Хулио Кортасар
Игра на дама (62)

61.

Недовършена бележка на Морели

Никога няма да успея да преодолея усещането, че тук, долепена до лицето ми, заплетена в пръстите ми, има някаква устремена към светлината, ослепителна експлозия, избухване от мен към другото и на другото в мен, нещо безкрайно прозрачно, което би могло да кристализира и да се превърне във всеобхватна светлина без време и пространство. Като врата от опал и диамант, отвъд която започваш да бъдеш онова, което наистина си, но не искаш, и не умееш, и не можеш да бъдеш.

Нищо ново в тази жажда и в това подозрение, само едно все по-голямо объркване пред заместителите, които ден и нощ ми предлага този ум, архив от факти и спомени, тези страсти, в които оставям парчета време и кожа, тези знаци, толкова далечни и несравними с другия знак хей тук, долепен до лицето ми, предвиждане, примесено с виждане, разобличаване на мнимата ми свобода на движение из улиците и годините.

Тъй като съм само това тяло, вече изгнило в която и да е точка от бъдещето, тези кокали, пишещи анахронично, усещам, че тялото изисква себе си, изисква от своето съзнание онова все още умонепостижимо действие, чрез което ще престане да бъде тленно. Тялото, което съм аз, има предварително съществуващо знание за едно състояние, в което, отричайки самото себе си и отричайки същевременно самия обективен корелат, ще успее със съзнанието си да се добере до такова състояние извън тялото и извън света, което ще бъде истинското постигане на битието. Моето тяло ще бъде, но не моето тяло Морели, не аз от хиляда деветстотин и петдесета, изгнил през хиляда деветстотин и осемдесета, моето тяло ще бъде, защото зад вратата от светлина (как да се назове тази обсадила ме увереност, долепена до лицето ми) битието ще е нещо друго, а не тела и, тела и души и, аз и другото, вчера и утре. Всичко зависи от… (задраскана фраза).

Меланхоличен завършек: Едно сатори е мигновено и решава всичко. Но за да се стигне до него, трябва да се извървят обратно и външната, и вътрешната история. Trop tard pour moi. Crever en italien, voire en occidental, c’est tout ce qui me reste. Mon petit café-crème le matin, si agréable…^[1]