Отвличането на Гениевра (37) (Роман от XIII в.)

37. Жестокото отмъщение на девойката от Онгфорт. Боорт и Амида пристигат в замъка Онгфорт

Когато девойката видяла пред себе си сенешала, мъжът, когото мразела най-много на света, сърцето й пламнало, а кръвта й нахлула в лицето. По понятни причини отговорила разярено. Заради гневната си реакция впоследствие се разкайвала горчиво:

— Без съмнение, сенешале, откакто съм на възраст да разбирам, не съм познала друго, което да ме радва така, както да ви държа под своя власт. Сега се надявам да мога да си отмъстя, задето бях разорена и лишена от наследство по ваша вина.

Веднага след това заповядала да му вържат краката и китките, както и тези на неговия другар, без хората й все още да подозират какво е наумила. Наредила срещу шатрата на нейния чичо незабавно да бъде разположена каменохвъргачката, „защото искам — рекла тя, — моят чичо да види по какъв начин уча рицарите му да летят“.

Хората й побързали да изпълнят заповедта. Положили двамата рицари в каменохвъргачката и ги хвърлили към лагера на нападателите над стената на замъка. Съдбата пожелала сенешалът да намери смъртта си точно пред шатрата на своя господар. Разбит и размазан от падането, той издъхнал на мига. Гледката предизвикала такава болка у Галиде, че пред нея той предпочитал загубата на половината от земята си. Заклел се пред всичките си хора, като се кълнял в Бога и Неговите светии, че ще стори същото и че всеки от замъка, попаднал под властта му, ще свърши така. Скръбта в двора от смъртта на сенешала била голяма и той бил горко оплакван дори от тези, които нямали никаква връзка с него. Но пък в замъка тържествували. Ето че вече получили възмездие заради този, който повече от всеки друг им причинявал нещастие. Въздържали се до деветия час да атакуват нападателите си.

Именно тогава Боорт и девойката влезли в града. Когато господарката на замъка научила за пристигането на сестра си, затекла се да я посрещне и приветствала Боорт с добре дошъл. Организирала му възможно най-топлия прием и го помолила да се качи в залата. После наредила да му свалят доспехите и донесла аленочервена мантия от фино сукно, подплатена с хермелин, която му облекли. От своя страна девойката, дошла с него, му служила както може, без да се жали.

— Сестро — рекла тя на господарката на тези земи, — благодарете на този достоен рицар, който стори много голяма добрина, като ви помогна във вашата война. Днес той ме защити храбро от четирима рицари в доспехи, които без него щяха да ме убият. Именно той ви изпрати сенешала и неговия спътник.

Щом научила това, сестра й понечила да падне в краката на рицаря, но той възразил и бързо я изправил. Тя му предложила да постъпи така, както пожелае:

— Знайте добре, сеньор, че този замък е ваш и можете да се разпореждате, както намерите за добре.

Боорт благодарил сърдечно. Другата девойка го повела за ръка из залите. Стигнали горе, до високата кула, откъдето той отлично виждал лагера на нападателите. Ала между лагера и замъка се издигала могилка, на която бил засаден един от най-красивите и големи борове на света. Могилката не била много широка, ала учудващо висока. Боорт попитал девойката какво е това възвишение:

— Това е укрепление — отвърнала тя. — Знаете ли за какво се използва? Няма ден, в който Галиде да не изпрати рицар, за да се сражава срещу нашите, и от двете страни има победители и победени.