Ричард Дойч
Крадците на мрака (32)

31

К.К. се спусна по трите стълбищни ръкава и отвори голямата бяла метална противопожарна врата. Надникна навън в истанбулската утрин; дневната горещина вече бе започнала да се усилва, а влажността затрудняваше всяко вдишване. Павираната улица беше празна, като се изключат неколцина собственици на магазинчета, които метяха и подреждаха за идващия работен ден.

Тя остана в рамката на вратата, сърцето й блъскаше, а краката й бяха готови да хукнат, несигурна дали не я наблюдават ченгетата, Иблис или някой съвсем непознат. А Майкъл — беше напълно объркана от неговото предателство. Имаше му доверие, преспа с него. Не поставяше под въпрос тяхната страст, но нищо не можеше да промени факта, че той бе изчезнал заедно с жезъла, който тя открадна. Надяваше се, че не се опитва да направи някоя глупост. Ако Иблис откриеше Майкъл все още жив, К.К. не се съмняваше, че втори път няма да се провали. Разполагаше с по-малко от пет часа да го намери и да занесе жезъла на Иблис, защото иначе нейната сестра, Саймън и кой знае още кой друг щяха да умрат.

Точно в този момент лимузината се показа иззад ъгъла и бавно пое към нея. К.К. се дръпна обратно в преддверието, оставяйки вратата един пръст отворена, за да наблюдава приближаването й. Черната кола не беше на мястото си тук, в този западнал квартал, присъствието й беше неуместно. Значи не беше попаднала тук случайно.

Колата пълзеше, търсеше, приближаваше се, сякаш се готвеше за скок. И когато най-накрая спря, едното стъкло се спусна безшумно.

К.К. пусна входната врата, която се затвори с трясък, и се отдръпна още по-навътре в преддверието, готова да побегне нагоре по стълбите.

— Добро утро! — повика глас отвън.

Страхът й изчезна. Тя отвори вратата и видя Майкъл, застанал до автомобила, задържайки вратата с лявата, защото в дясната държеше кафяв хартиен плик.

— Гладна ли си? — попита той.

К.К. излезе, огледа се наляво и надясно, не успявайки да потисне параноята, и се хвърли в задната част на лимузината. Майкъл се плъзна след нея и затвори вратата, предизвиквайки първото усещане за сигурност, което тя изпита тази сутрин. Вътрешността на купето ухаеше на пресен хляб и кафе. Въпреки че беше рано, климатикът работеше с пълна мощност, за да отблъсне нарастващата горещина.

Майкъл й се усмихна и извади от плика два люспести малки бюрека и бутилка вода.

— Къде беше? — избухна К.К., изливайки гнева и безпокойството си. — Звънях ти! Не можа ли да вдигнеш?

Той я гледаше мълчаливо, по лицето му се четеше объркване. Отново вдигна кафявия плик.

— Закуска?

— Не можа ли да ми оставиш бележка?

Той стрелна поглед към Буш, който седеше зад волана. Тя проследи погледа му и нападна и едрия му приятел.

— А на теб какъв ти е проблемът? И ти ли не можеш да си вдигнеш телефона?

Той не отговори, вместо това включи на скорост и подкара дългата кола.

— Къде е жезълът? Мамка му, какво си направил с него?

Майкъл протегна ръце, сякаш да спре уплашен кон.

— Успокой се…

— Дръжки, успокой се! Нямаш право да го взимаш.

Майкъл сведе очи, остави на седалката книжната кесия, наведе се и вдигна от пода кожения тубус и й го подаде. К.К. го дръпна рязко от ръцете му, потъна в мълчание и загледа навън през тонираното стъкло намусена като дете, което беше успяло да се наложи, но въпреки това не е щастливо.

Майкъл й подаде един бюрек и бутилката с вода. Тя ги грабна, без да обръща внимание нито на него, нито на неговия жест, и отново насочи вниманието си към града, който се разгръщаше край тях в сутрешното оживление.

Буш се гмурна в сутрешното движение, лимузината подскачаше и се люшкаше, докато той спираше и потегляше, пресичайки древния град. Най-накрая беше свикнал да кара в Истанбул, но едва след като осъзна, че това е блицкриг на всеки срещу всеки. Тук успяваше само агресивно егоистичният, беше като игра на руска рулетка, при която всеки поколебал се оставаше да пълзи като охлюв из града.

И тримата мълчаха, всеки потънал в мислите си, докато минаваха край Синята джамия, от която излизаха вярващите след утринната си молитва, покрай Капалъ чарши, а накрая поеха по булевард „Ататюрк“. Пресякоха моста „Ататюрк“ и навлязоха в модерния свят на азиатската част на града.

Всичко тук беше космополитно, свежо и ново, откроявайки се в ярък контраст с древните архитектурни шедьоври зад гърба им.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде отиваме? — погледна К.К. Майкъл.

— Имам — отговори разсеяно той, погълнат от преносимия си компютър.

Тя не обърна внимание на сухия му отговор и се плъзна по задната седалка зад гърба на Буш.

— А ти ще ми кажеш ли? — настоя.

Пол беше насочил вниманието си към екрана на джипиеса и следваше указанията му. Там непрекъснато проблясваха две червени светлинки: едната в центъра на екрана, а другата в горния десен ъгъл.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита Буш с надежда да смени темата.

— Каква е тази работа? — попита К.К. раздразнено. — Няма ли някой да ми каже къде отиваме?

Буш погледна в огледалото за обратно виждане, очите му срещнаха тези на Майкъл, който леко му кимна. После стрелна поглед към К.К. и отговори:

— Отиваме да измъкнем сестра ти и Саймън.

Частното имение се простираше на двайсет декара добре поддържани морави зад триметрова каменна ограда. Триетажната постройка в средиземноморски стил гледаше към водата и говореше за несравнимо богатство.

Внушителна метална врата от ковано желязо служеше като предупреждение за охраната зад стените. Трима пазачи пазеха входа, а на високи бели метални стълбове бяха монтирани хвърлящи се в очи видеокамери.

— Мамка му, къде се намираме? — попита К.К.

Буш свали екранчето на джипиеса от арматурното табло, където двете червени светлинки премигваха една до друга.

— Преследваме кожения тубус с картата.

Той се обърна към К.К., вдигна малък чип с размерите на парченце дъвка и го пусна в дланта й.

— Водонепроницаем, батерията може да изкара до четирийсет и осем часа.

К.К. го погледна объркано.

— Натискаш малкото ключе ето тук, за да започне да работи.

Огромният пръст на Буш караше малкото бутонче с размерите на главата на карфица да изглежда още по-дребно.

К.К. го натисна и трета червена точка се появи на дисплейчето на джипиеса. Тя се усмихна доволно.

— Ах, ти кучи сине.

— О, не си ти първата, която го нарича така. Аз също си го мисля.

Буш се ухили.

К.К. се смръщи, докато оглеждаше по-внимателно дигиталния екран.

— Ако единият е в ръката ми, а другият в къщата, къде се намира третият?

Майкъл посочи тубуса, в който се намираше жезълът.

— Вчера сложих един и в него. Просто за всеки случай. Тази сутрин го взех, за да сменя батерийката.

— И защо не ми каза?

— Не исках да те будя — обясни срамежливо той.

— Имах предвид това, че в тубусите има предаватели за проследяване.

— Съжалявам, вреден навик — той наведе очи. — Склонен съм да не споделям. Никога преди не съм работил с партньор.

— Ако не можем да си имаме доверие… — К.К. остави изречението недовършено, гледайки Майкъл в очите. Нямаше нужда от много обяснения. — Значи ти сложи чиповете в тубусите… — продължи тя, но сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на двамата приятели.

— Реших, че в определен момент Иблис ще се опита да открадне картата от нас — отговори Майкъл, докато се промъкваше към предната седалка. — Всъщност дори се надявах да го направи.

— Откъде си знаел?

— Беше по-скоро предпазна мярка, но извадихме късмет с нея.

К.К. погледна към имението в горния край на улицата.

— Значи картата е там?

Майкъл кимна.

— Освен това съм почти напълно убеден, че там са сестра ти и Саймън.

— Как можем да бъдем сигурни?

— Не можем, но имам начин да разбера.

 

 

К.К. стоеше на последния етаж на хотел „Кириц“, стиснала бинокъл в ръцете си, а очите й бяха насочени към двора на Синята джамия. Беше един без десет, оставаха десет минути до ислямската обедна молитва духр, десет минути до уговорения час за предаването на султанския жезъл на Иблис.

Не би могло да има по-оживено обществено място от Синята джамия; към групите туристи щяха да се присъединят вярващите мюсюлмани. Един от най-привлекателните туристически обекти в Истанбул бе построен през 1609–1616 г. и наречен на неповторимите сини керамични плочки, които покриват просторната вътрешност на джамията. Тя беше заобиколена от шест извисяващи се високо минарета: четири тънки, с канелюри и по три балкона, които се издигаха в ъглите на сградата, а две стояха в предния двор. Тънките, наподобяващи моливи минарета, стърчаха на шейсет метра в обедното небе и бяха емблемата на Истанбул, както Айфеловата кула на Париж и Статуята на свободата — на Ню Йорк. Основната част на сградата беше оформена от поредица спускащи се надолу кубета, обикалящи около огромния централен купол, който се извисяваше нагоре и отразяваше обедното небе.

Това беше мястото, където някога се бе издигал дворецът на великия везир Мехмед паша Соколович. Султан Ахмед I го купил и съборил, за да освободи място за великия си строеж, а неговите основи, подземия и криптата останали под историческото място за богослужение. К.К. гледаше към красивата постройка и си мислеше за нейната заровена в основите история, защото знаеше, че оттук беше започнало и тяхното пътуване. В този дом на Аллах беше написано Писмото на Мехмед паша Соколович до неговия брат. В неговия бивш дворец той бе измислил начин да скрие тъмната половина на картата от Пири Рейс и султанския жезъл.

Погледът й се върна в настоящето, ръцете й неволно стиснаха по-здраво бинокъла, а кръвта й закипя от това, което видя. Беше застанал във вътрешния двор на Синята джамия, облечен в бяла ленена риза и панталон и напълно приличаше на местен. Свали очилата си и погледна през отделящите ги сто и осемдесет метра към нея, през двете лещи — право в душата й.

На невинното му лице се разля усмивка, докато стоеше между непрекъснато увеличаващите се вярващи и туристи, които минаваха край него. Никой от тях не разпознаваше злото, изправило се само на двайсетина метра от Божия дом. Той продължи да се вторачва в К.К., сякаш искаше да я предизвика, все едно че знаеше предварително всеки неин ход. И ето, най-накрая се поклони: почти неуловим азиатски поздрав, израз на уважение преди началото на битката.

К.К. се дръпна от наблюдателния си пост, взе телефона и набра номера. Майкъл вдигна още преди второто позвъняване.

— Започваме ли?

— Да — прошепна К.К., все едно че Иблис стоеше до нея.

— Внимавай — каза Майкъл с искрена загриженост в гласа.

— Ти също — отговори тя. — Моля те, не позволявай нещо да се случи на сестра ми.

— Ще я пазя, все едно че си ти.

Буш беше коленичил на задната седалка на лимузината и наблюдаваше. Цевта на снайперската карабина „Галил“ лежеше върху дървения перваз на тонираното задно стъкло. Тя принадлежеше на Майкъл и му беше подарена от Саймън. Той никога не бе имал смелостта или нуждата да я използва, но въпреки това я държеше в торбата с фокусите, ако все пак се появеше такава необходимост.

Буш притисна дървения приклад към рамото си, обгърна с пръст спусъка и стисна карабината така, сякаш беше жена му, готова да изтанцуват заедно едно пасо добле. Притисна око в оптическия мерник, а гуменият предпазител го изолира от околната светлина. Започна да движи оръжието насам-натам, за да привиква с него, оглеждайки улиците в богаташкия квартал. Накрая погледът му се спря върху вратите от ковано желязо към имота на Иблис. За разлика от повечето богаташки порти, тези не бяха украсени — нямаше модни извивки, семеен герб върху дебелите железа — просто дебели усукани железни пръти в цялата им отблъскваща голота. Буш погледна към монтираните върху бели стълбове три видеокамери, чийто обхват включваше тротоара и вратата и изключваше възможността да се криеш някъде. Докосна с пръст спусъка на карабината и лазерният снайпер реагира, проектирайки червена точка върху белия стълб. Тя лежеше в центъра на кръстчето на оптическия прицел и той се усмихна.

Буш беше отличен стрелец, обучен да използва снайперска карабина за нуждите на полицията, но за щастие никога не се бе налагало да прилага уменията си на практика. Той тихичко се изсмя. Откакто се беше пенсионирал, Майкъл го бе накарал да използва полицейските си умения по-често, отколкото през цялата си двайсетгодишна служба в органите на реда.

Завъртя карабината в противоположната посока и видя Майкъл да се приближава по тротоара покрай петметровата измазана с цимент ограда, която обграждаше дома на Иблис. Носеше тънка кафеникава лятна риза и камуфлажни панталони. През рамото си беше преметнал голяма кожена чанта, която при всяка крачка го блъскаше по хълбока. Буш местеше карабината насам-натам между Майкъл, желязната врата и видеокамерите, поправяше мерника, упражняваше окото си, събуждаше мускулната памет, неизползвана толкова години.

Когато Майкъл се приближи на около шест метра от вратата, вдигна ръка до главата си и прокара пръсти през вълнистата си кестенява коса, давайки знак на Буш.

Той завъртя главата си наляво, надясно, наклони я встрани и обратно, пое си дъх и в този миг дръпна спусъка. Улучи целта още с първия изстрел, но задържа спусъка, отказвайки да го пусне, каквато е обичайната практика.

Не се чу изстрел, трясък не оглуши ушите му. Тъмното стъкло на прозореца, в който се целеше, не бе засегнато от изстрела, сякаш в пушката не е имало патрон.

Не беше грешка: той улучи целта са както бяха планирали. Лазерният лъч на снайперския прицел бе маркирал целта си през тонираното задно стъкло на спрялата на сто и петдесет метра нагоре по улицата кола и бе улучил и ослепил видеокамерата. Буш не пускаше пръста си, червената точка на невидимия лъч улучваше целта си нагоре по улицата право в центъра.

Инфрачервените видеокамери бяха предназначени за работа при нормална и слаба светлина, предоставяйки качествена картина както през деня, така и през нощта. Заради това лещите им бяха крайно податливи на повреди от свръхосветяване. Електронната видеолеща на камерата бе поразена от лазерния лъч на карабината и щеше да осигури на Майкъл кратка възможност да се промъкне в сградата.

Той продължаваше да крачи по улицата в скъпия квартал. Именията бяха така разпръснати, че да имат възможно най-добра гледка към Босфора и европейската част на Истанбул. В средата на деня районът беше тих и пуст. От пет минути не беше минавала кола, дори кучешки лай не се чуваше. Майкъл прехвърли кожената чанта през рамо, провери пистолета „Зиг Зауер“, пъхнат под ризата и колана на кръста му, бързо огледа улицата в двете посоки, за да се увери, че продължава да е пуста, и започна да се катери по бялата измазана тухлена стена. Прехвърли се през двустранната стряха на зида и се приземи приклекнал от другата страна, претърколи се и остана свит в участъка извън всевиждащото око на камерата.

Земята беше покрита със сочни шубраци и ярки цветя, подредени очевидно от озеленител и поддържани от градинар. Къщата беше бяла, в средиземноморски стил и с извити керемиди, на два етажа, с най-малко хиляда и петстотин квадратни метра площ за всеки от тях. Не можеше да има съмнение, че е купена с приходите от незаконните действия на Иблис.

След като се увери, че брегът е чист, Майкъл се втурна към каменната сграда на охраната до вратата. Беше малка и незабележима, защото се издигаше под сянката на стара смокиня. До нея беше паркирана количка за голф. Той се промъкна покрай малката сграда и се втурна право срещу пазача.

Висок един и осемдесет, синият му блейзър трудно скриваше свръхразвитата му физика. Обаче преди мъжът да успее да реагира, Майкъл му нанесе удар в гърлото й дихателната тръба. Мъжът инстинктивно стрелна ръце към гърлото си, докато се превиваше напред, тъй като вече не можеше да диша. Майкъл стовари два ъперкъта в лицето му. Те го запратиха назад в помещението, където рухна на дървеното дюшеме. Майкъл извади ролка широко тиксо от чантата си и побърза да обезопаси загубилия съзнание мъж.

Когато вдигна глава и се огледа, видя двайсет монитора, чиято синя светлина създаваше впечатление, че помещението е тясно. На задната стена имаше четири гардеробчета; три чифта ежедневни обувки стояха пред тях. Значи освен този приятел на пода, имаше поне още двама пазачи някъде из двора, с които трябваше да се справи.

Мониторът най-горе вляво бе побелял, поразен от лазерния прицел. Стрелбата на Буш беше повече от отлична. Останалите изображения бяха както от вътрешността на сградата, така и отвън: римски басейн и тента отстрани, градината, задната стена срещу Босфора, различни всекидневни и спални. На всеки монитор имаше етикет с местоположението и посоката, в която се намира.

Погледът на Майкъл беше привлечен от най-ниската редица монитори. Сърцето му се сви, когато видя Саймън, легнал неподвижно с кървав бинт на главата, а до него стойка със система за вливане на физиологичен разтвор.

На другия екран се виждаше Синди. Майкъл не можеше да различи изцяло лицето й, но кестенявата коса не оставяше съмнение, че е тя. Седеше в голямо кожено кресло и гледаше телевизия. До нея имаше бутилка с вода, от която отпиваше, но слава Богу, не изглеждаше зле, като се изключи страхът, естествено. Двамата бяха затворени в помещение, обозначено на етикета като „Долна всекидневна“.

Майкъл извади мобилния си телефон и натисна бутона за бързо избиране.

— Тук са — каза той веднага щом К.К. вдигна. — Бъди внимателна и каквото и да правиш, запази хладнокръвие и се придържай към плана.

Без да каже още нещо, затвори и набра Буш.

— Започваме.

Белият екран веднага се събуди за живот, показвайки част от бялата измазана стена и тротоара и градината. След секунди видя Буш, който тичаше към вратата. За мъж с ръст метър и деветдесет и тегло сто килограма той все още се придвижваше пъргаво като юноша.

Майкъл дръпна червеното лостче на пулта за управление, чу се ясно щракване и големите метални крила на вратата започнаха да се отварят. Буш профуча между тях и влезе в къщичката на охраната.

Извади своя „Зиг Зауер“, дръпна назад затворената шейна, за да вкара патрон в патронника, след това сложи оръжието на предпазител и го прибра отново в кобура.

— Поне двама са — обясни Майкъл, щом взе преносимата радиостанция от масата и я долепи до ухото си.

— Да не би случайно да си развил дарба за чужди езици?

Майкъл го изгледа ядно.

— И думичка няма да разбереш от онова, което казват.

Погледът на Майкъл го накара да млъкне.

— Имаш ли представа накъде да вървим?

— Не — отговори той и поклати глава.

— Добре, тогава да тръгваме.

Излязоха от къщата на охраната, погледите им едновременно се спряха на голф количката. Без да се наговарят, скочиха в нея и подкараха по автомобилната алея към къщата. Теренът, затворен от високата ограда, изглежда беше с площ около двайсет декара и всеки сантиметър от тях бе поддържан от специалисти. Майкъл караше, докато се придвижваха към фасадата на къщата и продължиха надолу по алеята към гаража с шест клетки, който се издигаше малко назад. Под навесите имаше три автомобила: лимузина „Мерцедес“, „Астон Мартин Винтидж Роудстър“ и едно „Мазерати Транспорт Спайдър“.

Изпод мазератито се плъзна подложка на колела и механикът любопитно загледа двамата непознати в приближаващата се голф количка. Слабият мъж — вероятно не тежеше повече от шейсетина килограма — се изправи, когато количката спря. Той изведнъж осъзна, че действа твърде бавно, и посегна към пистолета си в кобура отстрани на тялото. Буш изхвърча от седалката на пътника и на секундата смаза съпротивата на дребния мъж със своя ръст. Измъкна пистолета от кобура и го накара да легне по лице на автомобилната алея. Майкъл му помогна, като бързо овърза мъжа с широко тиксо, докато не заприлича на коледен подарък. После го напъхаха в някакъв склад.

Без да си говорят, се качиха отново на голф количката и се насочиха към задната страна на къщата. Гледката оттам беше великолепна: кораби и яхти, платноходки с издути бели платна, сини води, които разделяха континентите и свързваха Черно с Мраморно море и останалата част от света. Майкъл никога не беше предполагал, че Истанбул е толкова красив град, с такива красиви гледки, толкова важен за древната и за днешната икономика. Докато гледаше от брега на Босфора към Азия, стигна до извода, че да се придържаш към предпоставени представи като тази, че големите градове са гета от бетон и стъкло, е все едно да твърдиш, че Ню Йорк е скучен град.

— Смятах, че ще има повече пазачи — подхвърли Буш.

— И аз…

Куршумът рикошира в предната част на голф количката. Двамата плонжираха в движение и изпълзяха до ъгъла на къщата. Майкъл посочи към предния ъгъл на къщата. Буш застана на колене.

— Стреляй на всеки петнайсет секунди.

— Какво… — направи Майкъл опит да попита, но Пол вече беше изчезнал, завивайки зад задния ъгъл на къщата.

Проехтя друг изстрел. Майкъл отговори, насочвайки пистолета в посоката, откъдето беше дошъл, но не виждаше никаква цел. Мразеше да бездейства и се надяваше, че Буш знае какво прави. Обаче бързо се укори, че няма доверие на своя приятел. Бяха изпадали в повече опасни за живота положения, отколкото е добре за който и да е нормален човек. Пол винаги беше на негово разположение. Макар да го ругаеше за това, никога не се бе колебал, когато ставаше дума да го защити. Майкъл стреля два пъти по посока на невидимия стрелец и се запита къде ли е Буш.

Помоли се Синди и Саймън да са добре. Макар да ги беше видял на монитора, не успяваше да потисне чувството си на ужас, че е на път да влезе в капан, който ще доведе до смъртта на всички тях.

Чуха се два изстрела, после залпова стрелба, трийсет секунди баражен огън и накрая настъпи тишина.

Майкъл лежеше на земята в очакване. Усети по гръбнака си тръпки на страх. Докато…

— За този няма да е нужно тиксо — обяви Буш, когато се показа от далечния ъгъл на къщата и хукна към Майкъл. — И сега какво?

Върнаха се обратно към фасадата на къщата, опитаха входната врата и откриха, че е отключена.

— Това не е добре — отбеляза Майкъл.

— Има пазачи, има висока ограда, защо му е да заключва? — възрази Буш.

Майкъл не сподели с приятеля си страха, че може би са вкарани в клопка, и влезе в къщата.

Двамата пресякоха мраморното фоайе и влязоха в голямо модерно помещение. Шестметрови прозорци гледаха към небесносиния басейн, облицован със сини керамични плочки, които сякаш бяха свалени от стените на Синята джамия. Изчезващият му край сякаш се спускаше в Босфора, който се намираше на по-малко от осемстотин метра от оградата. Встрани имаше лятна къща, чиято бяла пергола се опираше на бели мраморни колони.

Обедното слънце изпълваше голямото помещение. Мебелите бяха студени и модерни: маси от никелирана стомана, пластмасови столове, черен диван без подлакътници. Помещението беше напълно безлично: не се виждаха никакви снимки, никакви джунджурии, нищо, за което би могло да се разговаря. Вероятно беше нещо купено по каталог, безлично и неуютно. Това може и да беше къща на Иблис, но не беше неговият дом.

— Ей — подвикна Буш и Майкъл се обърна към него. Държеше кожения тубус, по който имаше мокри петна. Бързо развърза външния капак и освободи херметичните закопчалки. Главата му рязко се вдигна и той се вторачи разочарован в приятеля си.

— Би било прекалено лесно — подхвърли Майкъл. — Или я е прибрал в сейф, или я разнася със себе си.

Не искаше да губи повече време и бързо откри стълбище, което се спускаше на долния етаж. Докато слизаха, и двамата стискаха здраво пистолетите, очаквайки неочакваното.

Тръгнаха да обикалят долния етаж, като внимателно отваряха вратите, покрай които минаваха. Имаше домашен театър, остъклен гимнастически салон, пълен с различни гири и тежести, бягаща пътека, велоергометър; напълно обзаведена винарска изба; спалня за гости. Попаднаха на голямо помещение за игри, за джентълменски забавления: маса за табла, маса за карти, дълъг бар от махагон, огромен плазмен телевизор, монтиран на стената пред голям кожен диван.

Докато стояха там и се оглеждаха, едновременно стигнаха до едно и също заключение.

— Нали каза, че си ги видял на монитора? — попита Буш.

— Да. На етикета на монитора пишеше „долната всекидневна“.

Майкъл се оглеждаше, опипваше стените, почукваше с крак по подовете.

— Някъде другаде са — подхвърли Буш. — Защо му е на Иблис да слага етикет, на който пише къде държи хората, отвлечени от него?

— Аха — отговори разсеяно неговият приятел. — Те са някъде тук.

— Този етаж отговаря на очертанията отгоре. Няма място за скрити помещения.

— Иблис е крадец — възрази Майкъл. — Но и човешко същество. Той също има трофеи и спомени. Освен това е горделив кучи син. Няма начин да живее в тази стерилна обстановка.

— Може би живее в къщичката до басейна — каза донякъде на шега Буш.

Майкъл отиде до бара и се вмъкна зад плота. И той, и основата му бяха изработени от едно цяло парче тъмен африкански махагон, украсен с медни инкрустации. Медни лампи се издигаха в двата края на барплота, светлината им беше приглушена и топла. Машината за лед беше пълна, по лавиците бяха подредени всякакви напитки. Като почнеш от джинджифилово вино и ром и стигнеш до абсент и текила, водка, уиски, ликьори като „Фраджелико“ и „Гран Марние“, дори двойно дестилирана турска анасонлийка.

Майкъл оглеждаше внимателно това изобилие. Задната част на бара беше цялата в рафтове и чекмеджета, изработени от тъмно африканско дърво. Той плъзгаше пръсти под краищата, под издатината на барплота, отваряше долните чекмеджета и вратите на шкафовете. След това надникна зад бара. Макар че той се опираше в стената, Майкъл все пак видя онова, което търсеше.

— Не мисля, че живее в къщичката до басейна, но може би… — той дръпна назад медната лампа в единия край на бара. — Може би живее тук отдолу.

Лявата част на бара се отдели от цялото, завъртя се наляво на тихи панти, за да открие пред тях голяма метална врата.

Беше голяма врата от трезор с размери два на метър и половина, без забележими дръжка, ключалка или маховик. Майкъл започна да я оглежда и плъзгаше ръце нагоре-надолу по металната й каса, докато не откри тънкия като косъм процеп. Опря ухо в него, заслушан и замислен.

Вратата беше производство на „Матрикс“ — един от най-продаваните продукти на американската фирма, дебела петнайсет сантиметра, с четири резета, стърчащи от всяка страна, влизащи в стоманена рамка и метален праг „Магна Лок“. Една от най-добрите трезорни врати в света. Нямаше ключ, нито традиционното махово колело за набиране на комбинацията. Отваряше се с помощта на клавиатура, която можеше да бъде съхранявана далеч от сейфа — допълнителна предпазна мярка срещу опит за кражба.

Майкъл се обърна и заоглежда помещението, докато умът му работеше на пълни обороти, а очите му се стрелкаха насам-натам.

— Какво търсим? — попита Буш.

— Клавиатура. Вероятно е скрита зад дървената ламперия или някое украшение.

Двамата започнаха да отварят чекмеджетата, огледаха зад бара, провериха зад евтините филмови плакати от „Казабланка“, „Мръсния Хари“ и „Спартак“.

Буш хвана ъгъла на плазмения телевизор, монтиран на стената, и го завъртя със стойката му. Той се завърташе само с няколко сантиметра, така че всички в бара да могат да виждат, но беше достатъчно да открие стената отзад.

— Мразя това — изруга Буш.

— Какво? — попита Майкъл, който бе клекнал зад бара и местеше дузини кристални чаши.

— Купуват ги да се фукат. Какво прахосничество.

Майкъл се изправи и го изгледа въпросително.

— Ти би ли се ръснал трийсет хиляди за седемдесет и осем инчов плазмен телевизор, без изобщо да го гледаш?

Майкъл остана за миг неподвижен, донякъде раздразнен от това отвличане на вниманието, после отново клекна и започна да мести чаши. Обаче в този момент му светна и той изскочи иззад бара.

— Мамка му, трябва да е на видно място — и очите му започнаха да се стрелкат из помещението.

— Кое?

Майкъл грабна дистанционното от барплота и започна да го оглежда. Приличаше на най-обикновено дистанционно за телевизор чак до фирмата на производителя. Както е обичайно, имаше цветни бутони за пускане и изключване, за видеопрожекции, за включване на радиостанции, но най-важното — имаше бутони с номера.

— Отваря я с дистанционното?

— Има логика. Можеш да го оставиш на видно място или да го разнасяш със себе си и никой нищо няма да заподозре.

— И ако си като останалите… ще го губиш всяка вечер — надникна Буш през рамото на Майкъл. — Колко е дълга комбинацията?

— Деветцифрена.

— Деветцифрена? Това значи над милион комбинации!

— Всъщност триста и осемдесет милиона, ако искаме да бъдем точни — подхвърли Майкъл. Извади комплект малки отвертки от чантата си и се зае да сваля капака на дистанционното.

Огледа се из помещението и скоро погледът му се спря на малък кафеникав сензор над бара. Качи се върху махагоновия шкаф и свали капака на инфрачервения приемател. Издърпа кафеникавия сензор от стената и го остави да виси на три кабелчета.

Скочи долу и отново огледа помещението, сякаш бе влязъл тук едва сега. Диваните, барът, масата. Очите му най-накрая се спряха върху черното шкафче за аудио- видеоуредбата, която стоеше под плазмения телевизор. Отиде при нея, погледна отзад и попадна на връзка кабели, които излизаха от стената и изчезваха в задната част на шкафчето.

— И сега какво? — попита Буш. — Не можеш ли да разбиеш кода? Та това са само 380 милиона възможности… умнико.

Майкъл не обърна внимание на своя приятел.

— Човек никога не слага компютъра за електронния трезор вътре в касата. Ако се прецака, оставаш отвън без възможност да рестартираш системата.

Той отвори шкафчето и вътрешното осветление разкри дивиди плейър, видеоплейър, усилвател и на отделна лавица компютър с плосък екран. На него пишеше „Централен пост“. Майкъл свали прозрачния капак и започна внимателно да го оглежда.

— Не използваш компютър за двайсет хилядарки, за да си пускаш айтюнс.

— И за какво го използваш?

Майкъл измъкна черната компютърна кутия и свали задната й част.

— За да контролира трезора ти.

Измъкна фенерче от торбата, освети вътрешността на компютъра и извади малка никел-кадмиева батерийка.

— Всички компютри са снабдени с малка батерия, която снабдява с енергия определени функции на паметта дори когато системата е изключена. — Той огледа дънната платка и измъкна черен чип, след това го вдигна, за да го покаже на Буш.

— МРАМ е безопасен чип за памет, който няма нужда от енергия, за да поддържа данните в него. Той е мястото, където се съхраняват данните за охраната на цялата система и за трезорната врата. Така, в случай че спре токът или ти се развали твърдият диск, или стане някаква друга повреда в системата, все още можеш да влезеш в трезора. Обаче, ако го извадим заедно с батерийката за подсигуряване на БИОС — основната вход изход система…

Майкъл изгаси компютъра, изчака трийсет секунди и го включи отново.

Сега екранът светна в зелено и се появиха надписи: „Първоначално форматиране“; „Рестартиране на системата“; „Рестартиране на паролата“. Той бързо натисна „Въведи“ и системата рестартира; Сега, когато му беше даден пълен достъп, Майкъл поработи около половин минути с машината и с махване на ръка отново натисна „Въведи“.

В механиката на трезорната врата се чу силно шумолене, последвано от звънко щракване.

Дебелата петнайсет сантиметра врата се завъртя, разкривайки тъмен коридор. Когато накрая се отвори докрай, диодните лампи на тавана се запалиха една след друга, за да осветят един различен свят — елегантен и стилен, пълен с трофеи и тайни.

Майкъл и Буш влязоха в коридора, облицован с тъмна махагонова ламперия и вградени лавици. Дебели сини и зелени персийски килими покриваха паркета от скъпо африканско дърво. Картини, осветени с диодни лампи, се редуваха със скулптури и скъпи антикварни издания по лавиците. Докато вървяха надолу по коридора, Майкъл разпозна едно от произведенията на изкуството — „Натюрморт с Шарлот“ на Пабло Пикасо. Картината беше открадната през 2004 г. от ателие за реставрация в Париж. Нямаше следи, нито свидетели и оттогава никой не я беше виждал. Майкъл само поклати глава и продължи нататък, но изведнъж се закова на място и се вторачи в изисканата картина върху дъска на Дева Мария, носеща малкия Исус. Ярките цветове и изпълнените с гордост очи бяха предадени със спиращи дъха подробности. Откраднатата през 2003 г. от херцога на Бъклу „Мадоната с вретеното“ от Да Винчи струваше повече от сто милиона долара.

— Много сладка — подхвърли Буш, който не разбираше какво гледа Майкъл.

Той не отговори и когато стигна до тежка махагонова врата, я отвори. Помещението беше залято в мека светлина, а в средата му стоеше самотно кресло.

Онова, което се разкри пред погледа на Майкъл, беше направо невероятно. На стените висяха три картини на Рембранд, две на Йоханес Вермеер, една на Едуард Мане и цели пет от Дега. Майкъл гледаше смаян плячката от кражбата, извършена в Бостън преди повече от петнайсет години — един от най-известните неразкрити обири на новото време. Нещата само в тази стая струваха повече от 400 милиона долара.

— Ей — подвикна Буш и си погледна часовника.

Майкъл затвори вратата и те тръгнаха отново надолу по коридора.

Иблис беше несравним крадец. Тук сигурно имаше произведения за повече от милиард долара. Но той не ги продаваше — вероятно гледаше на тях като трофеи, почетни медали на успеха, който не може да сподели с никого. Изглежда Иблис не беше тщеславен, а по-скоро самодоволен човек, който няма нужда от поздравления и тупане по гърба за добре свършената работа.

Коридорът минаваше покрай малък салон, в който имаше диван и две кресла, подредени пред едно-единствено произведение на изкуството, осветено от три диодни лампи на тавана. Картината от седемнайсети век висеше на далечната стена на помещението и вероятно беше звездата в колекцията на Иблис. Нямаше съмнение, че я смята за свое най-голямо постижение.

Когато очите на Майкъл се спряха върху шедьовъра на Говие „Концертът на Оберион“, професионалното му възхищение от Иблис бързо се разпръсна.

Четирима души бяха загинали при кражбата на маслената картина от музея „Франце“ в Берлин: двама дипломирани студенти получиха куршум в слепоочията, двайсетгодишна секретарка с прерязано гърло, но всъщност смъртта на уредника беше хвърлила света на изкуството в шок. Ханс Груневалд — името се повтаря в новините в продължение на месеци. С отрязани уши, одрано лице, ослепен с белина, той беше измъчван, докато не изкаже паролите на музейните аларми. Човекът умира бавно в продължение на десет дни, без да си спомни крадеца, който не само беше обрал музея, но бе лишил Груневалд от сетивата му и накрая от живот.

На Майкъл му се доповръща, когато си представи как Иблис окачва Говие, как самодоволно си ръкопляска всеки път, когато седне пред картината, задигната с цената на четири живота.

Обърна се отвратен и онова, на което сега се спряха очите му, направо му разби сърцето. Гледаше право в махагонова библиотека, пълна с книги и джунджурии за спомен, както и снимки. А те го разстроиха повече, отколкото Говие, повече от всичко, което би могъл да си представи. Всяка от тях беше сложена в сребърна рамка „Тифани“, изложена с почит, сложена там с любов, и всички бяха на един-единствен човек. Снимките сякаш следваха живота: детство, юношество, двайсетте години, снимки от последните дни, заснети грижливо в дворовете на Топкапъ. Всяка беше грижливо подредена, показана с любов, сякаш бяха най-голямата ценност, която Иблис притежаваше. Не можеше да има никакво съмнение в чувствата, които Иблис изпитваше към обекта на снимките. Нямаше съмнение, че се вторачва в нея всяка вечер, омаян от зелените очи и дългата й руса коса. В главата на Майкъл нямаше никакво съмнение, че Иблис обича К.К.

Без повече да мисли по въпроса, той излезе от салона и продължи до края на коридора, където намери Буш, който се беше вторачил в него.

— Призрак ли видя там?

— Дано Бог е милостив и Синди и Саймън са тук долу, за да ги измъкнем от тоя ад.

— Почти съм сигурен, че ги намерих — отговори Буш и се дръпна встрани, за да се види другата трезорна врата, която за разнообразие беше с традиционния избирателен диск в центъра. Полираната й повърхност контрастираше силно с махагоновата ламперия и дебелите разноцветни персийски килими.

За тази врата нямаше компютри, тя не разчиташе на модерната електроника. Беше марка „Сандс Мини“ — старомодна механична врата от 20-те години на XX век.

Майкъл заблъска по нея с все сили. Изчака малко, преди да почне отново да блъска.

— Синди, чуваш ли?

— Майкъл? — гласът на Синди едва се долавяше през дебелата стоманена врата.

— Саймън при теб ли е?

— Майкъл, той е зле, трябва да побързаме.