Отвличането на Гениевра (123) (Роман от XIII в.)

123. Отчаянието на Боорт, когато му съобщават за предполагаемата смъртна Ланселот

Тук се казва, че кралицата чакала дълго при извора завръщането на някой от своите рицари. През цялото време не спряла да плаче и да показва болката си, като проклинала часа и деня на идването си в гората, защото никога не била понасяла такава загуба като този ден. Девойките около нея също ронели горещи сълзи, но след деветия час се случило едно събитие. Раненият рицар, който бил хвърлил от седлото тримата другари, успял с цената на огромно усилие да проговори и попитал защо ридаят така.

— Сеньор рицарю — отговорила му кралицата, — в това няма нищо чудно, тъй като цветето на цялото рицарство увехна днес.

— Увехна? Кой всъщност е това „цвете на цялото рицарство“?

— Този, който ви победи.

— Как се казваше той?

— Той беше — отговорила кралицата — Ланселот от Езерото, синът на крал Бан от Беноик. Един рицар току-що отнесе главата му, окачена на дъгата на седлото си.

При тази новина рицарят паднал в несвяст и превръзката на раната му се отворила. Започнал да кърви толкова обилно, че цялата носилка се покрила с кръв и дамите изтичали да го задържат. Когато се съвзел, той се провикнал:

— Уви, къде е смъртта, че се бави да ме вземе? Без съмнение сега желанието ми е да не живея повече, щом е мъртъв този, който бе способен на всички подвизи.

Рицарят отново загубил съзнание и останал толкова дълго в несвяст, че дамите се страхували да не издъхне в ръцете им. След като дошъл на себе си, заровил ръце в косите си, като ги скубел с пълни шепи, и удрял чак до кръв лицето си с юмруци:

— Уви, колко жалко! — оплаквал се той. — Подобна загуба никога няма да бъде възстановена от жив човек!

Рицарят изразявал огромна болка, дълбоко потресен от това, което преди малко научил. А кралицата го попитала:

— Сеньор рицарю, познавахте ли го?

Той се изразявал трудно, но все пак отговорил:

— Познавах го толкова добре, че ако е мъртъв, и дума не може да става да се опитвам да го надживея.

Дамите се заели с рицаря. Те му превързали наново раната и се погрижили за него, както могат, водени от една прислужница на кралицата, най-опитната измежду всички в изкуството за лекуване на рани. В такова състояние на униние кралицата останала там чак до деветия час. Сетне се върнала в Камелот и при влизането си в града изрично забранила на хората си да говорят за Ланселот.

— Аз самата — рекла тя — няма да пророня дума до момента, в който рицарите на Кръглата маса не седнат на вечеря. Тогава ще им разкажа всичко, което ни се случи днес. Всяка радост в тях ще помръкне, зная го добре.

Ала с това разказът спира засега да говори за кралицата и за нейните дами и се връща на Ланселот след раздялата му с Грифон, на когото беше дал доспехите си.