Ричард Дойч
Крадците на мрака (27)

26

Буш седеше в лимузината под дългите сенки на „Света София“ с пуснат докрай климатик, за да се защити от горещината на лятната истанбулска нощ. От другата страна на улицата ВИП-овете продължаваха да се изсипват за тържеството — висши чиновници, кралски особи, истанбулски индустриалци, и всички поемаха по синия килим, водещ в Топкапъ, както правят в Америка, когато дойде нощта на Оскарите.

Буш не преставаше да прави опити да се свърже с Майкъл по радиостанцията, за да го предупреди, че Иблис е влязъл в двореца, но не се получаваше. Копнееше да стисне в ръцете си тънкия врат на човека, който безскрупулно удари и отвлече неговия приятел и младата невинна сестра на К.К.

 

 

Задната врата се отвори и мръсна и мрачна, К.К. се плъзна на седалката. Тя остави синия сак и голямата си чанта „Прада“ с оборудването на пода на колата. След това свали черната шапка и разтърси дългата си руса коса.

— Е? — попита Буш.

Тя мълчаливо вдигна и разтърси кожения тубус и го върна на седалката.

— Къде е Майкъл? — взе си чаша от барчето, напълни я с лед и си сипа вода. — Не можах да се свържа с него по радиото.

— Още не е излязъл от там.

— А къде е Иблис?

К.К. мина напред, надвеси се през сваленото междинно стъкло и погледна през предното, за да огледа колите отпред. После отпи голяма глътка вода.

— Изгубих го — отговори Буш, не можейки да я погледне в очите.

— Какво искаш да кажеш? — изтъня истерично гласът й.

— Точно това, което казах. Изгубих го. Вмъкна се в тълпата от официални лица и влезе в Топкапъ.

— Божичко, а Майкъл знае ли?

К.К. се върна на задната седалка, извади радиостанцията, но не чу нищо, освен пращането на статично електричество.

— Иблис ще отиде да вземе картата. Ще убие Майкъл, за да я вземе. Как можа да допуснеш да се изложи на такава опасност?

— Не виждаш ли, че направо умирам тук. За да вляза на приема, трябва да имам покана. От половин час се опитвам да се свържа с него. Нали не си забравила, че ми е приятел?

— Знам — отговори К.К. — Трябваше да отида с него.

— Майкъл знае какво прави. Може да се грижи за себе си.

— Да, а аз познавам Иблис — изплю К.К. името на своя учител, сякаш беше отрова.

— После започна да съблича черния си гащеризон, без да се притеснява от Буш или да я е грижа за скромността. Взе бутилката минерална вода, изля малко върху носна кърпа и започна да търка лицето и ръцете си, отмивайки прахта и смъртта, които беше донесла от ковчезите в гробниците. Бързо си сложи яркорубинено червило, дискретни сенки, благодарна, че има лице, което не се нуждае от много мазила. Бръкна в чантата от „Прада“ и извади отвътре дълга рокля от „Оскар де ла Рента“, която беше купила в хотелския бутик — тъмносиня и смайваща. Напъха се вътре и платът обгърна формите й като втора кожа. Роклята беше разцепена от двете страни, разкривайки, както се стори на Буш, невъзможно дълги крака. Дрехата беше свършена не само от гледна точка на висшата мода, но и функционална, защото не ограничаваше краката й, осигурявайки й възможност за действия, които не са типични при подобни празненства.

— Знаех си, че ще намериш случай, за да си я облечеш — отбеляза Буш.

К.К. не му отговори, а прекара четка през русата си коса. Свали колието от „Тифани“, което Майкъл й беше подарил, и го замени е диамантена огърлица и обеци, обсипани с диаманти. След като си ги сложи, обу обувки с шестсантиметров ток от „Прада“, взе дамската си чанта и я отвори.

Тя беше правена по поръчка, вътрешността й беше водонепроницаема и пълна с джобове, в които К.К. държеше полимерните си шперцове, няколко светещи пръчки, пари, тънък нож, който приличаше на пила за нокти, и в едно затворено отделение — сребърна огърлица с дванайсет диаманта и в средата висулка със син сапфир. Имаше я от почти пет години. Открадна я от германски бизнесмен, който я предлагаше на млади момичета, подмамвайки ги с бляскаво бъдеще, а после ги продаваше като сексуални робини в Югоизточна Азия. След като я открадна от неговия луксозен апартамент на последния етаж в Берлин заедно с компютъра, тя се обади в полицията и предостави информация на семействата на жертвите. До сутринта бизнесменът се прости с живота.

Беше запазила огърлицата, ако някога й дотрябва универсална валута, за да избегне с подкуп възможните неприятности. Винаги щом я погледнеше, й ставаше гадно, но беше решила да не я продава, освен ако положението не е много сериозно. Пусна вътре червилото си, след това радиостанцията, мобилния телефон, портфейла, малко фенерче, дългата черна риза и чифт леки пантофки, след което дръпна ципа. Взе кожения тубус с жезъла в него — нейната плячка от гробницата — и го пъхна под мишница.

— А това за какво ти е?

— Това е билетът ми за влизане — отговори К.К., докато отваряше вратата.

— Влизане? — Буш погледна към другата страна на улицата, където гостите продължаваха да прииждат и в Топкапъ. — Не можеш да влезеш там, особено с това под ръка — каза той и посочи към тубуса.

— Така ли мислиш? Само гледай.

К.К. слезе от колата и блъсна вратата да се затвори.

Буш поклати гневно глава.

— Майкъл винаги ги избира упорити.

К.К. се беше преобразила от мрачна, покрита с прах крадла в жена със заложбите на моделка. Крачеше като кралска особа, излъчваше ореол на самоувереност като някоя знаменитост, докато пресичаше улицата и после пое по синия килим. Хората обръщаха глави, шушукаха си, опитвайки се да разберат коя е русокосата красавица с тяло на богиня и тъмнозелени очи.

Тя мина покрай работещите камери и святкащите светкавици от фотоапаратите на папараците и когато стигна до охраната, поздрави, сякаш тя беше домакинята на този прием:

— Добър вечер, господа.

Трима души обслужваха летищния детектор на метали. Бяха облечени в тъмните униформи и черните кепета с дълги козирки на местната полиция. Лицата им излъчваха непреклонност, а на кръста си носеха пистолети „Глок“.

— Не нося поканата — обяви К.К. с жален глас, докато си отваряше чантата и бъркаше вътре.

— Госпожице, съжалявам, но…

К.К. подаде на началника отворения си портфейл, в който беше нейната лична карта, както и табелка с името и снимка. Пазачът го взе и внимателно се взря в него.

— Европейският съюз…?

К.К. се усмихна, а дружелюбният й поглед, упражняван в десетилетията измами, бе обезоръжаващ. Беше станала специалист в използването на своите женски прелести и сега стрелна поглед към табелката на пазача.

— Ясим — продължи тя, обръщайки се към него по име, за да го накара чрез фамилиарността да се отпусне, — трябва да поднеса това от името на Уле Реджио от Швейцария, президента на ЕС, връщайки го в страната ви като символ на добрите чувства, с които посрещаме Турция в Европейския съюз.

Двамата подчинени погледнаха своя началник, когато той махна на К.К. да отвори тубуса.

Тя отвори капака, а после и херметичните закопчалки, показвайки жезъла със змийски глави на върха, чиито рубинени очи и сребърни зъби проблясваха под ярките светлини на пропуска.

К.К. продължи да се усмихва, макар да трябваше да се бори с неприятното усещане, че някой я стиска за гърлото. Това беше жезълът, който се бе заклела да не поглежда повече, а сега главите се бяха вторачили в нея и я изпълваха с ужас, карайки кожата й да настръхва. Надяваше се пазачите да не изпитват подобни чувства.

— Гафът, ако не се появя, ще сложи край на кариерата ми.

К.К. се надяваше, че този намек за възможна загуба на работата ще помогне.

Ясим я гледаше вторачено, а лицето му си оставаше безизразно. Тя не отместваше поглед и не преставаше да се усмихва широко. Мигът продължи неловко дълго, най-накрая Ясим сведе очи отново към личната й карта. Той затвори портфейла, върна й го и й махна да минава.

— Моля, заповядайте. Свършете си работата. Ние също не искаме тази вечер някой да сложи край на кариерата ни.

— Благодаря — усмихна му се К.К. и затвори отново тубуса.

Ясим я пусна покрай детектора за метали, тя мина под арката с надпис „Добре дошли!“ и се озова в Двора на еничарите.

Влезе на приема и последва тълпата, която бавно се придвижваше към Портата на приветствията. Алеята бе осветена от горящи факли, оранжевата им светлина рисуваше златисти ореоли върху старите сгради, а черният пушек се виеше нагоре към нощното небе.

Когато наближи втората порта, К.К. се отклони наляво и излезе от алеята, осветена от факлите и лампите. Бръкна в чантата си и огледа околността, докато се преструваше, че си оправя грима. Тълпите минаваха под арката на Портата на приветствията и влизаха във втория двор, където всъщност се провеждаше празненството.

К.К. проследи с поглед група пазачи, които си правеха обиколката, като оглеждаха хората, търсейки нещо необичайно, но тя знаеше, че голяма част от това беше представление, защото разчитаха на съвестната работа на своите колеги на входа. Присъстващите не бяха от хората, за които трябваше да се безпокоят; това не беше простолюдието, неспазващите никакви закони анархисти, които плашеха доброто общество. Поне К.К. така мислеше.

Тя продължи наляво и потъна в сенките, поемайки по познатия маршрут, който бяха проучили снощи с Майкъл. Сенките бяха дълбоки и ставаха още по-тъмни заради горящите покрай пътеката факли. К.К. вървеше напред, стрелкаше очи насам-натам, като гледаше да държи под око както хората на приема, така и пазачите, заслепени от блясъка на влизащите известни хора, и внимаваше да не я видят. Най-накрая стигна до сенчестия ъгъл, където десетметровата стена на същинския Топкапъ сарай стигаше до Археологическия музей. Бързо свали обувките с висок ток, сложи ги в чантата, извади ниските обувки и ги обу.

Нямаше представа къде е Майкъл, но Иблис се беше измъкнал, а малцина го познаваха толкова добре, колкото тя. Познаваше блестящия му хитър ум, беше наясно, че е готов да убива, за да постигне успех. Освен това знаеше, че е някъде в Топкапъ и бърза да се сблъска очи в очи с Майкъл. Двама крадци с различен подход — единият избягва на всяка цена да наранява хората, а другият преследва целта без оглед на цената.

К.К. беше разяждана от тревоги за своята сестра, от страх за съдбата на Саймън, бе обърнала гръб на своите желания и нужди, но сърцето й започна да блъска само като чу, че Майкъл може да е в опасност. Не можеше да допусне той да пострада; толкова безкористно я беше спасил и не се бе поколебал да наруши закона, за да й помогне да спаси сестра си. И то въпреки опасността и риска, който съществуваше, когато залавянето можеше да означава не само затвор, но и смърт. А сега заплахата от смърт висеше над трима души. Един приятел, сестра й и… В този момент осъзна, че повече не може да крие чувствата си към Майкъл.

По дяволите риска, помисли си К.К., прехвърляйки презрамката на кожения тубус през главата. Направи същото с дамската чанта, след това заби пръсти във фугите и започна да се катери.

 

 

Майкъл се показа от параклиса, след като се промъкна през еднометровия отвор и освети с фенерчето си водохранилището. Тишината й усамотението тук долу само се подсилваха от шума на падащите от тавана водни капки, който отекваше в стените наоколо. Толкова голяма част от света е скрита само на няколко крачки от нищо незнаещото общество. Не само в Истанбул, в по-голямата част от планетата беше същото: Рим, Москва, Шанхай, Американския запад. По-голямата част беше милостиво изгубена, защото освободените тайни на миналото щяха да донесат на света само неприятности.

Когато погледна назад към дупката, която водеше в скрития параклис, Майкъл знаеше, че е извадил на показ неща, които е трябвало да останат скрити. Не можеше да маскира проникването, нито скорошното разрушение и кражбата. Болеше го, че е разтворил дверите на историята само за да я зареже неоползотворена, но в живота има по-важни неща.

Провери и след това отново завъртя вакуумните закопчалки на тубуса, в който беше картата, и скочи в дълбоката метър и половина цистерна. Хладната вода го накара да си поеме дълбоко дъх, но скоро свикна. Държеше фенерчето над главата си и закрачи към първата стена, а шумът на водата, която раздвижваше, отекваше от стените над и около него.

Когато стигна до стената, си пое дъх и се гмурна, за да изплува през дългата метър и половина тръба в основната част на цистерната. Когато излезе на повърхността и фенерчето му освети подобното на пещера място, едва не се задави от изненада. Насочи лъча нагоре и видя въжето, своето средство за бягство, да се носи по повърхността на водата, срязано от рамата на трактора горе. Той светна към отвора отгоре, през който беше влязъл, но знаеше, че това е губене на време, защото нищо нямаше да види там.

Без да се колебае, се гмурна и изплува назад през тръбата. Отново излезе на повърхността в преддверието, бързо освети стената на двайсет и пет метра от него, пъхна фенерчето под колана си и заплува бързо. Бавенето щеше да му попречи да избяга. Нямаше никакво съмнение, че бе вързал здраво въжето за трактора със заден багер. Когато ставаше дума за безопасността, той никога не допускаше грешки. Въжето не беше паднало по случайност.

Без да престава да се движи, Майкъл измъкна фенерчето от колана си и се гмурна надолу, за да мине през тръбата под другата стена. Тя беше по-дълга и вътре се усещаше леко течение, което забавяше напредването му. Затворен в мрака, трябваше да преплува повече от десет метра, които му се сториха безкрайни, докато най-накрая не изскочи на повърхността. Никога не разчиташе само на един път за бягство и бе решен да стигне до втория изход. Отблъсна мисълта кой може да е срязал неговото въже, защото знаеше, че ако страх влезе в сърцето му, това ще намали шансовете му за успех.

Майкъл излезе в друго преддверие на цистерна. То беше твърде различно. Високо и тясно, стигаше до осем метра височина, откъдето през решетка влизаха лъчи светлина. Това беше кладенец, който стигаше в хамамите на харема. Той беше част от водохранилището, която е осигурявала постоянен запас от прясна студена вода по времето на султаните и техните многобройни жени. Сега беше забравена, както много неща от историята.

В страничната стена на интервали от два метра имаше три тръби. С диаметър деветдесет сантиметра, те стърчаха малко навън от стената. Разстоянието между тях беше твърде голямо, което щеше да направи катеренето опасно, със скокове и недостатъчно място за вкопчване. Обаче трудното винаги беше по-добро от невъзможното.

Майкъл погледна нагоре към розетката в тавана — квадрат с деветдесетсантиметрови страни. Беше достатъчно голяма, за да може да се промъкне без трудности, разбира се, стига да можеше да я вдигне. Майкъл се изкатери до първата тръба, доволен, че се е измъкнал от водата, и се опита да спре неволното потреперване, с което тялото му се опитваше да възстанови нормалната си температура. Хладната вода бе изсмукала силата му, довела беше до схващане на мускулите и пълната загуба на усещане в пръстите. Всичко това, взето заедно, правеше катеренето още по-опасно. Той бръкна в чантата на кръста си и извади отвътре отвертка и малък кози крак, след това ги закрепи на колана при ножа, за да са му подръка, когато се изкатери и трябва да вдигне розетката в харема. Затвори чантата и се изправи на тясната козирка, образувана от първата тръба. Протегна ръце нагоре, но пръстите му с малко не стигаха до следващата тръба. Пое си дълбоко дъх, съсредоточи се и подскочи, а пръстите му се впиха в издатината на втората тръба. Мускулите на ръцете му започнаха да парят, докато се набираше и се вмъкна в тръбата, където се просна с гръб в извитата стена.

Застана на колене, провери тубуса, стегна чантата на колана и се показа от тръбата. Първо огледа цистерната под себе си, после премести поглед към решетката на тавана, която щеше да го изведе от тази шахта.

В този момент чу неочакван звук. Първо тих, после започна да се приближава с рев като от гръмотевица. Изведнъж в тръбата, където седеше, се усети доста силен въздушен поток, който разчорли кестенявата му коса и кичурите увиснаха на челото му. Бученето се носеше от тръбата, но не само от тази, където седеше на три метра над водата, но и от другите две — над главата му и под него. Ураганни ветрове засвириха през тръбите, през преддверието на цистерната и нагоре през деветдесетсантиметровата розетка. Майкъл знаеше какво става.

Без да се колебае, скочи от тръбата и започна да пада, но не достатъчно бързо, защото от трите тръби бликнаха дебели струи вода и още във въздуха го запратиха срещу стената. Той падна с главата надолу в цистерната, а трите дебели водни струи блъскаха тялото му. Водата го подхвърляше като парцалена кукла, докато изгуби усещането за горе и долу. Опитваше се да диша въпреки водата и облаците капки, а дробовете го заболяха, докато с кашлица не ги прочисти от водата, която неволно беше вдишал.

Нивото на водата бързо се покачваше и вече бе надхвърлило височината на първата тръба, превръщайки водния поток, избликващ от нея, в смъртоносно джакузи, което неспирно го блъскаше.

Опита да се гмурне надолу в буйните води, но беше изхвърлен като треска на повърхността. Обемът вода беше чудовищен и го блъскаше безспирно сред какофония от звуци и не секващ натиск.

Коженият тубус и неопреновата му чанта заговорничеха да го разкъсат на две, защото всеки от двата предмета бе заживял собствен живот, опитваше да се освободи и да поеме в различна посока.

Водата се изкачваше бързо по стените и скоро се озова над втората тръба и продължи да носи подскачащото в нея тяло на Майкъл към розетката. Той щеше да стигне до своята цел, но не както искаше. Нямаше да може да отвие винтовете и да я отвори, докато водата подхвърляше тялото му насам-натам.

Тя го подхвърляше нагоре-надолу сред мехурчета и пръски, а водовъртежите го дърпаха надолу. Той ритна, за да излезе на повърхността, само за да бъде повлечен отново надолу, усещайки се изложен на хиляди удари. Бореше се да се задържи на повърхността, но нямаше съмнение, че въпреки полаганите усилия се давеше. Белите му дробове горяха, пред очите му играеха червени кръгове. Бореше се с всички сили, защото не можеше да провали К.К., не биваше да я предаде.

Точно в този миг някой съвсем неочаквано го издърпа на повърхността. Главата му силно се блъсна в нещо, но той не обърна внимание, защото можеше да поема въздух на големи глътки, а парещите му дробове копнееха за това.

Талазите около него се пенеха, докато той бавно си възвръщаше силите. Водата вече се издигаше по-бавно и до тавана оставаха само около трийсетина сантиметра. Майкъл осъзна, че главата му се беше блъснала в розетката, която само преди минута се намираше на седем метра над главата му. Стисна здраво железните й пръчки, докато водата продължаваше да се пени и върти под него.

— Ти трябва да си Майкъл — каза един глас.

Майкъл вдигна глава и погледна през решетката. Видя клекнал мъж, надвесен над него, облечен в смокинг, с бяла колосана риза с папийонка и навити ръкави. Грижливо пригладената му коса беше сресана назад. Беше много слаб, а вените на ръцете му туптяха в съзвучие с тази на челото. Мургавата му кожа и светлосините очи образуваха призрачен контраст, сякаш гледаш същество, което не е съвсем човек. Не можеше да има съмнение, че пред него стои Иблис.

— Значи К.К. излиза с крадец — отбеляза Иблис.

Майкъл се вторачи в мъжа, изненадан от неговия американски акцент.

— Имате доста богата биография, господин Сейнт Пиер — продължи онзи. Обаче ревът на пенещата се вода почти заглуши гласа му.

Майкъл се бореше да си поеме дъх, докато водата го блъскаше в лицето.

— Нуждаех, се от помощта на К.К., но не ми е минавало през ум, че тя ще си доведе помощник. Вие не само намерихте картата по-бързо, отколкото очаквах, но ми спестихте и необходимостта да си цапам ръцете.

Майкъл видя малка намотка въже на пода до кафява чанта, а до тях едва различи разпръснати различни инструменти.

Иблис обиколи полираната розетка, както грабливите птици се вият над плячката си.

— Знаех, че има помощник във Ватикана, но… кой да предположи, че спи с още един крадец? Прелестите си ли показа, за да те накара да направиш това? Накара те да си рискуваш живота заради малко креватна гимнастика и надеждата за богата плячка, а?

Внезапно Майкъл се набра с дясната ръка, а с лявата напразно се опита да докопа Иблис. Но той се усмихна весело и отстъпи назад, а после се изсмя на неговия гневен изблик, на раздразнението му и на щръкналата от решетката ръка.

— Обиден си, защото казах истината, а? Или искаш да защитиш честта на прекрасната дама? — подигра се Иблис с глас, изпълнен с отровна язвителност. — Какво знаеш ти за нея? Тя е просто поредната блондинка с хубав задник за човек като теб. Аз съм този, който я прибрах от улицата. Ако някой ще предявява права върху нея, това ще бъда аз. Аз я създадох, възпитах, изградих. Ако някой държи сърцето й в ръцете си, ако разполага с нейния живот — пак съм аз.

Макар да беше на косъм от удавянето и въпреки очевидното безсмислие, Майкъл разклати решетката и каза заплашително:

— Ако я пипнеш, аз ще…

— Ти ще какво? — попита ехидно Иблис, приближи се и настъпи пръстите му, смазвайки ги в металните пръчки. Майкъл инстинктивно се пусна и водовъртежът веднага го дръпна под водата, завъртя го като парцалена кукла, напълни устата и ноздрите му, пречейки му да си поеме дъх. Дробовете му останаха без въздух. Двете чанти, които носеше, макар и здраво закрепени, се блъскаха в тялото му като капаци на прозорци, забравени отворени по време на буря.

За миг успя да се съсредоточи, протегна ръка и отново се хвана за решетката, поемайки си въздух в малкия въздушен джоб, останал под нея.

— Поплува ли хубаво? — подигра го Иблис, който доближи лицето си до розетката. — Налагало ли ти се е някога да възпитаваш дете, да накажеш някого, когото обичаш? Може би трябва просто да измъкна К.К. от това и да освободя душата й.

Майкъл стисна здраво пръчките и се набра по-близо до Иблисовото лице.

— Да не си посмял да я пипнеш. Само косъм да падне от главата й, ще те намеря и…

— Какво? — избухна Иблис, а гласът му отекна в мраморните стени. Отне му малко време, преди да се съвземе, и накрая успя да се успокои. — Да не си се надявал, че ще ме надхитриш? Много ще се изненадам, ако идеята е била нейна.

Майкъл стисна до побеляване на кокалчетата металната решетка, а безсилието му го смазваше, докато Иблис започна да излага своя план.

— Тя ме познава — каза той. — Знае какъв е рискът да ме предаде и е напълно наясно каква ще бъде цената, която малката й сестра ще трябва да плати, ако не следва нарежданията ми буквално — замълча. — Знаеш ли какво си мисля? Че идеята за кражбата на картата, с цел да я замените срещу Синди и Саймън е била твоя. Глупавата идея на надменен и твърде самоуверен второкласен крадец.

Майкъл разтърси решетката яростно и се разкашля силно, когато водата заля лицето му.

Иблис замълча и загледа изпитателно него и кипящия казан, в който беше потопен.

— Е, Майкъл, окървавил ли си ръцете си досега? Ако не си, тази вечер ще бъде платена най-висока цена. Някой трябва да умре заради твоята глупост и липса на предпазливост.

Майкъл вдигна лицето си до решетките, докато водата продължаваше да блъска тялото му. Очите му засвяткаха яростно, когато изръмжа:

— Без картата нямаш нищо.

Иблис се наведе към него и той усети лошия му дъх, когато впиха очи един в друг.

Неочаквано нещо щракна около лявата ръка на Майкъл. Той беше толкова разгневен, толкова погълнат от усилието да накара Иблис да отклони поглед, че изобщо не видя едната гривна на белезниците да се затваря около китката му, а другата — около металната пръчка на решетката. Инстинктивно се задърпа, ритайки във водата, но беше безполезно.

— Отпусни се — каза с необикновено спокоен глас Иблис. — Те ще те предпазят от потъване. А сега искам тубуса от гърба ти.

Майкъл се дръпна от дребния мъж, сякаш това щеше да отдалечи плячката от ръцете му. Хвана презрамката на тубуса с дясната си ръка и го свали от гърба си, скривайки го под водата далеч от ръцете на Иблис. С лявата заключена в белезници ръка се държеше здраво за решетката, полагайки усилия да задържи тялото си вертикално, докато водата непрекъснато го блъскаше и подмяташе насам-натам.

Внезапно Иблис бръкна във водата в усилие да измъкне тубуса от ръката на Майкъл, който полагаше да държи непотъващата тръба под водата.

Иблис извади ръка от водата и се усмихна широко, но очите му останаха студени.

— Някой ще се обади на полицията и ще й предостави пълното ти описание. Ще бъде съобщено за проникване в двореца, а от това ченгетата ще си извадят заключение за възможна опасност за гостите и готвен грабеж. Дори да успееш да се измъкнеш, няма да има къде да отидеш. Трябва да ти кажа, че няма да ти се зарадват, като разберат какво си направил. Откраднал си толкова важен артефакт, част от тяхното културно наследство, и то в нощта, когато очите на цял свят са насочени към тях.

Без предупреждение Иблис отново настъпи ръката на Майкъл и премаза пръстите му. Той инстинктивно пусна металната пръчка, за да се гмурне отново в пенещата се вода, полагайки усилия да не се нагълта с вода. Лявата му китка вече беше окървавена и пулсираше от натиска на белезниците. Насили се да се съсредоточи, за да оцелее, но вече усещаше силна умора.

В този момент Иблис започна да отвива винтовете, които държаха решетката в рамката. Майкъл още веднъж се хвана и доближи лице, за да си поеме въздух, но освен да гледа, не можеше да направи нищо. Левият му бицепс бе започнал да тупти от усилията да държи тялото си изправено и над повърхността. Държеше тубуса под водата с дясната си ръка и му се искаше да може някак си да го накара да потъне, да го спусне в дълбините, обаче той притежаваше отлична плаваемост. Бореше се да остане над водата не по-малко от белите му дробове, сякаш искаше да се освободи от него и да попадне в ръцете на Иблис.

Иблис бързо свърши с решетката и след като разви последния винт, дръпна малката желязна преграда встрани, повличайки и Майкъл наляво. Той забеляза напрежението, изписано по лицето на Иблис, защото решетката се бе оказала по-тежка, отколкото очакваше. Той я наклони, но нямаше намерение да издърпа Майкъл от водата.

И тогава неочаквано и без колебание я хвърли в шахтата на кладенеца, а тя неумолимо повлече и Майкъл в дълбините, където със сигурност щеше да срещне смъртта си. Обаче, преди да потъне, отново беше издърпан към повърхността. Този път причината беше дясната му ръка или по скоро презрамката на тубуса, която стискаше здраво.

Майкъл изскочи на повърхността и с ужас видя, че Иблис държи другия край на тубуса. Това щеше да е решителната схватка, защото ако изгубеше той, щяха да изгубят всички. Майкъл стискаше здраво презрамката на кожената тръба, докато другата му ръка едва не изскочи от ставата, теглена от тежестта на решетката, която беше закопчана с белезници към китката му и го теглеше към дъното, където щеше да е мокрият му гроб. Беше се озовал в капана между два пъкъла.

В този момент Иблис извади нож и този път погледна Майкъл без усмивка и без израз на някакви чувства в мъртвите си очи. Лявата му ръка се сгъна, бицепсът му опъна тясната риза и той най-безцеремонно сряза презрамката. Тубусът се освободи и изскочи от водата право в ръцете му.

А Майкъл безмълвно изчезна под водата, решетката на китката му го теглеше към мокрия му гроб.