Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майкъл Сейнт Пиер (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thieves of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Ричард Дойч

Заглавие: Крадците на мрака

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 04.06.2012

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-315-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5547

История

  1. — Добавяне

20

Майкъл и К.К. лежаха по корем върху триметровата гранитна стена, която обикаляше парцела на двореца Топкапъ. Стената служеше за граница между две действителности: едната жива — с улични търговци, вечерящи и нощен живот, а другата — безмълвният свят на миналото, тих, спокоен и изоставен през нощта. Двамата се претърколиха тихо и се приземиха като двойка за скокове във вода на тревата в Двора на еничарите. Майкъл огледа околността и забеляза, че повечето от пазачите се въртят около заключената Императорска порта на около петдесетина метра от тях, а други двама правеха обход.

Мъжете бяха потънали в приказки и разсеяни, затова не забелязаха Майкъл и К.К., които притичаха и се спряха в сенките на древния склад за припаси.

Придържайки се към сенките, те се насочиха към „Света Ирина“ и Имперския монетен двор, покрай множеството стари тухлени сгради и складове, непрекъснато нащрек, докато накрая не се спряха сред група кипариси. Залегнаха и черните им дрехи се сляха с околността. К.К. беше прибрала косата си под черна скиорска шапка, за да не се виждат русите, й къдрици. Майкъл бе прехвърлил двете намотки въже през раменете си, а на кръста имаше непромокаема чанта.

Бяха прекосили ресторанта, за да излязат през задната врата, където Буш вече ги очакваше. Бакшишът от хиляда долара за управителя бе осигурил спокойствието им в комплект с алиби. Не видяха Иблис, но бяха уверени, че той наблюдава заведението. Бяха платили двойно за частната трапезария плюс щедри бакшиши за келнерите, за да им бъде осигурено несмущавано уединение. К.К. се съмняваше, че Иблис ще влезе в ресторанта, но дори и да го направеше, нямаше да разбере нещо повече. Въпреки това не можеха да се „хранят“ до безкрайност. Прецениха, че разполагат с около два часа.

Пред тях се издигаше Портата на приветствията, огромна и извисяваща се на фона на нощното небе. Двама пазачи стояха под свода пред голямата черна врата и си говореха с приглушени гласове.

Майкъл извади картата от задния джоб и я разгъна на тревата пред тях. К.К. му подаде малко фенерче, червената му леща намаляваше всеки издайнически блясък, докато прокарваше лъча по картата. Двамата безмълвно я оглеждаха, като ту стрелкаха поглед към пазачите, ту отново поглеждаха нея. В левия край крепостната стена опираше в Археологическия музей, в сянката на листака и околните сгради.

С два пръста Майкъл посочи К.К., после очите си и накрая към пазачите, показвайки й накъде да насочи поглед. Той непрекъснато оглеждаше околността за някакво движение и без да проронят дума, двамата се отправиха между групата дървета към далечния край.

На бегом прекосиха откритото пространство и се спряха под вътрешната стена, която ограждаше самия дворец. Издигната от квадратни камъни и тухли, скрепени с дебели пластове хоросан, тя беше предизвикателство за всеки катерач.

— Аз ще се кача — обяви К.К., докато гледаше нагоре по шестметровата преграда.

Майкъл поклати глава, зарови пръсти в стърчащия хоросанов ръб и започна да се катери, преди тя да реагира. Стената беше стара, но я бяха поддържали добре през годините. Ръцете и кокалчетата му горяха, докато се изкачваше нагоре, а връхчетата на пръстите намираха несигурна опора върху стърчащия около сантиметър навън хоросан, който ставаше все по-тесен и по-тесен, колкото по-нагоре се издигаше. Сенките бяха разположени на различни места по стената, така че Майкъл трябваше да променя местоположението си, за да не бъде забелязан. Стигна на върха за около минута, свали едната намотка въже от рамото си и хвърли свободния край на К.К., която го очакваше с протегната ръка. Тя започна да се издига на ръце и след десетина секунди се озова до него. От бележките на Саймън и от личните си наблюдения, докато правеха обиколка на двореца, Майкъл знаеше, че модерните технически средства за охрана са съсредоточени в местата с достъп на туристи, където бяха изложени ценните експонати, а маршрутът, по който те поемаха, и целта им не привличаше хората.

— Сега ще ми кажеш ли къде отиваме? — прошепна К.К.

— Тук горе е много приятно — отговори той, докато се оглеждаше. Дворцовият комплекс се простираше пред тях. Луната хвърляше бледа синкава светлина върху османското убежище. Дворецът беше огромен, съставен от множество постройки с различна големина, черпили вдъхновение от архитектурното наследство на Изтока и Запада: близкоизточни сводове, европейски кули, азиатски покриви — истинско огледало на разнообразното културно минало на Истанбул. Когато най-накрая се обърна към К.К., Майкъл се усмихна и посочи с ръка през двора към третия вътрешен кръг.

Тя се обърна и присви очи, за да огледа по-добре, и най-накрая погледът й се спря върху множеството оранжеви конуси, които обикаляха някаква тъмна дупка в близост с Ахмедовата библиотека в третия двор.

— По-рано днес, когато излязохме от съкровищницата, видях сигналните конуси около дупката.

Той извади модерна схема на електрическата инсталация и я разгъна върху стената.

— Беше сред нещата на Саймън. На нея се вижда къде копаят и къде възнамеряват да монтират нови подземни тръби за кабели. При обновяването и свързаното с това копане не са проникнали в някакво отворено пространство, което е трябвало да подсигуряват и затворят.

— Е, и?

— И — Майкъл извади втора карта, на която се виждаха два от тунелите на евнусите — какво ще кажеш да слезем и да проверим какво има под земята?

Сгъна листовете и ги прибра в джоба си.

— Хайде да се поразходим — изправи се той, преметна намотката въже през рамо и тръгна, без да изчака отговора й.

К.К. се загледа за миг в Майкъл, който крачеше в сенките на дърветата, после стана и спринтира, за да го настигне. Докато вървяха, имаха усещането, че са на някаква чужда планета. Покривите, където и да се намират, са светове, виждани от малцина. Светове, откъдето гледките са несравними и плашещи, и Топкапъ не правеше изключение. Той предлагаше перспектива, изживявана от малко хора в течение на вековете. Долу масите бързаха в ежедневието си, без да знаят за съществуването на този мирен свят над главите им.

От тази гледна точка Топкапъ сарай изглеждаше като едно органическо цяло, без определен план или идея, да не говорим за симетрия. Сградите се простираха във всички посоки: нагоре и навън, наляво и надясно, на изток и на запад, всички свързани в едно цяло чрез синкави, покрити с олово покриви, кули, подобни на минарета, и комини. Майкъл имаше чувството, че вървят вече с дни, придвижвайки се по ниските и с малък ъгъл наклони, като се държаха настрана от краищата, за да не бъдат видени от пазачите, патрулиращи по алеите.

Минаха край Кулата на справедливостта, без да се усмихнат на иронията, след това над харема и покрай Павилиона за обрязване и накрая по покрива над Изложбата на миниатюри и ръкописи. Майкъл погледна надолу към откритото пространство. В средата на строителната площадка имаше малка черна шахта. Подобно на черна дупка, тя сякаш всмукваше цялата околна светлина.

Огледаха района, за да се уверят, че няма никого наоколо, и поеха към края на покрива, скочиха от триметровата височина и се приземиха с претъркулване. Станаха и спринтираха към бялата сграда на библиотеката, после се запромъкваха приведени, докато не стигнаха до няколко оранжеви предупредителни конуса и трактор със заден багер.

Майкъл завърза двете въжета за стоманената рамка на трактора и без да се колебае, стисна здраво едно от тях и скочи в шахтата. В пълен мрак се спусна няколко метра, тогава спря, вдигна глава и видя силуета на К.К. да се спуска по въжето до неговото.

След това извади фенерче от чантичката на кръста си, светна и светът наоколо изскочи пред очите им. Намираха се в шахта от камък. През стените се просмукваше вода и се стичаше по тях. Майкъл светна надолу и лъчът се отрази във водна повърхност.

— Това ли е великата ти идея? — прошепна К.К. с разочарование в гласа, след като запали и своето фенерче.

Той не си направи труда да я погледне и се спусна надолу, по-далеч от нейното мърморене.

Спускането продължи шест метра. Краят на въжето се беше навил върху водната повърхност и приличаше на змия, която се готви за удар. Майкъл спря да се спуска на сантиметри над водата и освети нещо, което в този момент осъзна, че е пещера. Въздухът беше хладен, жълто-зеленикава слуз се просмукваше през заобления, подобен на купол таван, покрит с кристални образувания, които го оцветяваха. Без да бърза, Майкъл започна да се оглежда, завъртайки се с въжето на триста и шейсет градуса, като осветяваше наоколо с фенерчето. Отвореното помещение беше продълговато, простряно на девет метра ширина и дълго може би трийсетина; стените бяха направени от древни камъни и тухли, проблясващи от влага, и усилваха стократно шума от падането и на най-малката капка.

— Това е цистерна — каза К.К.

— И да, и не — отговори Майкъл и започна бавно да се спуска във водата, докато не напипа дъно на около метър и половина дълбочина. Повърхността се плискаше около раменете му. Водата беше чиста като кристал; прецени, че е около десетина градуса. — Това е много повече от обикновена цистерна.

Цистерните, големите подземни водохранилища, съществуват от векове. Те са съхранявали прясна вода в направените от човешка ръка резервоари за царстващите особи и висшето общество. Под Истанбул имало стотици от тях, изтрити от човешката памет, но от време на време се завръщаха в днешния ден на града.

К.К. също се спусна в прохладната вода и ахна, когато покри тялото й.

Майкъл извади компас от непромокаемата си чанта, погледна го на светлината на фенерчето и пое на север през тъмната пещера.

— Какво искаше да кажеш с това „и да, и не“? — насочи К.К. лъча на фенерчето към стените, към тавана, надолу към водата, оглеждайки се бдително, сякаш отнякъде можеше да изскочи нещо.

, Майкъл продължи да крачи предпазливо, осветявайки пътя си, докато нещо не привлече вниманието му. На далечната стена имаше останка от предислямското време. Символът беше изсечен направо в скалата и макар да бе изронен и избледнял, нямаше съмнение, че е християнски.

— Преди Топкапъ, преди тази цистерна това е било манастир. Така пишеше в бележките, събрани от Саймън. От времето на Константин. Обичайна практика било да се строи върху по-стари сгради и техните основи и да се използват руините им, за да се издигне новата сграда.

Майкъл осъзна за какво е служило по-рано това помещение. Видя кръст до кръст, изсечени в стената; под тях имаше голяма ниша, изкопана в камъка и пръстта. Във всяка от тях стоеше каменна кутия — ковчег от камък.

— Това е крипта — обяви той.

— Прекрасно, сякаш мястото не беше достатъчно призрачно и без това.

Двамата се огледаха. Повечето ковчези бяха здрави. Други се бяха разпаднали на купчини, в които прахът от костите не се различаваше от мраморния.

— Добре, че не пих от водата — възкликна К.К.

Продължиха напред, хладната вода им се отразяваше и ги бавеше. Най-накрая стигнаха до далечната стена — оказа се задънена улица. Майкъл я освети с фенерчето, но не откри никакъв отвор. К.К. се отдалечи наляво, оглеждайки стените, докато вървеше и търсеше отвор или следи от зазидано помещение.

Майкъл огледа стената от камъни и тухли, крачейки покрай нея, и тогава го усети. Нежно движение, слабо течение. Освети пространството пред себе си и без предупреждение се гмурна под водата.

К.К. се обърна, изведнъж останала сама, и стисна по-здраво фенерчето, сякаш то щеше да я защити от мрака.

— Майкъл?

Но той не изплува.

— Майкъл? — извика тя приглушено. — По дяволите!

Закрачи във водата до мястото, където беше изчезнал, и насочи лъча на фенерчето под водата, търсейки някакви следи от него. И тя почувства течението да гали тялото й. Минаха трийсет секунди. Отново насочи фенерчето си и сега забеляза под водата зейналия еднометров отвор на тръба. Почака. Мина цяла минута.

Онова, което К.К. не каза на Майкъл, което не бе споделяла с никого, беше, че се страхува от тъмното. Тази фобия имаше от шестгодишна, когато лежеше сама в леглото и гледаше сенките по стените, докато гласът на майка й се носеше от спалнята. Майка й плачеше и шепнеше, смееше се и викаше, сякаш разговаря с гости, изпълнили помещението, сякаш наистина имаше някого при нея в стаята. Когато получаваше нервна криза, сенките като че танцуваха, протягаха се към нея, за да я издърпат в някакъв друг страшен свят. Често избухваше в сълзи или се нахвърляше с гняв срещу безтелесните призраци в своето съзнание, карайки сърцето на малката К.К. да се свива от ужас. Очите й се стрелкаха из тъмното помещение, защото очакваше, че ще я грабне демон, който ще я отнесе в никога невиждана действителност, където мракът ще я погълне.

С течение на годините К.К. беше успяла да овладее чувствата си, но този страх никога не я напусна напълно. Понякога, когато беше на тъмно и страхът се надигаше, струваше й се, че отново чува гласа на майка си да я вика с писъци и шепот, връщайки я към онези ужасни нощи.

Сега, когато стоеше сама, стиснала здраво фенерчето, нервите й започнаха да се опъват. Къде е Майкъл? Да не би да е заседнал и ако тя също влезе в тръбата, да се окаже в същото положение? Да не вземат да се удавят и двамата? Минута и половина. Страхът й премина в гняв. Беше раздразнена.

— По дяволите — каза си и се гмурна в хладната вода.

Успя да освети широката тръба, защото фенерчетата на Майкъл бяха водонепроницаеми водолазни лампи. Ритна и заплува срещу лекото течение, като използваше свободната си ръка, за да се държи настрана от лигавата повърхност на тръбата. И преди да се усети, тръбата свърши и К.К. се озова в по-малко помещение, преддверието на цистерната, където водата стигаше до раменете й.

Но и тук нямаше следа от Майкъл.

— Майкъл — прошепна отново тя, сякаш се страхуваше да не обезпокои мъртъвците или да не я чуе някой. Насочи лъча на фенерчето си към широката деветдесет сантиметра пътека, която обикаляше стените на трийсетина сантиметра над водата. Хвана се за издатината и се издърпа нагоре. Макар въздухът също да бе хладен, беше много по-топъл от водата — нейният студ вече беше проникнал в костите й. Тя освети пътеката и установи, че е напълно суха. Майкъл не беше излязъл от водата. К.К. тъкмо се изправи на крака, когато главата му неочаквано разкъса повърхността на водата в далечния край на помещението и започна да си поема учестено дъх.

— По дяволите, какви ги вършиш?

— Какво? — погледна я Майкъл смутен и объркан. — Има още една тръба, дълга около дванайсетина метра. Води в друго помещение и отидох да го проверя.

— Никога повече не го прави! — изкрещя К.К.

Майкъл я погледна, опитвайки да я успокои.

— Добре ли си?

К.К. го изгледа гневно и изпита желание да го удари.

— Разтревожила си се за мен? — не можа да се сдържи той и се усмихна.

— А ти какво си помисли?

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Изплува разстоянието до терасата и се набра, за да излезе на сушата.

— Намери ли нещо? — попита К.К. в опит да смени темата.

— Доколкото мога да определя, терасата обикаля цялото помещение — посочи той към противоположната стена. — Там има стара врата с три стъпала. Това трябва да е зазидано стълбище, което е водело в харема. От другата страна на стената, откъдето идвам, има друго преддверие. Прилича на залата за управление на цистерните, защото има висок комин.

Майкъл направи пауза.

— Коминът води право в хамамите на харема, които видяхме тази сутрин.

Подаде й монетата от двайсет и пет цента, която беше хвърлила. — Ето, пълно възстановяване на разходите.

После посочи към стената.

— Знаем, че пътят, по който дойдохме в цистерната, е зад тази трета стена…

К.К. стана и отиде при четвъртата стена, плъзгайки ръце по нея.

— Тя е единствената, зад която няма нищо — приближи се Майкъл до нея. — Погледни пътеката.

К.К. погледна надолу и я проследи по протежение на стените.

— Е?

— Тук е дванайсет сантиметра по-тясна — той посочи и клекна. След това потупа стената. — Стената е иззидана много след направата на тази пътека.

— Майкъл, това не означава непременно, че параклисът е зад нея.

— Зная, но този символ го подсказва — той посочи към няколко древни символа, изрязани в един камък на ъгъла на стената.

Те бяха малки и груби и на пръв поглед не приличаха на нещо повече от бележки, които си е водил зидарят с извити черти и букви.

Майкъл извади копие на писмото, което К.К. беше откраднала от Веню, и го вдигна във въздуха. Макар че хартията беше мокра и мастилото беше започнало да се разтича, символът в горния десен край беше същият.

— Това е знакът на великия везир Мехмед Соколович и Саймън е написал под него „Синовете на Авраам“. Той е бил разбран човек и ценял различните вярвания — трите религии: юдаизма, християнството и исляма, обединени от общ Бог и един общ пророк — Авраам.

Майкъл отстъпи назад, тръгна по пътеката към далечната страна на преддверието на цистерната, оглеждайки нея и цялото помещение. Очите му се съсредоточиха върху зида пред него.

— Сигурен съм, че параклисът, който е построил, се намира зад тази стена.

— Прекрасно.

К.К. замълча и се загледа в камъните и хоросана, тази здрава до невъзможност преграда.

— Мамка му, и как ще минем през стената?

Не се тревожи за това. Вече намерихме това, за което дойдохме.

Майкъл погледна водонепроницаеми си часовник. Вече минаваше десет и половина.

— Трябва да се върнем в ресторанта, за да не събудим подозренията на твоя приятел Иблис.

— Не го наричай така, моля те — каза К.К. съвсем сериозно.

— Извинявай — кимна Майкъл.

Тя скочи във водата и се отправи по най-късия път към отточната тръба.

— Не каза как ще минем през стената.

Майкъл скочи във водата след нея и закрачи към тръбата, преди да хвърли поглед през рамо към стената от камъни и тухли.

— Мисля, че ще се наложи да употребим нещо, което прави „бум“.

— Прекрасно. Това ме кара да се чувствам много по-добре — подхвърли К.К., преди да се гмурне под водата.