Хулио Кортасар
Игра на дама (94)

93.

Но любовта, тази дума… Орасио, моралист, боящ се от страстите, без причината да е, че ще нагази в дълбоки води, объркан и сприхав в града, където любовта се нарича с всички имена на всички улици, на всички къщи, на всички апартаменти, на всички стаи, на всички легла, на всички сънища, на всички забрави или спомени. Любов моя, обичам те не заради теб, нито заради себе си, нито заради двамата заедно, обичам те не защото кръвта ме зове да те обичам, обичам те, защото не си моя, защото си от другата страна, оттатък, където ме каниш да скоча, а аз не мога да направя този скок, защото в дълбините на обладаването не си в мен, не те достигам, не стигам по-далеч от тялото ти, от смеха ти, има часове, в които ме мъчи това, че ме обичаш (колко ти харесва глаголът обичам, колко предвзето го изпускаш върху чинии и чаршафи, и автобуси), мъчи ме любовта ти, защото не ми служи за мост, защото мостът не се държи само от едната страна, нито Райт, нито Льо Корбюзие не биха направили мост, който да се държи само от едната страна, и не ме гледай с тези очи на птиче, за теб да те оперират от любовта е толкова просто, ще се излекуваш преди мен, макар да ме обичаш така, както аз не те обичам. Естествено, че ще се излекуваш, защото живееш здраво, след мен ще дойде някой друг, то е като да си смениш сутиена. Толкова е тъжно да се слуша как циникът Орасио иска любов паспорт, любов вълнена шапка, любов ключ, любов пистолет, любов, която да му даде хилядата очи на Аргус, вездесъщостта, безмълвието, където музиката е възможна, корена, от който би могло да започне изтъкаването на един език. А е глупаво. Защото всичко това в някаква степен дреме в теб, трябва само да се потопиш в чаша вода като японско цвете и ще се разлистят разноцветните листчета, ще се разгънат свитите навътре форми, ще поникне красотата. Ти ми даваш безкрая, но аз не умея да вземам, прости ми. Подаваш ми ябълка, а аз съм си оставил ченето на нощното шкафче. Стоп, достатъчно. И аз мога да бъда груб, представи си. Представи си го добре, защото това не минава безнаказано.

Защо стоп? От страх да не започна с фабрикуването, толкова е лесно. Вземаш една идея оттук, едно чувство от другата полица, връзваш ги с помощта на думите, черни кучки, и се получава, че те обичам. Изобщо и в частност: обичам те. Най-общо казано: обичам те. Така живеят много мои приятели, без да говорим за един чичо и двама братовчеди, убедени в любовта-която-изпитват-кьм-своите-съпруги. От думата към действието, приятел; в общи линии без verba^[1] няма res^[2]. Това, което много хора наричат любов, е да си избереш една жена и да се ожениш за нея. Избират я, кълна ти се, виждал съм го. Като че ли при любовта може да се избира, като че ли тя не е мълния, която те поразява в костите и направо те събаря насред двора. Ти ще кажеш, че я избират, защото-я-обичат, но аз мисля, че е нотообрат. Беатриче не я избират, Жулиета не я избират. Не избираш дъжда, от който ще подгизнеш до кости, когато излизаш след концерт. Но аз съм сам в стаята си и редя засукани фрази на драскач, черните кучки си отмъщават както могат, гризкат ме изпод масата. Изпод ли се казва или под? Все едно, хапят ме. Защо, защо, pourquoi, why, warum, perché^[3] този ужас от черните кучки? Виж ги, в онази поема на Наш са се превърнали в пчели. А там, в два стиха на Октавио Пас, бедра на слънцето, летни простори. Но едно и също женско тяло е Мари и Бренвилие, очите, които се замъгляват, загледани в красивия залез, са същото оптично устройство, което се радва на гърчовете на обесения. Страхувам се от това сводничество на мастилото и словата — морето от езици, които лижат задника на света. Мед и мляко под езика ти… Да, но е казано също, че умрелите мухи превръщат парфюма в зловоние. На война с думата, на война, да направим всичко, което трябва, дори да се наложи да се откажем от разума, да сведем себе си само до поръчването на пържени картофи и телеграмите на Ройтер, до писмата на благородния ми брат и диалозите във филмите. Любопитно е, много е любопитно, че Пътнам е възприемал думите като предмети и даже като същества със собствен живот. И на мен понякога ми се струва, че пораждам реки от кръвожадни мравки, които ще изядат света. О, ако в тишината се излюпеше птицата Рух… Логос, faute éclatante^[4]. Да се зачене раса, която да се изразява чрез рисунката, танца, макрамето или някаква абстрактна мимика. Биха ли избегнали конотациите — корен на измамата? Honneur des hommes^[5] и т.н. Да, но чест, която се обезчестява с всяка фраза, като бордей с девственици, ако е възможно такова нещо.

От любовта към филологията, чуден си, Орасио. Виновен е Морели, който ти е станал фиксидея, неразумният му опит те кара да съзираш завръщане към изгубения рай, беден предадамит от снекбара, от увития в целофан златен век. This is a plastic’s age, man, a plastic’s age^[6]. Забрави за кучките. Чиба, глутница, трябва да помислим, това, на което се казва да помислим, тоест да почувстваме, да се ориентираме и да се съпоставим, преди да дадем път и на най-краткото главно или подчинено изречение. Париж е център, разбираш ли, мандала, която трябва да се премине без диалектика, лабиринт, в който прагматичните формули служат само за да се изгубиш в него. Тогава cogito^[7] трябва да бъде като вдишване на Париж, като навлизане в него, при което го оставяш да навлезе в теб, пневма, а не логос. Аржентинският приятел пристига със самодоволството на една безполезна култура, разбира от всичко, за всичко е в час, има приемливо добър вкус, познава добре историята на човешкия род, периодите в изкуството, романския и готическия стил, философските течения, политическите напрежения, Шел Мекс, действието и размишлението, ангажираността и свободата, Пиеро дела Франческа и Антон Веберн, технологията е вкарана в прегледен каталог, „Летера 22“, „Фиат 1600“, Йоан XXIII. Колко хубаво, колко хубаво. Беше една малка книжарница на улица „Шерш-Миди“, беше един слаб ветрец, който подухваше, беше вечерта и часът, беше годината и сезонът на цъфтежа, беше Словото (в началото), беше човек, който мислеше, че е човек. Каква безкрайна глупост, майчице. И тя излезе от книжарницата (едва сега проумявам, че беше като метафора, тя излиза не от друго място, а от книжарница), разменихме две думи и отидохме да пийнем по чаша pelure d’oignon^[8] в едно кафене на ъгъла на улиците „Севр“ и „Вавилон“ (като говорим за метафори, аз — току-що разтоварен чуплив порцелан, handle with care^[9], а тя — Вавилон, коренът на времето, нещо отпреди, primeval being^[10], ужас и удоволствие от началото на времената, романтизмът на Атала, само че зад дървото се е притаил истински тигър). И така Севр тръгна с Вавилон да пийнат по чаша pelure d’oignon, гледахме се и мисля, че вече започвахме да се желаем (но това стана по-късно, на улица „Реомюр“), и се проведе паметен диалог, състоящ се изцяло от недоразумения, от разминавания, които водеха до размити паузи, докато ръцете ни не започнаха да извайват, беше сладостно да галим ръцете си, гледахме се и се усмихвахме, палехме „Голоаз“ цигара от цигара, докосвахме се с очи, дотолкова бяхме съгласни един с друг по всички въпроси, че направо беше срамно, а Париж танцуваше отвън и ни очакваше, едва бяхме дошли, едва започвахме да живеем, всичко бе там, без име и без история (най-вече за Вавилон, а бедният Севр полагаше огромни усилия, зашеметен от начина, по който Вавилон гледаше готическия стил, без да му слага етикети, и вървеше по брега на реката, без да вижда как стърчат носовете на нормандските drakens^[11]). Когато се разделяхме, бяхме като две деца, завързали бурно приятелство на нечий рожден ден, които продължават да се гледат, докато родителите, хванали ги за ръка, ги дърпат да си ходят, това е сладка болка и надежда, знаят, че той се казва Тони, а тя — Лулу, и то е достатъчно, за да бъде сърцето като ягода и… Орасио, Орасио.

Merde, alors.^[12] Защо не? Говоря за тогава, за Севр-Вавилон, не за тази елегична равносметка, при която вече знаем, че играта е изиграна.