Хулио Кортасар
Игра на дама (69)

68.

Едва започнал да амалира ноемата, на нея й се събираше клемисът и се впускаха в хидромурии, в диви амбони, в отчайващи сустали. Всеки път, когато той се опитваше да реламира инкопелусите, се заплиташе в жално гримадо и трябваше да енвулсионира с лице към новалото, усещайки как полека-лека арнилите се еспехуснираха, апелтронираха се постепенно, редуплимираха се, докато не останеше проснат като трималсиат от ергоманин, на когото са му паднали няколко филули от кариаконсия. И все пак това беше само началото, защото в определен момент тя си тордулираше ургалиите и му позволяваше нежно да доближи орфелуниите си. Едва смесили перата си, нещо подобно на улукорд ги енкресторираше, екстраюкстираше ги и ги задвижваше, и ето внезапно клинонът, конкулкантната естерфуроза на матриците, задъхантената устоплувия на оргумия, еспроемиите на мерпразъма в една свръхчомитическа агопауза. Евое! Евое! Волпосирани на гребена на стеналията, те се усещаха да балпарамират, перлинести и маруляви. Трокът трепереше, мариоперата се побеждаваха и всичко се превръщаваше в едно дълбоко пинисе, в ниолами от аргупростряни газени материи, в почти жестоки луски, които ги ордопенираха чак до края на гунфиите.