Отвличането на Гениевра (76) (Роман от XIII в.)

76. Отчаянието на Ланселот

— Сега ми кажете — запитал Ланселот, — тази богата гробница за някой много знатен принц ли е сътворена?

— Сеньор, той беше много могъщ и богат. Освен това, беше и най-доблестният мъж на своето време.

— Господи! Кой е бил той?

— Сеньор — отвърнали те, — ако можете да четете, ще го узнаете лесно, защото името му е изписано в горната част на тази плоча.

Без да чака, Ланселот пристъпил натам и прочел надписа, който гласял: „Тук почива Галео, синът на Великанката, който загина от обич към Ланселот“. Като видял това, Ланселот се свлякъл в несвяст и останал дълго време на земята, без да отрони дума. Рицарите се втурнали да го надигнат и се питали изумени какво се е случило и кой може да е той. Когато дошъл на себе си, простенал:

— Уви! Каква мъка и каква загуба!^[1]

Започнал да удря юмруците си един в друг, да дере лицето си до такава степен, че отвсякъде бликнала кръв, да скубе косите си, да се бие жестоко по челото и гърдите и да издава такива стонове, че всички изпитали жал. Обвинявал се и проклинал часа, в който се е родил:

— Боже мой — ридаел той, — какво страдание и каква гибел! Най-доблестният мъж на света, мъртъв заради най-недостойния, най-презрения рицар, който някога е съществувал!