Ричард Дойч
Крадците на мрака (31)

30

Синди седеше на диван с газирана вода в едната ръка, а телевизорът беше включен на „Блумбърг“. Не бе успяла да мигне цяла нощ, люшкайки се между страх и гняв. Към пет сутринта си взе душ. Макар че носеше едни и същи дрехи вече два дни, се стараеше да поддържа външния си вид.

Саймън лежеше на болничното легло. Не беше сигурна дали е в безсъзнание, или спи: през нощта се беше мятал насам-натам и бълнувал, но още не отваряше очи. Тя стана и се наведе над него. Раната му беше потъмняла още и подута. Синди се притесни, че ако не получи скоро медицинска помощ, той ще умре пред очите й. Погледна към торбичката на системата — беше пусната да капе бавно, но каквото и да съдържаше, не му помагаше кой знае колко, освен да го поддържа оводнен. Тя обърна торбичката, очаквайки да види сто процента физиологически разтвор, но с изненада откри нещо твърде различно.

Наистина системата го оводняваше, но същевременно го упояваше със „Седин бензодиазепин“. Иблис очевидно не искаше да рискува Саймън да се свести напълно. Докато го гледаше, Синди се запита каква част от неговото състояние се дължи на удара и каква — на успокоителното, което се вливаше във вените му.

Чу тих звук откъм трезорната врата, която се отваряше. Иблис беше дошъл.

Тя погледна отново към Саймън. Той беше в ужасно състояние, но ако не се унасяше непрекъснато, можеше да се опита да измисли как да се измъкнат от тук. Синди чу ключалката да щраква и да освобождава резетата.

Бързо грабна ръката на Саймън и вдигна превръзката, която притискаше иглата на системата. Извади тънката метална тръбичка и я изви така, че да ограничи вливането колкото може повече.

Шумът отвън се усилваше и Синди знаеше, че разполага само със секунди.

Тя сложи изкривената игла на кожата на Саймън и върна превръзката на мястото й.

В този момент тежката трезорна врата се отвори безшумно. Иблис влезе в помещението, все още с черните панталони на смокинга и по риза, но вече без вратовръзка и сако.

Когато видя Синди до леглото на Саймън, остави дългата кожена тръба, която носеше, на масичката за кафе, приближи се и се наведе над отпуснатото му тяло. За кратко вдигна поглед и впи светлосините си неспокойни очи преценявайки не само Саймън, но и нея.

— Трябва да отиде в болница — каза Синди, а очите й блестяха от страх, че ще бъде заловена.

Без да й обръща внимание, Иблис провери наполовина празното пликче на системата, после тръгна към другия край на стаята. Свали от стената картина на лъв, който поваля газела, и зад нея се показа вграден в стената сейф.

— Какво клише — обади се Синди, почувствала прилив на смелост, защото не я бяха заловили.

— Сигурен съм, че си го намерила веднага след като излязох — озъби й се той.

— Не се ли страхуваш, че ще го разбия?

— На това нещо стените са дебели десет сантиметра и може да устои на пряко попадение, на пожар и със сигурност и на теб. Между другото, дори да го отвориш, няма да можеш да излезеш — посочи той към голямата трезорна врата. — Сигурен съм, че си забелязала липсата на дръжка от вътрешната страна.

Започна да набира различни числа на шайбата, докато най-накрая вратата на сейфа се отвори.

— Знаеше ли, че гаджето на сестра ти е крадец?

— Това е изненада — отхвърли тя информацията. Загледа се в Иблис, сякаш вижда непознат. — През всички тези години те смятах за приятел. За човек, на когото мога да имам доверие.

— Никога не съм те лъгал — гласът му беше дълбок и делови. — Никога не съм те наранявал. Отнасях се към теб и К.К. като заместител на собствено семейство.

— Не го удряй на чувства, моля ти се.

— Честно казано никога не съм усещал да имаш такива — озъби й се Иблис с усмивка.

— Откъде можех да зная, когато ти отварях вратата, че човекът, на когото съм имала доверие толкова години, ще ме отвлече, ще се окаже насилник?

Синди погледна неподвижното тяло на Саймън, преди да се втренчи гневно и обвинително в Иблис.

— Че ще излезе престъпник точно като сестра ми.

— Значи се срамуваш от това, което прави?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Знаеш ли, ти си жалка. Ходиш наоколо с ореол на светица, раздаваш присъди, но забравяш, че тя се е пожертвала за теб. За да можеш да получиш пергаментовата си диплома и да се фукаш пред всички, че си завършила Оксфорд. Нейното име ли е на тази диплома? А би трябвало да бъде. Всичко, което имаш, е от нея.

— Тя ме е лъгала през целия си живот. Сестра ми е обикновена крадла.

— Внимавай какви ги приказваш — предупреди я тихо Иблис.

Когато видя студените му очи да се забиват в нея, Синди млъкна.

— Сестра ти е всичко друго, но не и обикновена.

Иблис замълча, а после каза:

— Тя би рискувала живота си за теб. Ти готова ли си да направиш същото? Да заложиш живота си за нея?

— Защитаваш я, но си готов да я убиеш, ако не направи това, което си казал — подхвърли Синди предизвикателно. — Ти си напълно побъркан.

Иблис се насочи към хладилника, извади кутийка кока-кола, отвори я и изпи почти половината, преди да отговори:

— Знаеш ли какво е страх?

Остави кока-колата на масичката и тръгна към нея. Тя замръзна, казвайки си, че е прекалила. Той се наведе към ухото й.

— Нямаш представа какво е страх.

— Нямам представа какво е страх ли? — гневът я накара да забрави уплахата. — Заплашваш ни със смърт, а сега говориш така?

— Страхуваш ли се от смъртта? — попита Иблис с тон на проповедник.

Синди се притесни, ръцете й се разтрепериха, а дланите — навлажниха, и тя не знаеше какво да каже. Когато бяха по-малки, мъжът пред нея им беше приятел. Даваше им пари, напътствия и рамо, на което да се изплачат. Въпреки това бе продължил живота си в сенчестия подземен свят, света на престъпленията. И сега тя не беше нещо повече от жива, дишаща подбуда сестра й да направи онова, което той иска, опрял нож в нейното и на Саймън гърла.

— Страхът е нашият инстинктивен подтик, той е онова, което ни пази живи, той е най-първичният ни инстинкт, който осигурява нашето оцеляване. При опасност той ни прави изобретателни, кара ни да мислим за решения, които никога не биха ни хрумнали, ако сме в безопасност, на сигурно място.

— В умели ръце страхът може да бъде използван за постигане на цели, спечелване на успех, пари и слава. Ако знаеш какво плаши хората, можеш да ги накараш да направят почти всичко, което поискаш. Някои започват да работят повече, когато чуят, че може да бъдат уволнени. Повечето живеят в страх от смъртта, който от своя страна се явява подтик да повярваш във Всемогъщия.

— В течение на векове, не, на хилядолетия, страхът се използва управлението. Благосклонният владетел, благосклонният цар е приказен герой. От царете се страхуват, от султаните — също.

— Защо, когато страхът ни сграбчи, започваме да се молим? Молим се за божествена намеса, молим се за решение, за спасение от това, което ни плаши: от чудовищата, смъртта, а понякога и от нас самите.

— Но страхът също така може да извади на показ най-доброто у хората. Знаеш ле от какво се страхува сестра ти? Не от смъртта, нито от караконджули, тя се плаши от всичко, което може да постави под заплаха твоя живот. Това винаги я е карало да върви напред. Страхувала се е да не те изгуби, да не би да не може да ти осигури прехраната. Това я накара да върши неща, които повечето хора дори не биха си и помислили. Неща, на които обществото с високи принципи и морал се мръщи. Въпреки това тя никога не се е оплаквала. А ти, която само от два дни живееш в страх, я осъждаш за жертвите, които е правила за теб.

— Надявам се, че си уплашена. Надявам се, че си ужасена.

Иблис отново направи пауза.

— Надявам се, знаеш, че държа живота в ръцете си.

— Смяташ, че се страхувам от смъртта? — опита се Синди да бъде смела.

— Има неща и места, които са по-лоши от смъртта — забиха се в нея ледените очи на Иблис. — Много, много по-лоши от смъртта.

— Смъртта е краят на всичко — възрази Синди, сякаш са на дебат. — Няма задгробен живот. Просто преставаме да съществуваме.

— В това ли вярваш? — усмихна се Иблис.

— Можеш ли да докажеш противното? — озъби се тя.

— С образованието са изкарали Бог от теб, а? — поклати глава той.

Синди изведнъж се почувства обидена от подхвърлянето му.

— Мисля, че за хора като теб и К.К. това би било нещо хубаво. Няма да има Божи съд за деянията ви.

— Трябва ли да ти припомня, че твоето безверие е дори по-лошо от грях?

Синди завъртя очи.

— Няма да водя религиозен спор с психар.

— Наистина?

— Повярвай ми, ще изгубиш.

Иблис се усмихна подигравателно с повдигнати вежди.

— Значи повече те е грижа да излезеш права, отколкото да научиш истината?

— Не можеш да докажеш съществуването на Бог, дявола или задгробния живот.

— Някога приемала ли си нещо на доверие?

— Вярвам само в това, което е реално, което мога да докосна или науката може да докаже.

Иблис кимна.

— Значи това, което науката може да докаже?

Синди седеше там упорита и гневна.

— Играеш си на корпоративно превземане в света на финансите. Печелиш от нещастието на другите; всеки път, когато ти си напълниш гушата, някой друг губи.

— Това е напълно законно — защити се Синди.

— Обаче дали е морално? — попита Иблис.

— Ти ли се намери от всички хора да ми говориш за морал?

— Компанията, в която отиваш да работиш, вероятно ти плаща цяло състояние.

— Плаща ми колкото струвам — озъби се тя.

— Наистина ли вярваш това? Какво ще кажеш, когато разбереш, че си просто пионка в една много по-голяма игра. Не са ли пионки повечето от работните пчелички в корпорацията, пионки, които ежедневно се изкривяват от бачкане само за да стане печалбата по-голяма, компанията по-могъща и шефът по-богат? Това не те ли притеснява? Теб, с твоята оксфордска диплома?

— Моето време ще дойде — отговори Синди.

— Сигурна ли си?

Тя стоеше там, но не можеше да скрие признаците на надигащото се у нея съмнение.

— Откакто си на десет, гониш голямата печалба. Винаги си казвала: трийсет милиона на трийсет и триста…

— … милиона на четирийсет — неохотно завърши тя.

— Синди, богатството отива при хората, които поемат рискове, а не при работните пчелички. Не при хората, които играят на сигурно, а ти точно това правиш, госпожице Невинност. Вярваш на обещанията на твоя председател на управителния съвет, имаш му доверие, вярваш в могъществото на долара, но въпреки това успехът ти не се подразбира. Вероятно ще те прецакат с негодни опции и часовник за двайсет и пет долара за спомен.

— Ще се погрижат за мен. Имам им доверие.

— Но не и на сестра си — отбеляза Иблис, сякаш беше доказал нещо. — Позволи ми да изясня това. Можеш да имаш доверие в началник, когото никога не си срещала, предала си своето бъдеще в ръцете му срещу обещанието за някой долар. Но въпреки това отказваш да изучиш сили, по-големи от човека — тези на Господ, срещу обещанието за вечен живот?

Синди се вторачи в очите му; не се съмняваше в крехката му нормалност и в това, че въпреки тези приказки за Бог няма да се поколебае да ги убие, ако така му се прииска.

— Раждаме се, живеем и умираме. Това е. Няма нищо преди това, нито след него. Няма Бог, нито някаква магия или тайна, нито рай, нито пъкъл. И не можеш да кажеш или да направиш нищо, за да ме убедиш в противното.

— Какво ще кажеш да ти покажа нещо?

Иблис развърза горната част на кожената тръба и отвори вътрешните закопчалки. Извади картата и почтително я разгъна на масата.

Синди се загледа с широко отворени очи в сложната карта, защото през целия си живот не беше виждала подобно нещо. Вдигна поглед и го впи в студените безжизнени очи на своя тъмничар, любопитна какво и защо й показва.

— Какво ще кажеш да ти разкрия една тайна? — продължи Иблис. — Тайна, която ще промени всичко, което мислиш за живота.