Хулио Кортасар
Игра на дама (6)

5.

Първият път беше в един хотел на улица „Валет“, бродеха из района и спираха във входовете, ситният дъждец, след като си обядвал, е винаги горчив и трябваше да се направи нещо срещу този леден прах, срещу тези дъждобрани, които миришеха на гума; изведнъж Мага се притисна към Оливейра и се погледнаха като оглупели, хотел, възрастната жена зад мръсното писалище ги поздрави с разбиране, какво друго би могло да се прави в такова гадно време. Влачеше единия си крак, беше мъчително да я гледа човек как се качва, като спира на всяко стъпало, за да вдигне болния си крак, много по-дебел от другия, и да повтаря маневрата до четвъртия етаж. Носеше се мека миризма на супа, върху килима в коридора някой беше разлял някаква синя течност, която сякаш оформяше чифт крила. Стаята беше с два прозореца с червени пердета, замрежени и целите в кръпки, влажната светлина се процеждаше като ангел до леглото с жълта кувертюра.

Мага невинно искаше да прави литература, да остане до прозореца, преструвайки се, че гледа улицата, докато Оливейра проверява резето на вратата. Сигурно имаше предварително изготвена схема за такива неща или пък винаги й се случваха по един и същи начин: първо оставяше чантата на масата, после търсеше цигарите, гледаше улицата, пушеше, вдишвайки дълбоко, коментираше тапетите, изчакваше, изчакваше демонстративно, правеше всички необходими жестове, за да предостави на мъжа неговата роля, по-добрата, да му даде инициативата през цялото необходимо време. В един миг се разсмяха, беше твърде глупаво. Запратена в ъгъла, жълтата кувертюра остана до стената като безформена кукла.

Стана им навик да сравняват кувертюрите, вратите, лампите, пердетата; стаите в хотелите из cinquième arrondissement^[1] за тях бяха по-хубави от тези в sixième^[2], в septième^[3] нямаха късмет, винаги ставаше нещо, тропаха в съседната стая или тръбите издаваха зловещи звуци, по това време Оливейра вече беше разказал на Мага историята за Тропман, Мага слушаше и се притискаше към него, трябва да прочете разказа на Тургенев, беше невероятно колко много неща трябва да прочете през тези две години (не се знаеше защо са две), на другия ден беше Пьотио, после Вайдман, после пък Кристи — хотелът в крайна сметка почти винаги ги настройваше към разговори за престъпления; понякога Мага внезапно изпадаше в пристъпи на сериозност и питаше с вперени в тавана очи дали сиенската живопис е толкова велика, колкото твърди Етиен, дали не трябва да пести, за да си купи грамофон и творбите на Хуго Волф, които понякога тананикаше, като прекъсваше по средата, разсеяна или ядосана. На Оливейра му харесваше да се люби с Мага, защото нищо друго не можеше да бъде по-важно за нея и същевременно, по един трудноразбираем начин, тя като че ли беше под удоволствието — достигаше в него за миг и затова се вкопчваше отчаяно и го удължаваше, беше като да се събуди и да узнае истинското си име, а после попадаше в някаква зона, винаги малко здрачна, която очароваше боящия се от съвършенството Оливейра, Мага обаче страдаше истински, когато се връщаше към спомените си и към всичко, за което изпитваше смътна нужда да мисли, но не можеше да мисли, тогава й трябваше дълбока целувка, подтик към нови игри, и под него порастваше друга, помирена със себе си Мага, и го повличаше; тогава се отдаваше неудържимо като звяр, със зареяни очи и извити навътре ръце, митична и жестока като статуя, търкаляща се надолу от планината, изтръгвайки времето с нокти, сред пъшкане и жално хлипане, което продължаваше безкрайно. Една нощ го ухапа, впивайки зъби в рамото му, докато не потече кръв, защото той се бе отнесъл, рееше се някъде другаде, и се роди някакво неясно споразумение без думи — Оливейра усети, че Мага сякаш очаква от него смъртта, очаква я нещо в нея, което не е будният й аз, някаква тъмна форма, изискваща унищожение, бавното пронизване с нож възнак, което разбива нощните звезди и връща пространството към въпросите и страховете. Само веднъж, запратен в орбитата на митичен матадор, за когото да убие бика, означава да го върне на морето, а морето — на небесата, изтерза Мага през една дълга нощ, за която по-късно почти никога не говореха, постъпи с нея като с Пазифая, преви я и я използва като юноша, облада я и я застави да му служи като най-долна курва, възнесе я до съзвездие, държа я в прегръдките си с мирис на кръв, накара я да изпие семето, което се стича в устата като предизвикателство към Логоса, изсмука мрака на утробата и на задницата й и го издигна до лицето й, за да я помаже със самата нея в този последен акт на познание, което само мъжът може да даде на жената, изтерза я с кожа и косми, и слюнка, и стонове, изпразни я до последно от прекрасната й сила, захвърли я върху възглавницата и чаршафите и я чу да плаче от щастие до лицето му, което една нова цигара връщаше към нощта на стаята и на хотела.

По-късно Оливейра се разтревожи да не би тя да помисли, че това е върхът, и игрите им да се устремят към жертвоприношението. Страхуваше се преди всичко от най-изтънчената форма на благодарност, която стига до кучешка привързаност, не искаше свободата, единствената дреха, която прилягаше на Мага, да се погуби в някаква женска грижовност. Успокои се, защото завръщането на Мага към измерението на черното кафе и посещението на бидето бе белязано от най-лошото възможно объркване. Малтретирана до последно тази нощ, отворена към пропускливостта на едно пулсиращо и разширяващо се пространство, първите думи отсам трябваше да я шибнат като с камшик и връщането й до ръба на леглото — самото въплъщение на все по-неудържима покруса, която тя се опитваше да неутрализира с усмивки и неясна надежда, напълно удовлетвори Оливейра. Щом не я обича, щом желанието ще отмине (защото не я обичаше и желанието щеше да отмине), трябва да бяга като от чума от каквато и да било сакрализация на игрите. Дни, седмици, няколко месеца, всяка хотелска стая и всеки площад, всяка поза в любовта и всяко утро в някое кафене на някой от пазарите — жесток цирк, изкусно проведена операция и трезва равносметка. Така в крайна сметка стана ясно, че Мага наистина е очаквала Орасио да я убие и това да бъде смъртта на феникса, с която да се включи в събора на философите, тоест в разговорите на Клуба на змията — Мага искаше да се учи, искаше да се об-ра-зо-ва. Орасио бе превъзнасян, призоваван, подбуждан да поеме функцията на пречистващ жертвоприносител и понеже почти никога не се настигаха, тъй като в разгара на диалога бяха толкова различни и следваха толкова противоположни нишки (и това тя го знаеше, разбираше го много добре), тогава единствената възможност за среща беше Орасио да я убие в мига на любовта, когато тя можеше да успее да се срещне с него — в небесата на хотелските стаи те се изправяха един срещу друг, еднакви и голи, и тук можеше да бъде осъществено възкресението на феникса, след като той я удуши с наслада, оставил нишка от слюнка да се стича от отворената й уста, гледайки я в екстаз, като че ли започва да я разпознава, да я прави наистина своя, да я поставя до себе си.