Ричард Дойч
Крадците на мрака (47)

46

Майкъл гледаше надолу към широкия открит двор с размери почти шестнайсет декара. Земята беше буйно зелена и контрастираше силно със скования от мраз свят извън тунела зад тях. Снегът валеше бавно, снежинките се рееха и щом паднеха на топлата земя, се стопяваха. Беше свят, какъвто Майкъл не беше виждал. Буйна река пресичаше терена, а плисъкът на водата ехтеше тихо в стените на долината. Топла мъгла се вдигаше и виеше над течението, носеше се нататък и оставаше като капчици кондензат по зелените речни брегове. Пресичаше я естествен мост, който изчезваше под далечната стена. Долината беше изцяло заобиколена от скали, сякаш беше дъно на кладенец. Майкъл погледна нагоре и видя виещите се снежни повеи, снежинките се носеха над вдигащите се нагоре топли изпарения.

Два малки естествени басейна бълбукаха близо до скалите, а от водата им се вдигаше пара.

Майкъл плъзна ръка по тревата, скалите, по гранитната стена — бяха топли, излъчваха топлина.

— Невероятно — възкликна Буш. — Не, невъзможно е…

— Геотермална е, както в банята, която Баньо ни предложи. Водата тече покрай разтопените скали дълбоко в земните недра, превръща се в пара, издига се до тук през пукнатините на гранита и отоплява земята наоколо — обясни Майкъл. — Всичко наоколо, включително ниските въздушни слоеве.

Изведнъж малко ято жълти птички с широко разперени криле се отпуснаха на въздушното течение, а то ги издигна нагоре. Малко преди да изскочат в мразовития въздух, те се гмурваха встрани и играта се повтаряше.

В далечния край на клисурата се извисяваше един-единствен невъзможно голям храм. Стоеше върху малък хълм и изглеждаше така, сякаш изригва от скалата. Беше построен от черни полирани трупи; покривът беше наклонен, покрит с тежки плочи. Широка покрита веранда обикаляше цялата постройка, тъмночервени ажурни орнаменти украсяваха подпокривните греди, ъглите, прозорците и колоните на голямата постройка. Дълго стълбище водеше до огромната резбована порта — по-черна от нощта дори. Сградата имаше ориенталски вид, но въпреки това бе неповторима, единствена по рода си, излязла сякаш от някоя древна приказка.

Разноцветни бегонии, орхидеи и невени подаваха цветове от каменистите, но добре поддържани градински лехи, които се простираха от двете страни на стълбището. Покрай скалите растяха рододендрони с дебели, сякаш навосъчени листа; хвойнови дървета с тежки стари клони бяха пръснати наоколо. Някои от тях отчаяно се опитваха да се изкатерят по стръмните стени.

Всяка скала, всяко растение беше в чиста хармония с всичко останало, сякаш бе подредено от небесен архитект. Всички бяха съвършено поддържани и подрязани като бонзай.

— Ей — подвикна Буш и щракна с пръсти, — това е истинско и красиво, но…

— Знам — отговори Майкъл, отърсвайки се от унеса.

— Смяташ ли, че знаят за нашето присъствие?

— Не мисля, че тук си падат много по камерите и електричеството. Има само един начин да разберем. Трябва да прекосим сто метра открит терен, да стигнем до портата.

— Смяташ, че са вътре?

— Вътре са и вече са пленили или убили хората, които живеят тук.

— Знаеш ли какво — започна Буш, — ако това място е тук, тогава тия истории за златото и диамантите…

— Да, и другото, а точно то ме плаши.

— Кажи, че имаш план — подкани го Буш с умолителен поглед.

Майкъл тръгна по естествена пътека от камъни, като държеше ръцете си така, че да се вижда, че не носи оръжие. Пистолетът му беше пъхнат на кръста под колана, а през рамото му висеше раница, която прикриваше проблясването на оръжието. Буш лежеше по корем пред изхода на пещерата, прикладът на снайперската карабина „Галил“ бе опрян в рамото му, а патронникът беше пълен.

Майкъл мина покрай малките естествени басейни и усети топлината, която излъчваше водата в тях. Огледа по-внимателно дърветата и лехите. Всички бяха подкастрени, всички гъсти и съвършени. Когато Саймън му каза какво лежи на върха на Канченджунга, изобщо не му беше повярвал. А сега буквално крачеше по средата на една легенда — свят, за който се разказваше с приглушен глас в безброй митове.

Почувства лек прохладен дъждец, докато вървеше, и забеляза, че снеговалежът е намалял и снежинките се превръщат в лек ръмеж, преди да паднат на земята.

Стигна до дългото стълбище, което водеше към входа на храма. Стъпалата с ширина шейсетина сантиметра не бяха много високи, деветсантиметровите им стъпенки създаваха усещането, че човек плува, докато се изкачва. От двете страни стълбището бе оградено с дебели дървени перила, гладки като стъкло от десетилетията употреба.

Очите на Майкъл непрекъснато се стрелкаха във всички посоки, търсейки някакви признаци на живот. По стъпалата нямаше следи от стъпки, на площадката, където стоеше сега — също. Верандата беше бяла и широка, а дебелите полирани трупи, които подпираха покрива, създаваха усещането, че си в главния църковен кораб и се готвиш да пристъпиш към светия олтар.

Двукрилата порта пред него се издигаше на повече от четири и половина метра. Крилата й бяха също толкова широки и изработени от силно потъмнели чепати дъски, които създаваха илюзията, че хиляди очи гледат навън. Дръжките бяха от кръгове ковано желязо и въжета.

Майкъл затаи дъх, когато хвана дръжката. Знаеше, че ще излезе от защитената зона, покривана от карабината на Буш, и че може би отваря вратата към смъртта.

Подръпна леко дръжката и крилото се отвори безшумно.