Отвличането на Гениевра (2) (Роман от XIII в.)

2. Мелеаган отвежда кралица Гениевра

На този ден крал Артур събирал двора си в Камелот, най-богатия на приключения и един от най-приветливите негови градове. Ала този събор бил далеч не така пищен и грандиозен в сравнение със съборите, които имал навик да свиква, докато бил жив смелият Галео, подслоняващ считания от всички за мъртъв Ланселот от Езерото. Напротив, съборът този ден бил пропит със скръб и печал и били пролети много сълзи, преди той да бъде разпуснат. Причината била, че след като кралят се прибрал от богослужение, при него дошъл Лионел, братовчедът на Ланселот, завърнал се след преживените хиляди опасности, за да го открие.^[1] Кралят скочил да го посрещне, а също и кралицата, която се радвала най-много от всички. Там била и дамата от Малео^[2], която впрочем нищо не можело да направи щастлива. Смъртта на Галео я била лишила от възможността да стане господарка на тридесет кралства, а тя трябвало и да се омъжи за него през същата тази година. Лионел бил посрещнат с голяма радост, но тя бързо се превърнала в скръб, когато той им споделил, че неговият братовчед не може да бъде открит и че го мисли за мъртъв. Ето защо кралят заплакал:

— Това се дължи — рекъл той — на мъката по смъртта на Галео.

— Разбира се — казал монсеньор Говен, — имате право, защото след смъртта на една изключителна личност като Галео, нито един рицар не би трябвало да приеме живота.

Тези думи силно разгневили кралицата, която не приела лесно идеята за смъртта на Ланселот. Тя се ядосала много жестоко на монсеньор Говен:

— И какво, монсеньор Говен, искате да кажете, че вече няма рицар, който да се мери с Галео?

— Наистина, госпожо — отговорил той, — това няма как да го зная.

— Има такъв рицар и това може да бъде само вашият вуйчо.

Говен се изправил, вълнението го задушило, очите му се просълзили и той напуснал стаята с думите:

— Разбира се, госпожо, няма място за съмнение.

Те не си разменили и дума повече.

През това време пристигнал сенешалът Ке без мантия и с малък златен жезъл в ръка. Той съобщил на краля, че храната е сервирана и че е време за ядене.

— Сега — рекъл кралят — вече имам време за това. Свободен съм, защото липсват приключения. Дано занапред Бог ми изпраща щастливи новини, ако такава е волята му, но не виждам как това ще се случи.

Кралят седнал на масата не защото имал желание да се храни, а за да се разсее. Мнозина от присъстващите също нямали апетит. От своя страна Лионел бил при кралицата в нейните покои, където се утешавали взаимно заради огромната си мъка. След като се нахранили, кралят седнал на едно легло. Той скърбял толкова силно, че вместо да проявява обичайната си веселост, потънал в мисли, като по този начин предизвикал изумлението на бароните около себе си.

Докато бил в унес, влязъл рицар, облечен с ризница, шлем, гамаши и с препасан меч. Той бил висок, с красива външност и хармонично телосложение. Прекосил с едри крачки стаята, като стискал уверено дръжката на меча в дясната си ръка. Когато стигнал до краля, свалил шлема си и изпълнен с високомерие, заявил достатъчно силно, за да бъде чут:

— Кралю Артур, дойдох да се представя. Знайте, аз съм Мелеаган, син на крал Бодмагю от Гор. Дойдох във вашия двор, за да се защитя и да докажа невинността си пред Ланселот от Езерото заради това, че някога го раних в една битка с копия. Всъщност чух да се говори, че той ме обвинява как съм го ранил предателски^[3]. Ако смята така, нека се яви пред мен, тъй като съм напълно готов да се защитавам.

— Сеньор рицарю — отговорил кралят, — Ланселот не е тук и от дълго време не знаем къде е, за наше голямо съжаление. Ако беше тук, нямаше да се поколебае да защити своята чест, било във вашите земи, а и навсякъде другаде, това е добре известно.

Новината за това събитие достигнала и до покоите на кралицата. Лионел също бил там. Той изтичал бързо при краля и предложил да докаже на рицаря, че е ранил от подлост Ланселот. Но кралят не желаел да даде съгласието си, също както и кралицата, която правила всичко възможно, за да предотврати това.

Тогава Мелеаган си тръгнал. Когато достигнал до вратата на залата, се обърнал и казал:

— Кралю, напускам двора ви, без да съм провел своята битка, но ако тук се намери някой достоен рицар, ще направя така, че да се сражавам срещу него. Знайте добре, че в земите на моя баща Бодмагю, а и в моите, много от вашите рицари, дами, девойки и младежи са мои заложници и роби. Как да мисля, че в този двор има толкова добри рицари, както се говори, при положение, че те не идват да ги освободят? Не е голямо усилие за заслужили рицари като тях да преминат един мост и да се изправят срещу сам рицар. Сега могат спокойно да си извоюват тази чест, ако притежават необходимата смелост. Поверете на някой от вашите рицари кралицата, която е тук пред нас, за да я доведе в гората. Ако съумее да я защити от мен, ще ви върна пленниците, които са в земите на Гор и ще стана ваш васал. След победата на рицаря може да ме хвърлите и в тъмница, докато не изпълня обещанията си. За сметка на това, ако успея да извоювам кралицата от рицаря, всеки един от нас ще може да действа, както намери за добре, за да брани интересите си.

— Сеньор — отговорил кралят, — ако вие задържате моите хора, аз трябва да понеса това^[4], докато се опитвам да намеря решение, но кралицата няма нищо общо с техния плен и затова няма да участва и в тяхното освобождаване.

При този отговор на краля рицарят си тръгнал, яхнал коня си и яздил до началото на гората. Там се обърнал, за да види дали някой не го следва. Съвсем близо, на по-малко от два опънати лъка разстояние, имало стотина рицари в доспехи, които го очаквали.

Докато Мелеаган дебнел по този начин, слуховете за неговата арогантност и високомерие се разпространили в двореца. Достигнали и до ушите на сенешала Ке, който се хранел в залата на долния етаж. Той прекъснал обяда си, прибрал се в дома си, където се въоръжил от глава до пети, а после се явил пред краля:

— Сир — рекъл той, — служих ви дълго време. Вече нямам желание да продължа с тази служба. Затова се сбогувам с вас, тъй като си отивам.

Кралят бил поразен.

— Как така, сериозно ли говорите, сенешале?

— Абсолютно, сир.

— Каква е причината за решението ви?

— Сир, такова е желанието ми в този момент.

— Няма да извършите подобно нещо — рекъл кралят. — И ако се е породила някаква лудост в главата ви, откажете се. Аз от своя страна ви моля, в името на любовта и верността, която ми дължите, да останете.

— Сир, безполезно е да ми се молите, тъй като нищо на света не е в състояние да ме накара да остана с изключение на едно — което, разбира се, няма да научите от мен.

Кралят държал много на Ке, затова направил всичко по силите си, за да го възпре, но той отказал да му разкрие това, което би го накарало да си промени мнението. Кралят разбрал, че няма да успее да стори нищо и помолил кралицата на свой ред да поговори с Ке. Тя се съгласила на драго сърце.

— Знайте добре — казала тя, — че каквото и да е това нещо, аз ще направя така, че да го получите.

— Господарке, ако бях уверен в това, щях да говоря.

Кралят, сияещ от щастие, му дал обещанието си и посочил кралицата като гарант.

— Сир — заявил Ке, — вие обещахте да ми поверите кралицата, за да я поведа след рицаря, който току-що беше тук. Вашият двор със сигурност ще бъде опозорен, ако не се намери някой, който да се осмели да стори това.

Тези думи много разтревожили краля. Никак не желаел да повери кралицата на сенешала. От всички присъстващи рицари нямало човек, чиито очи да не се налеят със сълзи. Що се отнася до кралицата, тя плачела толкова горещо, че никой не успял да пророни и дума. Довели й коня, без да се бавят повече. Когато Додинел Кръвника разбрал, че нищо не ще попречи на плана на Ке, той се възмутил и започнал да обвинява краля:

— Сир, как ще позволите да отведат моята господарка по този начин?

— Не мога да направя нищо — казал кралят.

— Нищо? Нека Бог ме лиши завинаги от помощта си, ако той успее да я отведе надалеч! По-добре аз да я отвлека от него, отколкото някой чужд рицар!

— Няма да правите нищо — рекъл кралят — и никога, ако Бог повели така, зад моите обещания няма да се крие предателство. — Ке ще отведе кралицата, защото аз му я поверих, а Мелеаган няма от какво да се страхува от мен, преди да достигне до земите си, защото обещанието на краля не трябва да поражда съмнения.

— Така ли? — възкликнал Додинел. — При това положение аз заявявам, че да си крал е позорно. Срам за оногова, който приеме да стане такъв!

При тези думи той се отдалечил напълно отчаян. На свой ред кралицата се качила на коня, без да скрива унинието си. Ке й рекъл:

— Госпожо, не се страхувайте.

Тогава тя погледнала монсеньор Говен, на когото от мъка сърцето щяло да се пръсне, и не могла да се въздържи да му каже:

— Ох, монсеньор Говен, днес ще бъде доказано, че след Галео смелостта не съществува.

Без да се бави повече, Ке я отвел и те яздили направо към гората.

Веднага щом ги забелязал да приближават, Мелеаган се отправил към своите рицари, които го очаквали, и им разказал това приключение, което силно ги развеселило. Той се върнал до мястото, където ги бил видял, и щом Ке се приближил до него, го питал това ли е кралицата. Ке отговорил, че е тя.

— А вие — отвърнал другият — кой сте?

Ке се представил.

— Госпожо — казал Мелеаган на кралицата, — открийте си лицето.

Тя изпитала такава скръб, че предпочитала да е мъртва и не проронила дума. Тогава той сам й повдигнал воала и я разпознал.

— Сеньор Ке — заявил той, — ще се насочим към една безплодна местност, най-красивата на земята. Там ще можем по-спокойно да се сражаваме с копия, отколкото в тази гъста гора.

Другият се съгласил.

Без да се бавят повече, те се отправили с бърз ход натам и срещнали един напълно въоръжен рицар. Това бил Ланселот, който следвал пътя си, спазвайки напътствията на Дамата от Езерото. Той попитал коя е тази дама.

— Това е кралицата — отговорил Ке.

— Коя кралица? — попитал Ланселот.

— Съпругата на крал Артур.

— Няма да я отведете и крачка повече — казал той.

— Кой сте вие — поискал да узнае Ке — и имате ли намерение да я защитите?

— Ще я защитя от всички, които искат да я отведат.

— Но кой сте вие, всъщност? — попитал Ке.

— Аз съм странстващ рицар. А вие? — върнал му въпроса той.

— Аз съм Ке.

— Къде водите моята господарка?

Ке, който не го разпознал, отговорил:

— Сеньор, трябва да я защитя от този рицар. — И му разказал при какви условия.

Ланселот решил да наблюдава как ще се справи Ке. Отдалечил се, оставяйки кралицата озадачена. Тя помислила, че я е разпознал, но не й се вярвало това да е той. Ланселот ги последвал под прикритието на гората, докато стигнали до безплодната земя. Мелеаган грабнал юздите на коня на кралицата и й рекъл:

— Елате, госпожо.

— Засега — намесил се Ке — тя все още не е ваша! Махнете си ръката, скоро ще си платите за дързостта!

След това двамата се оттеглили назад с опрени копия в мишниците си, оттласнали с лакът щита си и пришпорили конете. Започнали да си нанасят силни удари по щитовете. Ке счупил своето копие. Мелеаган пък го ударил с такава сила, че го обърнал от седлото. Кожата и металната плоскост на щита му се разделили. Ризницата му не можела повече да поема такива удари, бримките й се разкъсали и острото желязо го пронизало в хълбока, като счупило едно от ребрата му. Мелеаган го ударил с такова ожесточение, че го пронизал с копието си през желязото и дървото чак до гръбнака. Повалил коня заедно с рицаря и ги блъснал толкова силно в един каменен блок, че задната част на седлото станала на трохи. Ке загубил съзнание. Мелеаган, който бил самото вероломство, минал през него. Напълно сломен, Ке нямал сили да се защитава. Рицарите на Мелеаган, които следели с поглед своя господар, дотърчали до мястото на двубоя и положили ранения на носилка. После го отнесли. Отвели и кралицата.