Ричард Дойч
Крадците на мрака (62)

61

К.К. стоеше в средата на преддверието с мандалите, втренчена в сложните им форми, и се запита дали е истина преданието, че ако се вглеждаш достатъчно време, можеш да видиш рая?

После мислите й бързо поеха в друга посока; усети нечие присъствие и се обърна с готов за стрелба пистолет. Иблис стоеше там и я гледаше с отпуснати до тялото празни ръце. Никъде не се виждаше оръжие.

— Защо се върна? — попита той.

— Ти ли уби сестра ми? — не отговори на въпроса му тя. Гласът й беше сдържан, но личеше, че е готова да изригне.

— Не — поклати глава Иблис. — Беше Веню. Нарече го „подарък на раздяла“.

К.К. се вторачи в него и двамата се гледаха известно време в очите, докато не забеляза неподвижните крака на някакъв мъж на пода. Не можеше да има съмнение — Иблис беше убил един от своите.

— Дойдох за Майкъл — отговори тя на първия му въпрос, докато вдигаше пистолета, за да се прицели в него. — Не че би могъл да разбереш какво значи да обичаш някого.

Той пристъпи напред, без да обръща внимание на оръжието, насочено към главата му. Гледаше К.К. и се опитваше да задържи погледа й, съвършеното му лице се отпусна и за съвсем кратко тя можа да надникне покрай черната му душа дълбоко в сърцето. Онова, което видя, я уплаши повече от смъртта, повече от всичко, което биха могли да намерят в този храм.

Видя любовта му към нея. И за миг сякаш беше отново дете, когато той изскочи като че ли от нищото, за да я спаси, да я учи, да се грижи за нея и Синди и да ги изтръгне от жестоката им съдба.

Ала споменът за истинската му същност се върна също толкова бързо: коравосърдечното му безразличие към другите, жестоките му убийства за удоволствие и в служба на нейния баща. Тя не можеше да разбере как е възможно две толкова различни същества да обитават едно тяло. Той май наистина живееше в някаква измислена действителност.

— Саможертвата на Майкъл сега е излишна — каза Иблис. — Дадохме ти възможност да живееш.

— Вие ми дадохте възможност да живея? — попита иронично К.К.

Приближиха се двама пазачи с насочени към нея автомати „Хеклер & Кох МР7“.

— Как можа да си помислиш, че ще успееш да минеш покрай нас? Да влезеш и да излезеш?

К.К. се приближи до Иблис и спря неприятно близо до него.

— Крис, пусни го — прошепна тя тихо.

Иблис я погледна стреснат, че знае истинското му име.

— Той е единственото, което искам — примоли се тя, надявайки се да събуди малкото останала у него съвест. — За всички тези години… това е единственото, което съм поискала за себе си. Моля те…

Иблис я гледаше с безизразно като маска лице.

Тя отвръщаше на погледа му, времето се разтягаше, докато…

Иблис погледна двамата пазачи и едва забележимо им кимна. Те се приближиха към К.К. и й взеха пистолета.