Отвличането на Гениевра (152) (Роман от XIII в.)

152. Джуджето, измъчвано от Мордред, задето убило коня му. Девойката от шатрата отстъпва пред ухажването на Мордред. Завръщането на приятеля на девойката, щастлив да посрещне брата на Гахериет

След като се разделил с другарите си, Мордред яздил целия ден, без да пие или хапне нещо. Вечерта отседнал при една млада дама в началото на някаква горичка и през нощта се радвал на много уютен подслон. На сутринта подхванал отново пътя си и яздил до следобед. Тогава стигнал до една гора и забелязал покрай пътя две много красиви шатри. Пред входа на едната имало напълно оседлан кон и изправено копие с острието нагоре. На него висял бял щит. Мордред пришпорил коня си в тази посока и докато приближавал шатрите, видял под един бряст джудже, което държало опънат лък с вече поставена стрела. Прицелило се в Мордред, който му извикал:

— Спри, джудже, не стреляй, ще убиеш коня ми!

Вместо да отговори, джуджето пуснало стрелата, която улучила коня в тялото. Животното се свлякло безжизнено на земята. Щом стъпил на земята, Мордред изтичал до коня, който стоял пред шатрата, метнал се на седлото и обещал на джуджето, че ще съжалява, задето е убило неговия. Устремил се срещу него, сграбчил го за косите и започнал да го влачи, като едва се сдържал да не го обеси на някое дърво. Щом почувствало, че го измъчват така, джуджето закрещяло толкова неистово, че от една от шатрите излязъл невъоръжен рицар. Когато видял как Мордред влачи джуджето му, така че краката му не докосвали земята, извикал:

— Какво е това, сеньор? Не сте добре дошли! В какво упреквате джуджето ми?

— Упреквам го толкова, че не съм далеч от мисълта да го обеся — заявил Мордред, — понеже уби коня ми без причина.

— Честа дума — рекъл рицарят, — ако продължавате да му посягате, ще платите с живота си.

— Правете каквото искате — отвърнал Мордред, — но аз ще си отмъстя на вас за злодеянието и за срама.

Другият се съгласил. Мордред веднага пуснал джуджето, за да тръгне срещу рицаря. Казал му, че ако не бил без доспехи, щял да му отсече главата.

— Наистина ли? — попитал другият. — Бога ми, в този случай ще ги облека и тогава правете каквото пожелаете!

Без да чака, рицарят влязъл в шатрата и надянал доспехите си възможно най-бързо. Завързал шлема си, метнал се на един кон, който джуджето му довело, взел щита и копието си и предизвикал Мордред:

— Сеньор рицарю, сега може да вложите всичко от себе си, за да ми отсечете главата! А аз мисля, че след като свършите с мен, повече никога няма да имате желание да биете което и да е джудже!

Препуснали веднага с бясна скорост един срещу друг, като си нанесли толкова тежки удари по щитовете, че ако копията им не се били счупили, щели да се хвърлят взаимно от седлата. Блъснали си телата, щитовете и лицата до такава степен, че и двамата останали зашеметени. По време на тази атака нито единият, нито другият не изгубил равновесие. Извадили мечове от ножниците си и си разменили силни удари там, където могли да се засегнат. Изпотрошили щитовете си, парчетата от които се пръснали на земята. А кръвта рукнала от телата им вследствие ударите с острите мечове. Сражението продължило толкова дълго, че накрая рицарят не можел повече да издържа. Бил получил седем рани, най-малката от които му се струвала фатална. Отстъпил, колкото може, като се покрил с щита. Мордред надигнал меча си и го стоварил върху него с всички сили. Ударът бил толкова жесток за рицаря, че въпреки шлема му, оръжието го пронизало чак до мозъка. Неспособен да се задържи, той паднал мъртъв. При тази гледка джуджето хукнало да бяга към гората натам, накъдето му се струвала най-гъста. Страхувало се, че Мордред може да го убие, ако го настигне. Ала последният не се интересувал от него. Навлязъл в гората и продължил пътя си до наближаващата вечерня. Загледал се към гората и забелязал шатра, издигната близо до един извор. Насочил се натам, за да си намери подслон, защото вече било време. На входа на шатрата видял една изключително красива девойка, легнала върху легло, покрито с алена пухена завивка. Слязъл от коня си и, без да чака, го вързал. Поздравил девойката и тя му пожелала добър ден.

— Госпожице — попитал я Мордред, — бихте ли ме приютили за тази вечер?

— Със сигурност, сеньор, ако не се страхувах да бъда порицана за това.

— И кой ще ви порицае?

— Моят приятел, сеньор, който отиде в гората ей там и ще се прибере много скоро.

— Госпожице, подслонете ме, пък аз обещавам да си тръгна, когато той се върне, ако не му се понрави да остана.

Тя се съгласила. Мордред веднага свалил шлема си и надигнал отдушника. Девойката открила в него един млад и красив рицар и го съзерцавала с удоволствие и възхищение. От своя страна той виждал млада девойка с голяма красота, облечена богато и елегантно. Поискал любовта й, ала тя го отхвърлила. Заявила му, че не е с толкова леки нрави, за да се отдава на двама мъже едновременно. Но той настоял толкова, че тя отстъпила. Оказали се един до друг, той я желаел, а тя още повече. Скоро вече нямало какво да им попречи. Нищо не ги спирало да разговарят и да палуват заедно. Когато свършили, единственият, който разбрал за това, бил Този, от когото никой не може нищо да скрие. След известно време приятелят на девойката се завърнал. Щом видял Мордред, го поздравил много вежливо.

— Сеньор — рекла му девойката, — този рицар е приютен тук, при условие че ще си тръгне, ако не желаете да остане.

— Госпожице, съгласен съм да остане и го приветствам с добре дошъл!

Помолил Мордред да седне до него. Подхванали разговор и рицарят го попитал откъде е. Мордред му отговорил, че е от двора на крал Артур и е брат на монсеньор Говен, както и че се казва Мордред. Рицарят много се зарадвал:

— Наистина, сеньор, от обич към един от вашите братя, ще ви служа навсякъде, защото това е човекът, който е сторил най-много за мен на този свят.

— Сеньор, за кого от братята ми говорите?

— За Гахериет — отвърнал другият. — Уверявам ви, че той е най-добрият рицар, когото познавам. От обич към него бих желал да разчитате на мен и да се разполагате с това, което ми принадлежи, както пожелаете.

Мордред му благодарил. Тогава влезли двама оръженосци, както и едно момче без коня си, което носело сръндак, завързан с връв около шията. Без да се бавят, приготвили вечерята. Когато привършили, наредили да сложат масите. Тримата седнали и се хранили заедно. След вечерята отишли да се разходят из гората — рицарят, неговият гостенин и девойката. Когато стигнали до едно маслиново дърво, рицарят се отдалечил малко и девойката останала сама с Мордред. Той й казал, че иска по-късно да спи с нея.

— Сеньор — отвърнала тя, — невъзможно е, трябва да легна с моя приятел.

— Ще ви кажа как да постъпите.

— Добре, кажете.

— Ще легнете до него и когато се уверите, че е заспал, ще станете и ще дойдете при мен. Така ще действате, без той да разбере.

— Сеньор, ако се събуди, какво мислите, че ще направи? Бог ми е свидетел, че ще убие и мен, и вас.

— Според мен няма да се събуди. А ако го стори, ще съумея добре да ви защитя от него, дори да му помагат и още двама рицари с неговата сила.

Мордред настоял толкова много, че тя склонила и се развеселила. Тогава рицарят се върнал от разходката си и отвел Мордред в шатрата. Като стигнали там, видели, че оръженосците си били построили колибка от клонаци, за да прекарат нощта в нея. Леглата били застлани и приготвени. Рицарят легнал с приятелката си, докато Мордред се изпънал сам, а оръженосците отишли в колибката. След време девойката станала от постелята, убедена, че приятелят й спи и това наистина било така. Отишла при Мордред, който бил буден и я приел много щастлив в обятията си.