Отвличането на Гениевра (113) (Роман от XIII в.)

113. Двубоят между Сагремор и Маргалан. Отвличането на приятелката на Маргалан. Сагремор преследва похитителя

Тази сутрин, когато монсеньор^[1] дойде в тази гора, аз се отправих на път, за да го последвам, но се забавих, така че по волята на съдбата се озовах напълно сам в местността. Попаднах на девойката и джуджето в тази шатра. Тя държеше великолепен рог от слонова кост и ме попита дали съм достатъчно смел, за да изсвиря с него. Аз й отговорих положително. Взех го и изсвирих, без да се страхувам. Почти веднага се появиха двама рицари в доспехи. Нападнаха ме и ме плениха лесно, защото бях невъоръжен, както виждате.

— Без съмнение — рекъл Сагремор — постъпили са твърде подло и ако мога да ги принудя да дойдат само като надуя този рог, ще го сторя на мига.

— Бога ми — отвърнал Калогренан, — напълно съм сигурен, че сигналът от рога ще има този ефект.

— Ще опитам веднага.

Без да чака, Сагремор взел рога, който другият му посочил, поднесъл го към устата си и изсвирил възможно най-мощно. Сетне грабнал някакво копие от шатрата, застанал на входа и зачакал, докато не забелязал да приближава рицар на едър боен кон. Той бил облечен в кървавочервени доспехи и му крещял отдалече с все сила:

— Бог да ви убие, нещастнико, задето тръбите с този рог!

Като разбрал, че трябва да се защитава, Сагремор окачил щита на шията си и се понесъл срещу рицаря. Разменили си такива удари по щитовете, че взаимно се хвърлили от седлата, като се озовали под конете си. Рицарят се надигнал първи, като храбър и сръчен мъж, и извадил меча от ножницата си. Сагремор сторил същото. Впуснали се един срещу друг, като посекли навсякъде щитовете си, и разкъсали ризниците си с лъскавите си и остри мечове. Битката между тях била толкова тежка и жестока, че човек можел само да се възхищава на издръжливостта им. Двамата рицари се сражавали дълго време, без единият да може да надделее над другия. И ето че пред тях изникнал въоръжен рицар, яхнал петнист кон. След като продължително наблюдавал двубоя, той се приближил до девойката, грабнал я, качил я пред себе си на коня и потеглил заедно с нея. Обхваната от ужас, тя започнала да крещи:

— Маргалане, не го оставяйте да ме отведе!

Рицарят, към когото се обърнала, надигнал живо очи и видял другия да отвежда приятелката му. Не знаел какво да стори. Ако реши да се спусне да ги преследва, ще бъде възпрепятстван от Сагремор, който го притиска отблизо. Но ако я загуби при тези условия, радостта ще му бъде отнета завинаги. Дилемата го обсебила до такава степен, че не можел да мисли за друго. Сега се биел много по-зле, отколкото в началото. Сагремор лесно забелязал това, тъй като неговият противник гледал в друга посока и се подчинявал на волята му. Вече само понасял ударите, като се покривал с щита си. Когато му било невъзможно да продължи, Маргалан се помолил:

— Ах, благородни рицарю, за Бога, имайте жал към мен, защото дори да ви нападнах налудничаво, вие си отмъстихте като смел човек.

— Какво искате да ми кажете, рицарю?

— Искам да сложим край на този двубой — отвърнал той. — Подчинявам се изцяло на вашата воля, само имайте добрината да ми позволите да тръгна след този, който отвежда приятелката ми.

— Разбира се — рекъл Сагремор, — на драго сърце. Дори ще ви последвам, ако желаете, или още по-добре — ще се отправя сам след него, докато вие останете, за да освободите от плен окования тук рицар.

— Бога ми — заявил той, — предпочитам това решение.

Сагремор се съгласил. Яхнал коня си, който бил завързал за едно дърво, и се впуснал да преследва похитителя на девойката. След като изминал левга разстояние, срещнал оръженосец на изнемощял боен жребец, толкова изтощен, че едва се движел. Сагремор го поздравил и го попитал дали е виждал рицар, отвеждащ девойка.

— Да — отговорил оръженосецът, — в долината там долу. Ала той препуска с бясна скорост и няма да успеете да го настигнете днес.