Отвличането на Гениевра (17) (Роман от XIII в.)

17. Сестрата на Мелеаган освобождава Ланселот

Мелеаган имал сестра, за която стана въпрос по-горе в разказа и на която Ланселот подарил главата на убития от него рицар. Девойката страдала силно, че Ланселот е в затвор. Тя мразела Мелеаган, лишил я от всичките земи, които наследила от майка си, с изключение на един-единствен замък, където живеела. Мелеаган бил неин брат само по майчина линия, затова я презирал толкова. Той изцяло я лишил от наследство против волята на крал Бодмагю, неговия баща. Когато девойката видяла да издигат кулата в блатото, била убедена, че Мелеаган е наредил да я построят само за да затвори в нея Ланселот. Но тя била отгледала и омъжила съпругата на крепостния селянин, който пазел кулата. Мислела си, че ако може да освободи Ланселот, ще си отмъсти на Мелеаган повече от всеки друг на тази земя. Намерила съпругата на селянина и я обсипала с нови добрини. Заживяла в къщата, разположена на пътя, до брега на езерото, и като внимавала добре да не бъде забелязана, виждала как носят храна на Ланселот. Станало й толкова жал, че плакала горещо и си казала, че дори да загине, ще го избави оттам. Каква загуба, ако загине той в толкова суров плен! Девойката веднага приготвила всичко необходимо, за да измъкне Ланселот от кулата, и през нощта, когато всички в къщата си легнали, тя оставила нещата си в една стая, където живеела прислугата. Щом се уверила, че цялата къща е заспала, се качила в лодката, стигнала до кулата и намерила малката кошница, с помощта на която изпращали храна на затворника. Приближавайки се към прозореца, тя чула как Ланселот ридаел и се оплаквал от участта си и от окаяното си състояние, като зовял монсеньор Говен с думите:

— Ах, монсеньор Говен, ако бяхте затворен както съм аз и ако можех да се движа свободно както вас, щях да претърся всяка една кула и крепост по света, докато не ви открия. Що се отнася до вас, господарке, изворът на цялото добро за мен, бъдете сигурна — скърбя повече за вас, отколкото за мен от това, че ще загина тук, тъй като знам добре каква ще бъде болката ви, когато научите за смъртта ми. И рано или късно ще разберете, защото нищо на този свят не остава неизвестно.

Ланселот ридаел и се оплаквал така дълго време. Тогава девойката разклатила малката кошница. Ланселот чул шума веднага, станал, отишъл до прозореца и подал колкото можел главата си навън. Тя го повикала съвсем тихо и той попитал:

— Коя сте вие?

— Една ваша приятелка, която тъжи силно заради вашите мъки. Бях толкова наскърбена, че поех риска да ви освободя.

Думите на младата девойка го изпълнили с радост. Тя завързала дебелото за тънкото въже заедно с една кукичка и хвърлила всичко това пъргаво нагоре. Ланселот изпокъртил достатъчно прозореца, за да може да се промъкне, след което закачил дебелото въже във вътрешността, успял да слезе и възможно най-тихо се измъкнал от блатото. Девойката прекарала нощта в една стая, а рицарят — недалеч от нея.

На сутринта при изгрев-слънце Ланселот станал, облякъл най-красивата дреха на девойката и се качил на един кон. Така преоблечен, тя го извела под носа на всички хора в къщата и стигнали до замъка, който била наследила от майка си. Не разполагала с друг подслон, тъй като останалата част от нейните земи била заграбена от брат й Мелеаган, който я лишил от наследство. Веднага щом стигнали там, тя снабдила Ланселот с всичко необходимо, а той имал голяма нужда от помощ след едно толкова тежко задържане в плен. Междувременно девойката изпратила човек при крал Артур, за да научи новини за Мелеаган. Вестоносецът узнал причината, поради която последният се бавел толкова в двора. Казали му, че той чака да изтекат четиридесетте дни, за да получи своята битка срещу Ланселот и му съобщили кога изтича срокът. Вестоносецът се върнал при своята господарка и й докладвал какво научил. Девойката веднага предала всичко на Ланселот, който вече почти бил оздравял и възстановил силите си. Той я помолил да му позволи да си тръгне, до такава степен изгарял от нетърпение да отмъсти на мъжа, когото мразел най-силно на света.

— Сеньор — рекла му тя, — най-напред ще ви дам доспехи, кон и всичко необходимо и чак тогава ще тръгнете. Има още десет дни до датата, на която трябва да сте там, и дано Бог позволи да му отмъстите, както отмъстихте на онзи, комуто отсякохте главата, защото го мразя най-силно на света. Никога не се е отнасял като брат към мен, а единствено е стоварвал върху мен всички скърби и нещастия, на които е бил способен. Той ме лиши от наследство и ме посрами повече от всеки друг на този свят.