжеви пламъци. Пергаментът, хартията и кожите бяха оцелели в това въздухонепроницаемо помещение, където нямаше влага като в голямата пещера. Книгите бяха благословени и от липсата на насекоми и буболечки, плъхове, мишки и всякакви вредители, иначе тази библиотека на злото щеше да е изчезнала още преди векове.

Зад купчината книги и ръкописи огнената топка на Майкъл хвърли нова светлина от трепкащи оранжеви пламъци върху помещението. Веню се вторачи в стените и празните халки и започна да разбира.

Напоените с катран факли лежаха на купчина зад струпаните пергаменти и древни книги, малки и големи животински кожи. Старите факли бяха все така леснозапалими, както в деня, когато са били направени. Пламъците им бързо се разиграха и плъзнаха по земята. Веню се изправи и видя, че Майкъл е сложил парчета корабно платно около и под скъпоценната му библиотека. Сухият памучен плат пламна и скоро след това в пламъци избухна първият ръкопис — свитъкът съдържаше две хиляди годишна молитва към сатаната.

Веню се залута като объркано малко дете, когато неговият свят започна да гори наоколо; пламъци и искри се стрелкаха нагоре от по-нови и пергаменти на хиляди години. Устремяваха се нагоре, а от горящите вече съчинения се вдигаха облаци черен и сив пушек, който се виеше на кълбета под тавана. Веню започна да пляска пламъците и да отнася встрани колкото може от книгите, за да не изгорят всички.

Майкъл хвърли последен поглед към помещението, към купчините злато и скъпоценни камъни, бокали и кюлчета, златните произведения на изкуството, оръжията и броните — ярките им метални отблясъци играеха по стените. Това беше съкровище, което никога вече нямаше да зърне дневната светлина. Имане, което струваше милиарди и е било събирано от безименни хора. Откраднато, попаднало в открито море. Кемал Рейс, страховит пират и известен адмирал от турския флот, жертвал живота си да го върне заедно с много от тъмните текстове, които сега лежаха сред разрастващия се огън. Майкъл щеше да се погрижи неговата саможертва да не се окаже безполезна.

Огледа пак помещението и изведнъж осъзна, че нещо липсва. Излезе тичешком от съкровищницата и затвори вратата пред Веню. Хвана К.К. за ръката и двамата хукнаха нагоре по стълбите.

Майкъл и К.К. изскочиха от черната порта уморени и задъхани от триминутното изкачване. Хванаха огромната врата и бутайки с всички сили, я тласнаха да се затвори. Тя се блъсна в рамката с глухо щракване, заключвайки Веню и тази мрачна част от света.

Майкъл хвана обвития от змии султански жезъл и го задърпа, докато най-накрая не се озова в ръцете му. Когато ключалката се освободи, вратата се прилепи със съскане за рамката си и наоколо се възцари пълна тишина. Майкъл отново разгледа вратата, отвратителното изображение на смъртта и човека в най-ужасните им разновидности, на черни зверски сенки, на хорски страдания, които лежаха в дълбините зад нея.

Сега чак разбра, че вратата не е възхвала на злото, а предупреждение какво се крие зад нея.

Той вдигна кожения тубус от пода, където го беше оставил, и пъхна жезъла вътре, завъртя ключалките и завърза капака. После хвана К.К. за ръка и поеха нагоре по стълбището към помещението с мандалите, където откриха Буш. Карабината бе преметната през гърдите му и готова за стрелба срещу всеки нападател. На лицето му се изписа облекчение.

— Слава Богу. Добре ли сте?

Двамата само кимнаха, докато съзнанието им се опитваше да се справи с преживените страдания.

— Веню? — попита късо Буш.

Майкъл само поклати глава, защото не искаше да говори за края на бащата на своята любима. Макар да го мразеше, макар Веню да заслужаваше съдбата си, не искаше да говори за смъртта му пред нея.

— Какво стана с Иблис? — попита Буш, когато поеха надолу по коридора.

— Мъртъв е — отговори. К.К., но не пожела да продължи.

Майкъл знаеше, че сега мислите й са насочени към Синди, нейната смърт и празнината, която щеше да се отвори в живота й. Той за кратко се обърна към Буш и намали крачки, за да попита:

— Видя ли някой да излиза оттам? — и посочи към стълбището, което водеше надолу.

— Не — поклати Пол глава. — Кого имаш предвид?

Майкъл също поклати глава.

Беше го видял да пада на земята, как на ризата му се разраства кърваво петно, как Веню излива кипящата кал върху лицето му. Беше видял как тялото на дребния мъж трепва за последен път преди смъртта.

Но когато се готвеше да излезе от помещението, пълно със злато, след като беше запалил книгите и пергаментите, не видя и следа от него.

Иблис беше изчезнал.

Майкъл и К.К. минаха нагоре по коридора заедно с Буш и видяха Кунчен и Сонам застанали с автомати пред вратата, за да не може никой да излезе… или да влезе. Монасите бяха вътре и се разхождаха из помещението. Сега ръцете им бяха свободни, но не можеха да излязат.

— Пол? — обърна се Майкъл към него е питащи очи.

— Сега всичко е наред — кимна Буш на шерпите. Те оставиха автоматите и влязоха в помещението.

К.К. ги последва. Вътре имаше група от десетина монаси с меки, мъдри погледи; изражението им подсказваше, че са старши сред групата от общо четирийсет души. Трима бяха клекнали, а седмина се извисяваха над тях.

Когато К.К. се приближи, те се отдръпнаха и се показа Синди, положена върху няколко молитвени килимчета. Около нея бяха разпръснати дузини малки свещи, тамян на пръчици гореше в издълбани камъни, успокояващият аромат изпълваше въздуха.

К.К. клекна до тялото на сестра си, а очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

Майкъл пристъпи към нея.

— Почакай — прошепна Буш и постави ръка на рамото му, за да го задържи.

К.К. махна кичур кестенява коса от лицето на Синди — толкова детско и невинно. Тя лежеше там завита с одеяло, а монасите бяха коленичили около нея. Наоколо се чувстваше тишина и покой. Това беше пълна противоположност на всичко, което беше изпитвала долу в пещерата. Изпълниха я топлина и спокойствие, каквито досега не бе познала, чувства, несъвместими със смъртта на любим човек.

Тя погледна към тримата коленичили монаси. Лицата им бяха спокойни и неостаряващи. Те бяха въплъщението на покоя: краката им прибрани под тях, а ръцете преплетени в скута. Гледаха я без чувства, без съчувствие, вперили погледи в очите й дълго, дълго, преди да погледнат отново към сестра й.

И когато К.К. последва техния пример, за нейно най-голямо удивление и огромна радост, Синди отвори очи и се усмихна.

Майкъл погледна Буш.

— Да, тези момчета, изглежда, разбират от много неща, не само от богове и религии.