Отвличането на Гениевра (150) (Роман от XIII в.)

150. Приключенията на Ивен. Една девойка получава коня на рицар, който се опитал да отнеме нейния. Друга девойка си връща ястреба, задигнат от някакъв рицар

Тук разказът твърди, че когато монсеньор Ивен се разделил с другарите си, както бе казано, той яздил цели четири дни, без да попадне на значимо приключение. На петия ден съдбата го отвела в една гора точно около първия час. Той свалил шлема си заради вече силната горещина и тогава срещнал някаква девойка, която яздела съвсем сама параден кон. Когато се приближила, той я поздравил и тя му отвърнала. Ала веднага щом разпознала чертите му, започнала да се усмихва. Той си казал, че това не е без причина и я заговорил:

— Госпожице, в името на човека, когото обичате най-много на този свят, кажете ми защо се усмихвате, ако ви е възможно или позволено да го споделите.

— Ще ви кажа — отвърнала тя, — при условие че ми предоставите един дар, който ви поискам и който ще ви струва много малко.

— Разбира се, приемам с удоволствие. Ще ви дам този дар.

— Тогава ще отговоря на вашия въпрос.

— Истината е, че току-що минах покрай една шатра, която се намира в началото на тази гора. Там бяха някакъв рицар и неговата приятелка. Поспрях се за малко и чух как девойката го пита какво е готов да стори за нея. Той отвърна, че днес покрай шатрата няма да мине нито един рицар или девойка, които да не му дадат коня си. Тя се съгласи. И докато продължавах пътя си, той се спусна към мен с намерението да вземе коня ми и щеше да го направи, ако девойката не се беше намесила и не му беше наредила да ми го върне. В момента, когато потеглих, казах на рицаря, че би могъл да се появи някой, който да го принуди да излъже за това, за което се е похвалил. Той ме помоли да сторя всичко възможно, за да стане така. Отговорих му, че няма да пропусна и с тези думи го оставих. Щом ви разпознах, се усмихнах, защото знаех добре, че вие ще го принудите да излъже, ако реша да ви помоля за това. Сега вече имате обяснение за моето поведение. А знаете ли какъв дар искам аз от вас?

— Не, кажете.

— Искам неговия кон, за да му се отблагодаря затова, че поиска да вземе моя.

Монсеньор Ивен я уверил, че ще направи всичко възможно, за да изпълни желанието й.

— Тогава ще се върна обратно и ще ви заведа при рицаря.

Така и сторила. Монсеньор Ивен я попитал:

— Госпожице, знаете ли кой съм аз?

— Вие с положителност сте от двора на крал Артур и сте рицар на Кръглата маса. Казвате се монсеньор Ивен, син на крал Уриен.^[1]

Той не отвърнал нищо и те потеглили. Докато разговаряли, стигнали до една гора и девойката му посочила шатрата:

— Тук се намира рицарят.

Монсеньор Ивен веднага си сложил шлема, притиснал щита до гърдите си, навел копието си и се насочил към мястото. При шума на коня, който приближавал към него, рицарят бързо излязъл от шатрата. Пришпорил чевръсто бойния си жребец, грабнал щита и копието си и, отлично въоръжен с всичките си доспехи, извикал на монсеньор Ивен възможно най-отдалече:

— Сеньор рицарю, трябва да продължите пътя си пеш, защото моята приятелка иска коня ви!

— Сеньор, ако тя трябва да притежава моя, следователно аз следва да взема вашия, защото и дума не може да става да ходя пеш.

— Ще го отстъпите — настоял другият — или ще се биете срещу мен и тогава ще го получа със сигурност, без изобщо да съм ви признателен, както и тя.

— Бога ми — отвърнал монсеньор Ивен, — лесно ще се лиша от нейната и вашата признателност, но няма да постъпя по начин, който ще ме посрами. Освен това, всеки с право би ме порицал и би ме счел за обезумял, ако ви оставя коня си, за да тръгна пеш. Колко глупаво от ваша страна да си въобразявате, че ще ви го отстъпя без съпротива!

— Няма ли да изпълните молбата ми?

— Със сигурност не — рекъл монсеньор Ивен.

— Тогава сте принуден да се биете, тъй като няма как да стане другояче.

Те веднага се оттеглили назад, за да се нахвърлят едни срещу друг с цялата скорост, на която били способни конете им. Рицарят ударил монсеньор Ивен толкова жестоко, че разцепил и счупил щита му, но ризницата била здрава и нито една бримка не се отронила. Копието му, мощно размахвано, се пръснало на парчета. Монсеньор Ивен, който държал своето ниско, му нанесъл такъв удар по средата на щита и ризницата, че го пронизал от лявата му страна. Вложил в атаката цялата си физическа сила и хвърлил своя противник на земята. Сетне издърпал все още непокътнатото си копие, хванал коня за юздите и го поверил на девойката, дошла с него:

— Дръжте, госпожице — рекъл й той. — Изпълних ли обещанието си към вас?

— Да, сеньор.

— Добре тогава, Бог да е с вас.

И той се отдалечил веднага, като оставил девойката от шатрата съкрушена заради пострадалия си приятел, за когото мислела, че е ранен смъртоносно.

Монсеньор Ивен продължил пътя си и яздил до часа за вечернята. Тогава се озовал извън гората, в която яздел от сутринта. На излизане от нея срещнал силно скърбяща девойка. Монсеньор Ивен я поздравил и я попитал защо плаче.

— За Бога, сеньор — отвърнала тя, — заради голямата мъка, която изпитвам. Моят приятел ми беше поверил да пазя най-красивия ястреб. Той държеше безкрайно на него и аз тъкмо го водех към нашия дом съвсем наблизо. Докато минавах пред една уелска шатра, оттам излезе някакъв рицар и ми го отне. А моят приятел ще ме убие, толкова обичаше тази птица. Сигурна съм в това, защото по-скоро ще повярва, че съм направила дар на рицаря, отколкото че ми го е взел. Това е причината за сълзите, които ме виждате да проливам.

— Госпожице — заявил монсеньор Ивен, — сега спрете да плачете, завийте обратно и ми покажете човека, който ви е отнел птицата. Обещавам да ви я върна, освен ако не изпадна в състояние, в което да не мога да помогна на когото и да било, на себе си или на друг.

— Ах, сеньор — рекла девойката, — Господ да ви благослови!

Младата дама веднага свила обратно, като повела монсеньор Ивен по пътя, откъдето била дошла. Стигнали до долината. Тя му показала шатрата, малко встрани от пътя вляво, откъдето бил излязъл рицарят, от когото се оплаквала.

— Приближете се — казал й монсеньор Ивен — и ако видите вашия ястреб, вземете го. Не позволявайте на никого да ви попречи. Аз ви давам честната си дума, че ще ви помогна, както мога, за да го предпазя от всички, които поискат да ви го отнемат. Ако ястребът не е вътре, посочете ми рицаря, който ви го е взел, и ще го принудя да изкупи грешката си, както вие пожелаете.

— Сеньор, Господ да ви поживи, но бих предпочела да ми го върне с мир, а не насила.

— Бога ми — отвърнал монсеньор Ивен, — само ако не успея да го извоювам по мирен път, ще прибягна до сила.

Ето че стигнали до шатрата. Монсеньор Ивен влязъл първи, а девойката след него. Без да поздрави тези, които били вътре, той заявил на достатъчно висок глас, за да бъде чут от всички:

— Госпожице, приближете се, вземете своя ястреб толкова основателно, колкото несправедливо ви е бил отнет.

— С удоволствие, сеньор, виждам го там.

Тя се запътила към една пръчка, на която стояла птицата. Развързала й връзките и понечила да я отведе, когато някакъв рицар скочил и й казал:

— Спрете, госпожице! Бога ми, няма да се докоснете до ястреба! Напразно се върнахте тук, защото няма да го отнесете нито с едната, нито с другата си ръка! Ако искате птица, отидете другаде. Тази можете да я оплачете, тъй като никога няма да й бъдете господарка!

— Оставете я, сеньор рицарю — намесил се монсеньор Ивен. — Ще постъпите зле, ако й отнемете птицата. Върнете я на девойката, на която принадлежи, или ще бъде твърде късно за вас да се разкаете.

— И какво — попитал рицарят, — тук сте, за да я защитавате ли?

— Ще разберете това веднага, защото тя ще вземе птицата против волята ви.

Другият тутакси протегнал ръка, за да улови птицата от ръцете на младата девойка. А монсеньор Ивен извадил меча си. Заплашил, че ще му отсече ръката, ако се докосне още веднъж до ястреба или до девойката.

— Наистина ли? — отвърнал другият. — Бога ми, тези думи ще ви струват скъпо!

Той изтичал да си вземе шлема и си го сложил на главата. Вече си бил облякъл и останалата част от доспехите. Без да се бави, пришпорил коня си, а после грабнал щита и копието си и предупредил монсеньор Ивен да се пази. Понесъл се на коня с копие, насочено надолу. Монсеньор Ивен сторил същото. Разменили си такива удари по щитовете, че ги пробили и разцепили, а също счупили и разкъсали бримките на ризниците си. Забили си взаимно в телата остриетата на оръжията. Гърдите и лицата им се блъснали едно в друго и те, пронизани от копията, се сгромолясали на земята. Монсеньор Ивен бил ранен в дясната страна. А рицарят бил така безмилостно ударен в тялото, че не можел да се надигне от мястото, където лежи. Монсеньор Ивен се изправил с парчето копие, забито наполовина в десния му хълбок. Извадил меча от ризницата си и понечил да се нахвърли срещу рицаря, ударил го с все сила. Мислел си, че другият ще бъде готов да се защитава. Открил го безжизнен. Тогава се спуснал срещу него и изтръгнал шлема от главата му, като го уверил, че ще я отсече на мига, ако не се предаде. Другият, сериозно ранен, се изразявал трудно. Помолил го за милост:

— Ах, благородни рицарю, не ме убивай, остави ме да живея, докато Господ ме прибере, защото зная добре, че съм ранен смъртоносно. Също така те моля, за Бога, да отидеш до близката могилка и да потърсиш един свят мъж. Той е свещеник и отшелник. Кажи му да донесе със себе си светото причастие.

Монсеньор Ивен се съгласил на драго сърце, наредил на девойката да си тръгва и тя го сторила. Ала била още по-съкрушена отпреди, щом видяла единия рицар убит, а другия ранен само заради една птица. Монсеньор Ивен потърсил отшелника, както пожелал рицарят, и го довел. След като се върнал, открил пред шатрата някакъв оръженосец и една девойка, приятелката на рицаря. Те скърбели дълбоко. Когато болният се изповядал и получил последното причастие, го положили в шатрата. Сетне монсеньор Ивен потеглил заедно с отшелника, като водел с ръка коня си, защото не искал да язди до господар, който служел на нашия Спасител. Стигнали до обителта на Монт и трима монаси свалили доспехите на монсеньор Ивен. Единият от тях бил опитен в лекуването на рани. Той се заел с монсеньор Ивен и се погрижил за него. Раните задържали монсеньор Ивен там петнадесет дни, преди да може да язди отново. Но с това разказът спира засега да говори за него и се насочва към Мордред, най-малкия брат на монсеньор Говен.