Отвличането на Гениевра (148) (Роман от XIII в.)

148. Приключенията на Хектор. Двубоят му срещу Маргари Червенокосия и смъртта на последния. Освобождаването на господарката на замъка, Оргал от Жиндиел, затворена в изба и пазена от два лъва. Разказът на Оргал

Тук се разказва, че след като се разделил с монсеньор Говен, Хектор яздил целия ден из гората, докато наближил часът за вечерня. Тогава срещнал някакво джудже на едър жребец, което препускало с бърз тръс. Когато джуджето доближило Хектор, му рекло:

— Сеньор рицарю, отишли сте твърде далеч!

— Какво означава това?

— И дума не може да става, че ще научите повече от мен.

То се върнало обратно, без да пророни и дума. Обаче Хектор продължил да язди, слабо засегнат от предупреждението на джуджето. Попаднал на два каменни блока, които препречвали пътя и върху които бил издялан следният надпис:

„Никой не може да мине по този мост, без да бъде опозорен“.

Прочел надписа и разбрал ясно смисъла му, но въпреки това нямало да се върне назад, защото си казал, че никой не бива да се поддава на страха, преди да узнае причината. Така продължил да язди през гората, докато стигнал до края. Бил свалил шлема си заради горещината. Тогава срещнал две девойки, поздравил ги, а те му рекли:

— Ах, сеньор рицарю, колко жалко, че сте дошли в този край!

— И защо?

— Защото — отвърнали те — няма как да не срещнете смъртта и това ще бъде голяма загуба, понеже сте толкова красив!

Хектор изобщо не се развълнувал от думите им и след като ги благословил, се отправил директно към някакъв замък, който забелязал пред себе си. Когато се приближил до него, видял много дълбока река, над която минавал мост, дълъг четири туаза.^[1] Насочил се към един бряст, под който седяла девойка. Поздравил я, а тя му рекла:

— Ах, сеньор рицарю, допуснали сте грешка като сте дошли в този замък. Със сигурност ще загинете удавен!

— Как така, госпожице?

— Няма да премълча и ще ви кажа. Виждате ли онзи рицар от другата страна на моста, откъм замъка?

— Да, много добре.

— Знайте — заявила тя, — че той е толкова добър боец и доколкото зная няма по-добър на света от него. Ще трябва да се сражавате. Сигурна съм, че ще ви изпрати там, където изпраща и другите.

— И къде ги изпраща?

— Бога ми — отговорила девойката, — няма рицар, когото да не е хвърлил във водата заедно с коня му. Ето защо бих ви посъветвала да не се отправяте натам, защото, когато се сбиете с него, няма да спечелите абсолютно нищо.

— Госпожице — отвърнал Хектор, — точно това ще проверя още сега.

Той я благословил и стигнал до моста. Стъпил на него и видял някакво копие, опряно до едно дърво. Взел го, защото нямал друго. Поел по моста, а рицарят от другата страна му извикал да се защитава. Хектор му отговорил, че ще направи всичко възможно. Тогава се устремили стремглаво един срещу друг с наведено копие и нанесли по щитовете си най-ужасните удари, на които били способни. Рицарят счупил копието си. Хектор пък ударил толкова жестоко, че повалил на земята коня и ездача му и ги хвърлил във водата. Ако рицарят не бил открил едно колче, за което да се задържи, несъмнено щял да се удави. Без да го поглежда повече, Хектор продължил направо към портите на града, но в мига, когато мислел да влезе, ги затворили под носа му. Попитал някакъв мъж, застанал на крепостната стена, защо портите са залостени.

— За да не може — отвърнал мъжът — чужденец да влезе в този замък, освен ако не се закълне най-напред в реликвите, че ще го избави от лошите порядки, които властват тук, и че ще посвети на това всичките си усилия. Поемате ли отговорността?

— Да — рекъл Хектор, — давам честната си дума.

Отворили му веднага портите. Той преминал през тях и попитал какви са порядките в замъка.

— Ще ви кажем на драго сърце — отвърнал другият.

148а. — Истината е, че между тези стени се намира най-вероломният и най-жестокият рицар на света. Той властва в този замък и толкова смело борави с оръжията, че не познаваме по-добър от него. Тъй като е сигурен в своята храброст, предизвиква на двубой всички рицари, които приключението води насам. Сетне нарежда да съблекат дрехите на този, когото победи, и да го влекат гол из улиците на града. Това е една от порядките в този край и тя засяга чуждестранните рицари. Съществува и друга — още по-унизителна — която се отнася до нас. Всеки ден от годината той отвлича по една от нашите девойки, при условие че е девствена. Спи насила с нея, а после я подхвърля в ръцете на прислугата. Вече опозори повече от четиридесет девойки. Чувстваме се толкова огорчени и посрамени, че бихме предпочели да сме мъртви. Такива са сегашните порядки в този град. Трябва да се опитате да ги премахнете, за да не нарушите своята клетва.

Хектор го уверил, че ще направи всичко по силите си.

— Ала как — попитал той — можем да открием рицаря?

— Много лесно — отвърнал другият. — Ще ви съпроводим при него.

Без да чакат, завели го в прекрасна градина, цялата засадена с малки дръвчета, с изключение на едно пространство в средата, което било един арпан^[2] дълго и толкова широко. Било заградено със здрави остри колчета. Посочили му някакъв рог от слонова кост, окачен на един бор, като му казали, че трябва да го надуе, ако иска рицарят да се появи. Хектор го грабнал и го надул толкова мощно, че се чуло много надалеч. На мига от една кула излязъл едър рицар без доспехи, яхнал внушителен бял боен кон. Рицарят бил риж и покрит с лунички. Имал нисък и чип нос и показвал зъбите си. Изглеждал вероломен и подъл човек. Щом видял Хектор, се спуснал да го приветства с думите:

— Бог да ви закриля, сеньор рицарю!

Хектор го поздравил с нежелание.

— Сеньор — попитал рицарят, — откъде сте?

— Какво ви интересува — отвърнал Хектор. — Няма да го научите от мен в близко бъдеще, освен ако не ми обещаете да изпълните волята ми.

— Вашата воля няма никакво значение за мен. Би била важна само ако открия изгода и почести за себе си. Ала кажете ми каква е тя.

— Без съмнение, ако ми се закълнете в реликвите, че никога няма да посрамвате или опозорявате рицар, когото завладеете, ще удовлетворите волята ми. Ако освен това ми обещаете никога да не посягате на честта на хората от този замък в лицето на дъщерите им, ще изпълните волята ми още повече. Тогава ще се сдобря с вас и ще ви разкрия кой съм и откъде идвам.

— Няма ли да ми го кажете иначе?

— Със сигурност не.

— Е добре, знайте, че никога няма да унижа някой рицар, преди първо да унижа вас!

148б. Без да чака, той се отдалечил, за да си облече доспехите. Хората, които били там, казали на Хектор:

— Сеньор, знаете ли защо той се яви без оръжия? Мислеше да ви измами с думите си, да ви накара да сключите мир с него и да съблечете доспехите си. Едва сторили това, щеше да заповяда да ви пленят и да ви причини най-страшния позор. Така е постъпвал с много достойни мъже и добри рицари, като скоро, ако Бог реши, ще бъде отмъстено за тях.

Докато разговаряли така, рицарят излязъл от кулата, великолепно въоръжен с аленочервени доспехи. Бил окачил на шията си щит със същия цвят и държал копие в ръка. Щом видял Хектор, му извикал да се защитава от него, „защото не ви обещавам сигурност“.

— Аз също — отвърнал Хектор, — тъй като никога не съм срещал рицар, когото да мразя повече от вас.

Веднага след това те влезли в затвореното пространство, както ви казах, и се впуснали стремглаво един срещу друг с насочени надолу копия. Нанесли си толкова жестоки удари по щитовете, че копията им се разтрошили на парчета. Сблъсъкът на телата и лицата им бил така жесток, че и двамата паднали на земята под конете напълно зашеметени. Хектор се изправил първи на крака и извадил меча от ножницата си. Другият, който бил много силен, сторил същото. Разменили си удари по шлемовете, от които се разхвърчали искри, а те самите получили световъртеж. Изпотрошили щитовете и ризниците си и се сражавали по цялото пространство, като кръвта им струяла от рамената, ръцете и главата, а шлемовете им били разбити от бляскавите и остри мечове. Били равни по сила и трудно можело да се определи кой е по-добър, до такава степен по-слабият от двамата проявявал храброст и мъжество.

148в. Сражавали се продължително време и били на ръба на изтощението. Все пак рицарят от замъка се загрял толкова много, че за малко да загине от задушаване. При това Хектор го притискал така жестоко, че се наложило да отстъпи, за да избегне меча, чието острие бил почувствал до кръв на няколко пъти. Затова се покрил с щита си, колкото може, докато Хектор увеличил атаките си, като човек с неизчерпаема сила. Нанесъл му удар по ръката, с която държал меча си, и му отсякъл китката и оръжието, което държал. Другият надал кански вик. Хектор върнал обратно меча в ножницата си, сграбчил противника си за шлема и го изтръгнал от главата му. Рекъл му, че ще го убие, ако не се признае за победен. Последният се заклел в Бога, че няма да го стори. Хектор извадил меча си и го ударил толкова жестоко, че главата му отхвърчала на повече от копие разстояние. Тогава попитал хората, които го заобикаляли, дали трябва да стори още нещо:

— Да — отвърнали те, — трябва да освободите дамата от замъка. Тя е затворена в една изба и е пазена от два лъва.

Хектор заявил, че е напълно готов да изпълни това, което желаят.

— Добре тогава, последвайте ни.

Така и направил, без да сваля доспехите си. Завели го до една изба под кулата и му посочили входа:

— Сеньор — казали те, — тук е затворена дамата. Два лъва я пазят, тъй че никой не се осмелява да се доближи до нея.

Щом разбрал, че дамата е там, без да им каже и дума повече, Хектор отправил молитва към Бога, прекръстил се по челото и влязъл в избата. Виждало се много ясно, защото земята там се била сринала на няколко места и дневната светлина прониквала навсякъде. Стигнал долу и видял двата лъва, оковани в две здрави метални вериги — едната отдясно, другата отляво. Те пазели толкова добре входа, че никой не би могъл да стигне до дамата, без да мине покрай тях.

148г. Като преценил положението, Хектор притиснал щита до себе си, метнал го на главата си и извадил меча. Сетне тръгнал към разярените лъвове, които драскали с нокти по земята и удряли с опашки, за да се раздразнят още повече, защото такова е поведението на това животно в подобни случаи. Хектор се насочил към лъва, който бил по-близо, като държал щита пред себе си, а животното извадило ноктите си, за да го нападне. Хектор размахал меча си и му нанесъл удар, с който отсякъл предните му две лапи.^[3] После, като се върнал към атаката, го ударил по главата, която разцепил на две половини, и лъвът паднал мъртъв на земята, тъй като не могъл да устои. Без да губи нито миг, Хектор се отправил към другия лъв, защото изгарял от нетърпение да освободи дамата. Щом го видяло да приближава, животното се изправило на задните си лапи, сграбчило щита със зъби и нокти и го изтръгнало от ръцете на Хектор толкова жестоко, че го съборило на земята. Ала когато лъвът понечил да махне ноктите си от щита, не успял да ги помръдне, толкова бил здрав.^[4] Хектор се изправил, замаян от падането си. Спуснал се да нападне лъва толкова безстрашно, че всеки щял да го признае за храбрец. Ударил го право в главата, като отнесъл цялата му муцуна. Лъвът понечил да го нападне, но бил възпрепятстван от щита, в който бил забил ноктите си. Хектор се нахвърлил срещу него с меча си, отсякъл му главата и частта от ноктите, останали в щита. Сетне се отправил към дамата. Щом го видяла да идва, тя го приветствала с добре дошъл. В отговор той я поздравил. После счупил една метална верига, в която била окована, и я извел извън избата, където ги очаквали нейните хора. При вида на своята господарка те се зарадвали неописуемо и на нея, и на Хектор. После ги завелия църквата, за да благодарят на Господ за благодатта, която Той милостиво им бил изпратил. Щом излезли от църквата, към тях се присъединили жителите на града, пременени в най-хубавите си одежди. Втурнали се да ги посрещнат, за да отпразнуват събитието. Хванали се на хоро, танцували и се забавлявали с всички игри, които знаели. Щом забелязали Хектор, се провикнали:

— Добре дошъл на цветето на рицарството, освободил ни от ужасния позор, в който живеехме!

148д. Сред радост и ликуване съпроводили Хектор до главната зала, цялата застлана с различни копринени платове и обилно посипана със свежа и ароматна трева.^[5] Когато се качили там, свалили доспехите на рицаря и му донесли да облече одежда от лека коприна заради горещината. Хектор и дамата седнали встрани и той я попитал за името й.

— Казвам се Оргал от Жиндиел — отвърнала му тя, — наречена съм на замъка, в който се намирате. Ала за Бога, сеньор, кажете ми какво стана с Маргари Червенокосия. Истина ли е, че сте го убили?

— Кой е този, за когото ми говорите?

— Господарят на този замък.

— Със сигурност е мъртъв.

— Видяхте ли как го убиват?

— Несъмнено. Именно аз сторих това със собствените си ръце.

— За Бога, сеньор, благословени да са ръцете, които са го убили. Бъдете и вие най-благословеният от всички хора! Благословен да е и Господ, който ви доведе по тези земи, защото доставихте на сърцето ми възможно най-голямата радост, като отмъстихте за мен на човека, който ми беше причинил най-много незаслужен срам. Истината е, че той ме обичаше пламенно, когато бях млада девойка, и поиска любовта ми, но аз го чувствах толкова вероломен, че нищо не беше в състояние да ме накара да го обикна. Той ми отправи на няколко пъти своето искане, пряко или чрез посредници, и ми изпращаше всеки ден един свой брат, за да ми предаде някое съобщение. Последният ми додяваше до такава степен със своите обяснения и му казах, че ако не ме остави на мира, ще сторя така, че да страда. Той беше лош и горделив човек. Обиди ме в присъствието на моите хора. Един от братовчедите ми чу нападките. Побесня толкова много, че го уби.