Отвличането на Гениевра (16) (Роман от XIII в.)

16. Благодарение на съпругата на своя тъмничар Ланселот участва инкогнито в турнира в Помегле. Според повелята на Гениевра той се бие ту лошо, ту добре. Ланселот е затворен в една кула

Ланселот се озовал в затвор при сенешала на Гор, който се отнасял към него с уважение. Имал всичко, което желае, с изключение на свобода. Новината за турнира достигнала и до него, но той бил много нещастен при мисълта, че не може да участва. Сенешалът често отсъствал от замъка, ала съпругата му, която била любезна и красива, живеела там постоянно. Затворничеството на Ланселот било леко, защото всеки ден го извеждали от кулата, за да се храни с дамата. Що се отнася до нея, тя го обичала най-много от всички мъже заради чудесата, които била чувала да разказват за него. Когато наближила датата за турнира, Ланселот станал по-умислен и тъжен от обикновено. Дамата забелязала, че той губи желание да пие и да се храни, което се отразявало зле на красотата му. Попитала го какво му е, ала той не искал да й каже нищо. Тогава тя го заклела в името на човека, когото обичал най-много на този свят.

— Госпожо — отвърнал той, — ще ви кажа, щом толкова ме умолявате. Знайте, че и дума не може да става да продължа да пия и да се храня, за да бъда здрав, ако не участвам в този турнир, за който съобщиха. Впрочем тъжен съм, защото не виждам как може да стане това. Сега вече знаете болката ми. Страдам, но вие ме принудихте да я разкрия.

— Ланселоте, в случай че ви бъде позволено да се явите, не трябва ли да се очаква щедра отплата от вас?

— Без съмнение, госпожо, всички услуги, на които съм способен, че и повече.

— Ако ми направите един подарък, за който ви помоля, ще ви съдействам да отидете, като ви предоставя доспехи и добър кон.

Ланселот, който бил на върха на щастието, й дал честната си дума:

— Знаете ли — попитала тя — какво ми обещахте? Вашата любов.

Той не знаел какво да отвърне. Страхувал се, че ако й откаже, ще пропусне турнира. Ако се съгласи, ще наруши клетвата си, тъй като тя изисквала всичко останало. Мислил дълго.

— Какъв е отговорът ви? — попитала го тя.

— Госпожо, нищо от това, което ми принадлежи, няма да ви бъде отказано, тъй като го заслужихте.

— Обещавате ли ми вашата любов?

— Госпожо, обещавам ви всичко, което бих могъл да сторя с пълно право.

Тя видяла, че е засрамен и помислила, че от свенливост не се осмелява да спомене повече. Помъчила се да му услужи, така че като се върне да бъде целият неин. Дала му кон и доспехи. Когато дошло време да потегли, тя го известила, а той бил на върха на щастието. Сутринта, преди деня на турнира, му помогнала да се качи на коня, след като лично облякла доспехите му. Накарала го да се закълне в човека, когото обича най-много, че ще се върне веднага след турнира. Нищо не трябвало да го задържа освен смъртта.

Сетне Ланселот се отправил на път, за да участва в сбора, облечен в доспехите на сенешала и яхнал най-добрия му кон. Пренощувал на цели пет левги разстояние от мястото на турнира, възможно най-далече, за да не бъде разпознат от никого. На сутринта пристигнал там. Кралицата наблюдавала от една кула с бойници извън Помегле. Двубоите започнали с ожесточени сблъсъци на няколко места. Многобройни били рицарите, които се биели добре — монсеньор Бранделис, Газоен д’Естранго, Додинел Кръвника, Герехет, брат му Агравен, Ивен Копелето и Боорт Заточения. Ланселот се спрял пред кулата с пламенен поглед. Съпровождал го млад мъж, който идвал от мястото, където бил прекарал нощта, и му носел оръжията. Кралицата наблюдавала всички рицари, които се отличавали, ала не забелязвала сред тях своя любим. Ланселот се присъединил към редицата на сражаващите се, като носел червен щит с три сребърни лъвчета, и пришпорил коня си пред цялата редица. Един рицар се спуснал срещу му. Казвал се Ерлин Червенокосия. Бил брат на краля на Нортумберландия и се отличавал с голяма храброст. Нанесли си взаимно силни удари. Ерлин счупил копието си, а Ланселот го ударил толкова жестоко, че го хвърлил на земята. Веднага се надигнали викове и крясъци, тъй като Ерлин се биел впечатляващо през целия ден. Хората от Логрия се радвали, другите тъгували. Ланселот започнал да поваля рицари и да чупи копия, когато срещу него се изправил един противник с изумителни умения. Казвал се Гардор Другоземеца. Ланселот се засилил по дължината на цялата редица и го ударил толкова безмилостно, че повалил на земята и коня, и ездача. От този момент започнал да прави чудеса, като предизвиквал всеобщо изумление. Биел се толкова много, че му останало само едно копие. Взел го и видял към него да се задава много храбър рицар, който бил сенешал на крал Клодас от Пустошта.^[1] Те си нанесли взаимни удари. Копието на сенешала се разхвърчало на части. От своя страна Ланселот засегнал гърлото му. Ризницата била лека и тънка и бримките й, които не били много здрави, се разхлабили. Ланселот напъхал желязото в устата му и го проснал с копието си насред бойното поле. Другият изгубил съзнание и кръвта му обляла земята. Всички извикали: „Мъртъв е!“ Когато чул това, Ланселот захвърлил копието си. Искал да напусне турнира. Накарал своя оръженосец да попита кого е ранил и дали той е мъртъв. Казали му, че това е сенешалът на крал Клодас, загинал на място с прерязано гърло. Ланселот си казал, че Господ е отмъстил за него, без да го моли. Тогава извадил меча си и започнал да се бие като човек, който знае как да си служи с него, раздавайки силни удари с оръжието си наляво и надясно. Повалял коне и ездачи с острието и дръжката на меча си, като се целел в шиите на противниците или в края на щитовете им. Изтръгвал шлемовете от главите им. Удрял ги, блъскал ги и удрял с тяло, с ръце и с коня си.

Извършвал такива чудеса, че и най-добрите били поразени, а монсеньор Говен — най-много от всички. Според него този рицар можел да бъде единствено Ланселот и той го споделил на кралицата. Що се отнася до нея, тя била убедена. Разпознавала начина му на сражаване, тъй като го била виждала много пъти в действие. Радвала се много, но решила да заблуди монсеньор Говен, а и всички други. Веднага след това повикала една от своите придворни по липса на друго доверено лице, защото дамата от Малео^[2] била в родината си, прикована от смъртоносна болест. Така тя нямала пред кого да сподели мислите си:

— Госпожице — рекла тя на младата девойка, — предайте моята заповед на този рицар — занапред да се бие възможно най-зле, така, както преди действаше превъзходно. Нека сега изпита унижение, както преди будеше възхищение.

Девойката отишла при рицаря и му предала посланието. Тогава той взел едно от копията, които държал неговият оръженосец, и се спуснал да се бие срещу някакъв рицар. Не успял да го улучи, но другият го ударил. Оставил се да падне от задната част на коня си и се изправил много трудно. Върнал се в боя и точно когато щял да нанесе силни удари, се вкопчил в шията на коня си и сякаш щял да падне. След това не се изправил повече срещу друг противник, а свел глава и отбягвал всеки удар. Справял се толкова зле, че цялата тълпа го обсипвала с проклятия, а младото момче, дошло с него, било по-изумено от всеки друг.

По такъв начин продължил да се бие цял ден, докато рицарите се разотишли. Всички, които възхвалявали храбростта му, били засрамени. Прибрал се до мястото, където бил отседнал, без никой да се осмели да го попита за страхливото му поведение. На следващия ден сутринта, когато си облякъл доспехите и се върнал на турнира без шлем, една девойка го настигнала и разпознала. Тя била тази, която го била завела в манастира с надгробната плоча на Галаад. Следвала го и когато Ланселот сложил шлема си, започнала да обикаля редиците и да крещи:

— Чудото дойде! Чудото дойде!

Веднага щом го забелязали, шегобийците и други празноглавци започнали да го хулят. Той грабнал едно копие и се подготвил за двубой. Започнал ожесточено сражение. Повалял рицари, чупил копия и смайвал всички, които го наблюдавали. Дълго време се биел великолепно до момента, когато кралицата му наредила: „По-зле!“ и веднага започнал да се сражава възможно най-лошо.

Девойката, която съобщила за него толкова възторжено, била така засрамена, че не се осмелявала да каже и дума повече. Ланселот продължил с лошото си представяне чак до след пладне. Тогава кралицата му заръчала да се бие отново възможно най-добре и той се справял толкова успешно, че побеждавал всички и вече се говорело само за неговите подвизи. В края на деня захвърлил щита си насред боя и, без да се сбогува по друг начин, се отправил към мястото, където нощувал. Вечерта всички участници в турнира били убедени, че това е Ланселот, сигурни, че се сражавал така зле само за да се подиграе с тях.

След продължително яздене Ланселот се прибрал обратно в своя затвор. Сенешалът го очаквал там, ужасен от идеята, че може да не се върне. Ако знаел, че именно съпругата му го оставила да тръгне, щял да я убие. Когато го видял, си казал, че това е най-почтеният рицар на света. Ала Мелеаган научил, че Ланселот е бил на турнира и изпаднал в ярост. Зарекъл се да го затвори на такова място, че да не се осмели да избяга тайно. Веднага наредил да построят кула от страната на Уелската гранична област със съгласието на баща си под претекст, че тази кула ще контролира целия пограничен район. Кулата била издигната насред блато, така че отникъде нямало възможност да бъде поразена от каменохвъргачка или друга военна машина. Никой нямало как да навлезе в блатото, без да изчезне като в бездна. Кулата била пазена от един крепостен селянин на Мелеаган. Ланселот бил затворен там. От къщата на селянина право към кулата течал поток. Носели му храна с една малка лодка и му я качвали горе с въже. Кулата нямала нито врата, нито прозорец с изключение на един малък отвор, откъдето му подавали хляба, който не му стигал.

Ланселот бил задържан тайно от всички. Знаели само Мелеаган и неговият крепостен селянин. Когато Мелеаган докарал рицаря до желаното от него състояние, напуснал земите на Гор и се отправил към двора на крал Артур, когото открил в Логрия. Представил му се:

— Кралю Артуре — казал му той, — истина е, че тази година извоювах кралицата от сенешала Ке. Ланселот тръгна да я търси и се стигна до битка между него и мен. Но изходът от нея беше да го оставя да отведе кралицата в замяна на клетвата му да се бие с мен същата година, когато дойда в този двор да му напомня за поетото обещание. Кралицата от своя страна се закле, че ще се върне с мен, ако той не съумее да я защити. Дошъл съм да го предизвикам на двубой, ала не го виждам тук. Ако присъства, нека се яви, тъй като добрият рицар не трябва да отстъпва пред противник.

Когато кралят разпознал Мелеаган, го посрещнал с много почести заради неговия баща:

— Мелеагане — отвърнал му той, — Ланселот не е тук. Не съм го срещал, откакто тръгна да търси кралицата, а преди това не го бях виждал близо година. Но вие сте добре запознат с обичаите, за да знаете как да се държите в такъв случай.

— И как трябва да се държа?

— Трябва да изчакате тук четиридесет дни.^[3] Ако през този период Ланселот не дойде, върнете се в своите земи и елате пак в края на годината. В случай че тогава той не се бие срещу вас или никой не го замести, ще бъдете обявен за победител.

Рицарят заявил, че ще стори така и останал в двора. Но на това място разказът не говори повече за него, нито за краля или другите рицари, а се връща на сестрата на Мелеаган.