Отвличането на Гениевра (140) (Роман от XIII в.)

140. Приключенията на Говен. Престоят му в замъка на девойката с парадния кон

Тук се казва, че след като се разделил с другарите си, както беше изложено в книгата, монсеньор Говен потеглил съвсем сам и прекосил много земи. Навсякъде, където минавал, питал за Ланселот, но не срещнал човек, който да му даде и най-малката вест за него. Яздил около петнадесетина дни, без да се натъкне на приключение, което заслужава да бъде споменато в книга. Една събота вечер съдбата го отвела до абатство на бели монаси.^[1] Той оставил там доспехите си и поразпитал за сведения. Следващия ден прекарал в абатството, защото било неделя. В понеделник сутринта се отправил на път, тъй като не искал да се бави повече. След като изслушал богослужението, тръгнал и поел по най-краткия път, който познавал, към кралство Естрангор.^[2] Така стигнал до един извор, чиято вода била много бистра, чиста и свежа. Пясъкът се отразявал в нея като сребро. Навсякъде имало зелена трева в изобилие. Изворът бил напълно засенчен от дръвчетата, които хвърляли гъста сянка наоколо, така че водата била пощадена от слънчевите лъчи и от това изворът ставал още по-прекрасен. Монсеньор Говен се приближил. Изворът му се сторил толкова красив, че изпитал желание да утоли жаждата си. Слязъл от коня, свалил си шлема и пил от водата с голямо удоволствие. Докато си почивал, по пътя се задала девойка, яхнала параден кон, който вървял раван. Като забелязала монсеньор Говен, тя го поздравила, защото го познавала добре, а и той все още не бил завързал шлема си. Монсеньор Говен също й пожелал добър ден.

— Монсеньор Говен; къде възнамерявате да отидете?

— Бог да ми е на помощ, госпожице, не зная.

— А какво търсите?

— Всеки, който може да ми каже нещо за Ланселот от Езерото — отвърнал й той.

— Какво — възкликнала тя, — къде е той?

— Честна дума — рекъл той, — в двора го считат за мъртъв и ние с дванадесет рицари тръгнахме да се уверим в това, като си наложихме забрана да не се връщаме, преди да узнаем истината.

— Без съмнение — рекла девойката — не зная нищо за съдбата му, но смъртта му би била голямо нещастие и се надявам с Божията помощ това да не се случва, защото рицарството ще претърпи огромна загуба. Умолявам ви с най-добри чувства да отседнете при мен тази нощ. Ще разполагате с всичко, което можете да си пожелаете.

— С удоволствие ще остана — рекъл той — някой друг път, защото все още не е време за почивка.

— Бога ми, в името на човека, когото обичате най-много на света — настояла тя, — останете.

Той заявил, че щом така силно го умолява, няма да откаже. Без да чака, се метнал на седлото и поел след девойката. Изминали две английски левги, когато пред тях изникнал малък замък, разположен на края на едно блато.

— Сеньор — рекла девойката, — това е замъкът, където ще прекарате нощта.

Стигнали дотам. Когато спрели пред главната зала, им помогнали да слязнат от конете, като ги приветствали. Сетне качили горе монсеньор Говен и му съблекли доспехите. Девойката го завела в една стая, която били покрили със свежа трева заради силната горещина. След като седели известно време, влязъл млад мъж и казал на девойката:

— Господарке, моят господар се върна с поне тридесет рицари.

— Отивай и му кажи да дойде при мен, за да види кой гост съм му довела.

Монсеньор Говен попитал защо господарят е пристигнал с толкова многобройна свита.

— Ще ви кажа, сеньор.