Отвличането на Гениевра (92) (Роман от XIII в.)

92. Ланселот отсяда при домакина на един ранен рицар — Банен, кръщелник на крал Бан от Беноик

— Съдбата стори така, че най-добрият рицар, носил някога щит, дойде тази година в нашия край, за да освободи кралица Гениевра, доведена от Мелеаган по тези земи. Благодарение на своята храброст рицарят успя да премине през всички опасни пътища в района. Докато извършваше такива подвизи, за които ще се усъмните в мен, ако ви ги разкажа, Мелеаган пристигна ненадейно, воден от завист. Заповяда да затворят рицаря в една кула и го остави да загине там. След това се озовах в двора на крал Артур. Той скърбеше, както можеше да се очаква, и целият двор беше обхванат от такова безпокойство, че без да знаят какво ги очаква, всички оплакваха смъртта на добрия рицар.

— Знаете ли за кого става въпрос?

— Да — рекъл той, — за Ланселот от Езерото, сина на крал Бан от Беноик. Той беше такъв човек, че смъртта му трябваше да повлече след себе си гибелта на целия свят. След като го няма вече, всичкото добро на тази земя също трябва да изчезне. След него цялото съвършенство на рицарството така непоправимо угасна, че не остави след себе си нито един добър рицар. Сега можете да разберете каква огромна загуба беше тази и заради това крал Артур имаше право да заяви, че е загубил всичко, а ние от тази страна — много.

— Как така, сеньор?

— Бога ми, ще ви кажа. В тази гора има една кула, наречена кулата на Мерлин.^[1] В нея се срещат най-големите чудеса, които съществуват на света, включително и тези за Граала. Всички рицари отиват там да опитат късмета си, както тукашните, така и чужденците. Ала все още никой, който е стигнал дотам, не се е върнал обратно. Всички загиват или са задържани в плен, не знаем точно. Зная само, че никой не се завръща оттам и че никой не знае какво се случва в тази кула, освен че пред входа й има гроб, на който пише: „Чудесата на това място няма никога да спрат преди пристигането на Ланселот.“

От този надпис знаем, че приключението беше запазено за него и че той щеше да ни освободи, ако беше жив. След неговата смърт всяка година ще загиват повече от четиридесет рицари, откъдето и да идват те. Това е загубата, която изпитваме заради неговата смърт. Силно съм изненадан, че не сте научили за това толкова дълго време.

— Наистина — отвърнал Ланселот — нямах представа. А тази кула, за която говорите, знаете ли от коя страна се намира?

— Да — рекъл той, — в края на тази гора, по посока на залязващото слънце, между Белия замък и градчето Газан.

— Мислите ли, че ако отида там, бих могъл да стигна в двора на крал Бодмагю до деня, който ми е отреден?

— Не, дори и да яздите ден и нощ.

— Добре тогава, Бог да ви пази — отвърнал Ланселот.

След тези думи се разделили и горският пазач се отправил към дома си.

Ланселот яздил през гората, без да спира. Прекосяването й изисквало поне два дни път и този ден му се случило така, че не попаднал на къща или подслон, където можел да вечеря. Но след вечернята забелязал от лявата си страна двама пастири, които пазели стадо говеда. Той свил към тях, поздравил ги и ги попитал дали има някакъв подслон в близост, за да се приюти.

— Да — отвърнали те.

Веднага след това единият от тях поел по една отъпкана пътека, като помолил Ланселот да го последва. Той се подчинил. Водачът му се отправил на бърз ход към някакъв замък, построен върху скала, обграден от дълбоки ровове и здрави подвижни мостове. Господарят на замъка, възрастен рицар, се бил облакътил на един от прозорците. Щом видял приближаващият в доспехи Ланселот, разбрал, че е странстващ рицар. Заповядал да спуснат подвижния мост. Ланселот влязъл в двора и слязъл от коня си. Господарят дошъл да го посрещне с добре дошъл. Сетне наредил да му свалят доспехите и го завел в главната зала, която била толкова разкошна, че в нея можел достойно да бъде посрещнат и крал. Господарят го приел много гостоприемно и го попитал откъде е.

— Принадлежа към двора на крал Артур.

— Наистина ли, сеньор? Бъдете добре дошли! За Бога, изпитвам още по-силно приятелство към вас не само заради един ранен рицар, който е приютен тук и който също е от двора на крал Артур.

— Кой е той, сеньор? — попитал Ланселот.

— Честна дума, зная само, че е най-добрият рицар, когото познавам. Виждал съм го да побеждава за един ден трима рицари, считани за много смели. Той ги разгроми съвсем сам и все още по него има следи нараняванията, които получи. Рицарят почива в моята стая, защото е един от най-храбрите мъже, които някога съм срещал.

— Сеньор — рекъл Ланселот, — в такъв случай позволете да го видя, за да разбера дали ще го разпозная.

— Разбира се, на драго сърце.

Той го завел в стаята, където лежал рицарят. Светлината там прониквала силно през двата отворени прозореца. Ланселот го попитал дали е от двора на крал Артур.

— Да, сеньор, принадлежа към него и съм рицар на Кръглата маса.

Ланселот забелязал по говора му, че не е от кралство Логрия, затова го попитал къде е роден.

— Роден съм в Галия — отвърнал му рицарят, — в кралство Беноик. Крал Бан от Беноик беше мой кръстник и затова нося името Банен.

След тези думи Ланселот потънал в размисъл, по време на който сълзите бликнали от очите му. Рицарят попитал какво му е.

— Домиля ми за вас. Виждам, че сте сериозно ранен и не мисля, че ще оцелеете, а вашата смърт ще бъде голяма загуба, защото, както ми казаха, притежавате голяма храброст.

— За Бога, не се страхувайте, няма да умра. Ако издъхна в състоянието, в което съм сега, душата ми никога няма да бъде удовлетворена. Зная го добре.

— Защо, сеньор?

— Защото няма да съм си отмъстил на мъжа, когото мразя най-много на света.

— Кой е той?

— Това е Мелеаган — отговорил рицарят, — синът на крал Бодмагю, който затворил чрез предателство монсеньор Ланселот от Езерото и причинил смъртта му в този затвор, поне така ми казаха. Не съм спрял да търся монсеньор Ланселот повече от шест месеца. Всъщност, бих изпитал по-голямо удоволствие да се срещна с него, отколкото с всеки друг човек на земята. Същото важи и за всички хора от неговата страна, които в настоящия момент разчитат на смелостта му, за да бъдат освободени от робството на Клодас. Ала имам усещането, че това никога няма да се случи, тъй като той е мъртъв, и зная добре, че никога няма да има такава болка като тяхната, щом научат новината.