Ричард Дойч
Крадците на мрака (49)

48

Майкъл влезе в храма. Приличаше на пещера и беше тъмен. Огромни колони се издигаха покрай централната пътека, която водеше до огромен олтар. Големи кръгли клетки висяха на дебели вериги от извисяващия се на шест метра таван. Във всяка аленееше огън, който осигуряваше постоянна сумрачна светлина. Покрай стените сияеха стотици свещи, а пламъците им се отразяваха в медните свещници. В изпълнения с дим въздух се носеше миризма на тамян, която се издигаше нагоре и излизаше през отдушниците на тавана на храма.

Докато Майкъл минаваше през черковния кораб, очакваше, че ще види като централна фигура статуя на Буда, но в центъра на храма нямаше нищо. Нито кръст, нито разпятие, скиния^[1] или мрачно божество. Беше празно, с изключение на няколкото червени възглавници, струпани на пода.

Светилището беше голямо: дълго повече от трийсет метра и толкова широко. Нямаше столове или пейки, само лични молитвени килимчета. Бяха общо петдесет, с много сложни изображения, от вълна, и изпълваха пространството от двете страни на централната пътека.

Майкъл стигна до края на издигнатата платформа и се вгледа в олтара. От уважение не се качи на нея. Не можеше да има съмнение, че това е молитвен дом и че подиумът е предназначен за миропомазаните или смятаните за достойни.

Точно тогава видя кръвта: беше прясна, несъсирена и покриваше тъмните плочи, с които бе облицован подът на олтара.

Сигурно имаше обитатели, монаси, но Майкъл не се тревожеше за тях. Иблис и неговите хора бяха заплахата, която го караше да бъде нащрек. Затова извади зигзауера изпод колана на кръста си и с палец освободи предпазителя. Стегна презрамките на раницата си и тръгна по коридора наляво. Притисна се в ъгъла на стената и се вслуша, но храмът оставаше тих.

Каменният коридор се разклоняваше. Без да се замисля, Майкъл пое по левия тунел и продължи по него.

Скоро попадна в кръгло преддверие. От халките по стените стърчаха факли. Оранжевата им светлина се отразяваше в сложния под, представляващ инкрустирана със злато мандала. Безкрайните концентрични кръгове пресъздаваха тайните на небесата. Когато вдигна очи, видя на тавана огледално изображение на мандалата на пода. Сложността на направата й бе несравнима, представляваше метафизично изображение на космоса. Коридорите бяха от полирани камъни, а от преддверието се разклоняваха още седем, подобно на спиците от главината на колело. Спрял на място, Майкъл се заслуша, дори затаи дъх, но не чу нищо.

Направи предпазлива крачка напред в първия тъмен коридор, извади фенерчето и светна. Лъчът му се изгуби в дълбините на дългия тунел, който завиваше наляво и надясно. Мина най-малко сто метра, преди да стигне до дебела дървена врата. Хвана желязната дръжка и я отвори. Озова се в голямо кръгло помещение, чийто сводест покрив се издигаше поне пет метра над главата му. Стените му бяха покрити с безброй лавици.

Когато освети помещението с фенерчето, изведнъж го заля слънчева светлина, жълти лъчи избухваха и се отразяваха, изгрявайки сякаш от само себе си. По лавиците, които опасваха помещението, лежеше злато в най-чиста форма. Вокали и плочки, щитове и ками, скъпоценности и религиозни предмети, безформени блокчета и ковки листове. Това беше незаключен склад, а стойността на съдържанието му не можеше да бъде определена. Ако това беше целта на Веню, щеше да го направи по-богат, отколкото е могъл някога да си представи, обаче Майкъл се боеше, че не това е целта му. Веню преследваше нещо много по-голямо.

Майкъл затвори вратата и се запъти обратно към преддверието с мандалите, после пое по следващия коридор и отново измина стотина метра, за да попадне на съвсем различна гледка.

Вратата беше голяма и дебела, огромни панти удържаха огромната й тежест. За негова изненада тя имаше солидна стоманена ключалка с кръстосани резета, които проникваха в каменната каса, в чийто център зееше отвор за голям ключ.

Докато се любуваше на простата конструкция, той се запита защо не е била по-добре защитена — сега вратата зееше широко, а ключалката висеше строшена от изстрели.

Щом помещението, в което лежаха повече от милиард долара в злато, не заслужаваше ключалка, каква ли беше стойността на онова, което лежеше в помещението пред него?

Намери отговор на въпроса, който го вълнуваше, когато прекрачи прага. Много по-голямо от останалите помещения, това беше същинската съкровищница на манастира. Склад на познанията и на историята. Когато влезе и пообиколи наоколо, Майкъл разбра, че той съдържа много по-стара и по-пълна информация, отколкото човечеството би могло да си представи. На безкрайните лавици лежаха ръкописи на кожа и пергамент, на велум^[2] и хартия. Имаше дори каменни плочки. Богатствата на лавиците бяха грижливо подредени с етикети на пет езика: латински, арамейски, английски и китайски. Най-едрите надписи и сигурно най-старите, които стояха над останалите четири, бяха на език, чиито писмени знаци Майкъл никога не беше виждал. Етикетите показваха неговото развитие: от праезика през неговата еволюция, отразявайки постоянно сменящите се най-влиятелни световни култури.

В стаята имаше прости маси и пейки от дърво. На стратегически места бяха разположени огледала, за да отразяват светлината от факлите, поставени в ниши с вентилация, далеч от запалителните материали.

Майкъл пообиколи наоколо, разглеждайки етикетираните лавици. Намери материали за християнството, юдаизма, индуизма, будизма и дори за религии, за които никога не беше чувал. Отдели за молитви и медитация, божествена намеса, свидетелства и доказателства за задгробния живот. Имаше съчинения, писани от Мойсей, Гаутама Буда, Исус Христос, изгубени евангелия и философски трактат от Мейн На.

Ако Десетте заповеди, скрити в Ковчега на завета, бяха смятани за свещени, то това помещение, този храм на най-високата планина в света, бе хранилище на познания, хиляди пъти по-ценни и неповторими, и затова още по-свещени. Светът не беше чел трудовете на Христос, а тълкувания и хроники, писани от неговите ученици много години по-късно. Учението на Буда също беше записано от неговите последователи, а не от него самия. Десетте заповеди бяха единственото известно нещо, писано от Бог. Но сега в това помещение — светостта на съдържащите се тук неща, истинската божественост на тяхното съдържание… Все едно че беше влязъл в небесната библиотека.

Информацията бе огромна и всеобхватна, отнасяше се до всички форми на религия, до всички вярвания и тълкувания на въпроса за задгробния живот. Тук имаше не само съчинения за Бог и Аллах, за рая и търсенето на просветление. Тук имаше ръкописи на пергамент и хартия за дяволите в различните религии: Азазел, Луцифер, Абадон, Белиал, Сатана, Ангра Майню, Асмодей, Велзевул и ислямското име, което учителят на К.К. си бе присвоил — Иблис. Имаше книги, посветени на Шейтан, Бафомет, Мастема, Кутриел, Мефистофел и Антихриста. Звучаха като заглавия на филми на ужасите, но Майкъл знаеше, че нямат нищо общо. Тук имаше биографии с неизмерима дълбочина на: Локи, норвежкия бог на пакостливостта; Ангат — мадагаскарския дявол; Араун — уелския бог на подземния свят; Чернобог — славянския дявол, Черния бог; Мара — демона, който се опитал да изкуши Гаутама Буда; вавилонският бог Нергал, който властва над мъртвите; легендарното същество Ордог от унгарските легенди; Пазузу — демона на асиро-вавилонците, който е наполовина човек, наполовина звяр; Вритра — противника^[3] във ведическата религия; келтският демон Пука; Самну — дявол за хората от Централна Азия; Супай — бога на долната земя за инките; Тян Мо — китайското съответствие на дявола; Седит — дявола на северноамериканските индианци.

Майкъл най-накрая стигна до края на сбирката, където празни лавици очакваха нови заглавия, нови проникновени съчинения за тайните на космоса над и под нас. Точно се готвеше да се обърне и да излезе, когато внезапно спря и се върна назад, осъзнавайки защо тази врата към небесните познания е била разбита и отворена със стрелба.

Сърцето му изстина, докато се приближаваше към празните лавици. Набиващата се в очи празна част не очакваше нови попълнения. По лавиците вече имаше етикети. Бяха стотици, но съответстващите им томове ги нямаше. Празното място беше огромно: най-малко три метра дълго и метър и осемдесет високо. Сбирка от произведения, събирана от появата на човека, част, която можеше да бъде описана само с една дума: зло. Зло във всичките му форми. На етикетите пищеше: „Демони“ и „Мрак“, „Магии“ и „Зла воля“, „Паднали ангели“ и „Оживели зверове“. Имаше етикети за молитви и призоваване на дявола и нечестивите създания на преизподнята. Имаше и други, на които пишеше: „Словото на Луцифер“, „Сатанинско евангелие“, „Карти на долната земя“, „Повикване на Пазузу“, „Обсебване“, „Изнасилване на душата“.

Майкъл се бе усъмнил в разказа на Саймън за онова, което се намира под храма, но сега, когато гледаше празните лавици, когато четеше заглавията на книгите, започна да го поглъща сковаващ страх. Веню беше дошъл не само за златото! Беше тук заради властта и тайните. И за да отприщи ада.

Отстъпи назад и се обърна, заставайки изведнъж нащрек. Не знаеше защо, но у него започна да се надига страх. Страх, какъвто не беше изпитвал от своето детство. Необясним и безразсъден. Стисна ръкохватката на пистолета до побеляване на кокалчетата, а очите му се стрелкаха насам-натам. Трябваше да намери К.К. и да я изведе от тук. Трябваше да я освободи, преди да се върне и да спре Веню и Иблис да осъществят плановете си.

Майкъл се върна обратно по каменния тунел, обхождайки всеки от коридорите, започващи от помещението с мандалите, за да намери К.К. Попадна на стая, пълна със сребро, друга — с диаманти, скъпоценни и полускъпоценни камъни, и накрая помещение, претъпкано с хранителни запаси — жито и други храни, и разбра, че името Планина на петте съкровища трябва да се тълкува буквално.

Когато се върна в кръглия изходен пункт, му оставаха само още две възможности. Почувства се като Минотавъра, завинаги останал в капана на необозрим лабиринт. Едно стълбище водеше надолу, а друго — нагоре.

Майкъл наклони глава, за да се вслуша по-добре и да открие някакъв знак къде може да е К.К. Нищо не чу и започна тихо да се изкачва, сетивата му бяха напрегнати, а нервите — опънати. Ръката му здраво стискаше ръкохватката на оръжието. Излезе на площадка, откъдето минаваше коридор с врати по цялата му дължина, но стълбището продължаваше още нагоре. Продължи до третия етаж, където се озова в осветено със свещи помещение, обточено с прозорци, които позволяваха да се гледа във всички посоки. Бурята бе утихнала за момент; залязващото слънце огряваше долината отвън със златиста омара, която се промъкваше през кривите стъкла, изпълвайки помещението с разноцветни дъги и светлинни лъчи.

Стените бяха покрити с произведения на изкуството, които славеха живота. Бяха представени всички религии: християнство, юдаизъм, ислям, зороастризъм, индуизъм, будизъм. Майкъл обикаляше и разглеждаше изображенията: под картините имаше разкази на различни езици, които съобщаваха неща, трудни за вярване. Имаше рисунки на монаси, проснати по корем в светилището на първия етаж. Картини на магически изгреви и мистични залези. Изображения на брадат мъж с бяла кожа и дълга коса, която силно контрастираше с насядалите около него тъмнокожи монаси в стаята, където сега беше Майкъл. Обгръщаше го аура, която излъчваше слаб блясък, докато говореше с протегнати ръце.

Индийски принц в дълги, но опърпани одежди стоеше в градината потънал в разговор с хора от различен произход, всички заобиколени от птици и животни, които се разхождаха заедно с тях.

Мъж с дълга развята бяла коса стоеше на върха на хълм, стиснал в ръка дълга тояга.

— Здравей, Майкъл — повика го тих глас.

Той се обърна.

Мъжът беше среден на ръст с черна остригана коса. Носеше зелена копринена роба, която се спускаше до земята. Ръкавите и краищата й бяха обточени със злато. Цветът на кожата му беше като на слаб чай, а лицето му — смесица от различни азиатски етноси. Голите му стъпала бяха широки и едри, покрити с мазолеста кожа. Очите му излъчваха мъдрост, плод на невероятно дълъг живот, макар лицето му да не беше покрито с дълбоки бръчки: Като се изключи един-едничък белег, който се спускаше по дясната буза, кожата на мъжа не бе пострадала от хода на годините.

— Какво е това място? — попита Майкъл с приглушен глас.

— Място за молитви, за вяра в Бога, за проучвания. Място на равновесието.

— Виждам — отговори Майкъл с уважение. — Сигурен съм, разбираш какво имам предвид, макар вероятно да няма нужда да задавам въпроса. Нали?

Мъжът се усмихна.

— Значи вече знаеш отговора.

— Шамбала?

— Хората са идвали тук с различни имена и идеали. Някои бяха близо до истината, други много далеч… — усмихна се мъжът. — Това място няма име, но въпреки това е известно с много наименования.

— Не разбирам.

— Толкова ли е важно да разбереш? Да не би да се питаш защо вярваш в Бог? Да не би някой да ти е предложил неопровержими доказателства за неговото съществуване?

Мълчанието на Майкъл беше достатъчен отговор.

— Но въпреки това си сигурен.

— Сега, след като видях това място, дори още повече.

Майкъл замълча, потънал в мисли.

— Попита дали вярвам в Бог. Обаче Богът, към когото се обръщам, Богът на моята религия… — Беше му трудно да намери думи, за да завърши мисълта си.

— Човекът настоява на всичко да дава имена. Всяка религия се опитва да присвои Бог, да изкара своя Господ най-велик.

— Кой тогава е прав?

Монахът отново се усмихна.

— Всички са прави.

Майкъл се усмихна в отговор, сякаш водеха философски диспут. Накрая посочи към изображенията на стената.

— Картините се хубави. Кои са изобразените на тях?

— Отново задаваш въпрос, чийто отговор вече знаеш.

— Да, но този? — посочи Майкъл чернобрадия мъж с бялата кожа. — Кой е той?

— В неговия живот има осемнайсет години, за които не се знае нищо — усмихна се мъжът.

— Значи е бил тук?

— Обиколил е много места. Хората, които искат да споделят мъдростта си, които искат да научат повече за света, пътуват често и надалеч.

Майкъл погледа още малко картината, после насочи вниманието си към мъжа в опърпаната роба.

— А този човек…

— Майкъл — прекъсна го монахът, — не всичко тук е мирно, не всичко изглежда такова, каквото е.

— Откога е храмът?

— Бил е построен, за да скрие пукнатина в земята, толкова отдавна, че никой не помни кога.

— Тук човек има усещането… — Майкъл помисли — че цари пълно спокойствие. Да усещаш покоя на небесата, но под краката ни са страданията адски. Тук пристигна човек, който иска да ги пробуди. Да ги пусне на свобода. Да открадне тайните, скрити тук от хилядолетия.

— Къде са всички?

Майкъл отиде до прозореца и погледна навън към земята, която в началото бе помислил за изпълнена с покой, а сега можеше да смята само за заплашителна.

— Хората, които живеят тук, бяха взети за заложници. Един загина.

— А отговорните за станалото?

— Очакват те.

— Какво? — стисна Майкъл пистолета по-здраво. — Къде?

— Не бива да им позволяваш да вземат каквото и да било от тук.

— Бях в помещенията ви долу — те имат пълен достъп до златото, до съкровището…

— Това не ме засяга…

— Бях в библиотеката ви, разбили са вратата. Там има лавица, етикетите на която говорят за неща, които никога не бих могъл да си представя…

Майкъл замълча.

— Лавиците са празни. Веню вече е…

Монахът вдигна ръка.

— Не разполагат с нищо, което да е наистина ценно. Тези неща — ръкописи, пергаменти, книги, бяха преместени преди почти петстотин години. Складирани са на друго място, където тези хора никога няма да могат да влязат.

Мъжът гледаше Майкъл кротко, но очите му излъчваха твърдост, сякаш се опитваха бащински да внушат едно безусловно предупреждение.

— Нищо от това отвъд най-долната врата на светилището не бива да се изнася. То ще предизвика мрак и ще разяде съзнанието на хората, докато се разнася по света. Веню търси не само богатства, но и божието познание, силата на мрака.

Тежестта на раницата на Майкъл сякаш изведнъж се увеличи; започна да го обзема чувство за вина. Извърна глава от монаха и се загледа отново в картините по стените и през прозореца към невероятния свят отвън. В главата му цареше пълна каша. Страхуваше се за К.К. Единствената му мисъл беше да я спаси, да я освободи от нейния баща, от това място. Но сега думите на монаха накараха сърцето му да се свие. Имаше чувството, че той чете неговите мисли, че знае какви са намеренията му и какво точно носи в раницата.

— Идват.

— Кои? — погледна Майкъл към вратата и вдигна пистолета.

— Не трябва да забравяш да стоиш на светло и не слушай гласовете, защото ще те лъжат, ще ти предлагат онова, което ти лежи на сърцето; те знаят какво искаш и какво обичаш.

Майкъл погледна към мъжа, но той беше изчезнал. Слънчеви лъчи влизаха през прозореца и огряваха мястото на пода, където беше стоял.

— Майкъл?

Той се обърна и видя К.К., застанала сама на прага, а отблясъци от светлините на свещите играеха по влажните й очи. Двамата се вторачиха един в друг, а Майкъл бе завладян от чувство на облекчение.

— Какво правиш тук? — попита гневно тя.

Той продължи да я гледа стреснат от грубото посрещане.

— Добре ли си?

Когато се приближи до нея, сенките зад гърба й оживяха и четирима пазачи изскочиха от тъмнината заедно с Веню, Иблис и Синди.