Хулио Кортасар
Игра на дама (23)

22.

Мненията бяха, че старецът се е подхлъзнал, че колата е минала на червено, че старецът е искал да се самоубие, че в Париж става все по-лошо, че движението е чудовищно, че старецът не е виновен, че старецът е виновен, че спирачките на колата не са в ред, че старецът е опасно неблагоразумен, че животът става все по-скъп, че в Париж има твърде много чужденци, които не знаят правилата за уличното движение и отнемат работата на французите.

Старецът не изглеждаше сериозно контузен. Усмихваше се разсеяно, прокарваше ръка по мустаците си. Дойде линейка, вдигнаха го на носилката, шофьорът на колата продължи да размахва ръце и да обяснява на полицията и на любопитните как е станала злополуката.

— Живее на улица „Мадам“ трийсет и две — каза един рус младеж, който беше разменил няколко думи с Оливейра и с другите зяпачи. — Той е писател, познавам го. Пише книги.

— Бронята го блъсна в краката, но колата вече беше почти спряла.

— Блъснаха го в гърдите — каза младежът. — Старецът се подхлъзна на купчина лайна.

— Блъснаха го в краката — каза Оливейра.

— Зависи от гледната точка — каза един много нисък господин.

— Блъснаха го в гърдите — каза младежът. — Видях с очите си…

— В такива случаи… Не трябва ли да се съобщи на семейството?

— Няма семейство, писател е.

— Аха — каза Оливейра.

— Има една котка и страшно много книги. Веднъж се качих да му занеса някакъв пакет, портиерката ми го даде, и ме покани да вляза. Имаше книги навсякъде. Това нещо трябваше да се случи, писателите са много разсеяни. Защо мен не ме блъсне кола…

Паднаха няколко капки, които веднага разпръснаха групата свидетели. Оливейра вдигна яката на канадката си, заби нос в студения вятър и закрачи без определена посока. Беше сигурен, че старецът не е сериозно засегнат, но продължаваше да вижда благото му, дори смутено лице, докато го слагаха да легне на носилката с окуражителните и сърдечни думи „Allez, pépère, c’est rien, ça!“^[1] на санитаря, червенокос мъж, който сигурно казваше същото на всички. „Пълна липса на общуване — помисли Оливейра. — И не е там работата, че сме сами, то се знае отдавна и това е положението. Да бъдеш сам, в крайна сметка означава да бъдеш сам в някаква плоскост, където друга самота би могла да общува с теб, ако това се окаже възможно. Но всеки конфликт — произшествие на улицата или обявяване на война, предизвиква брутално пресичане на различните плоскости и човек, бил той светило по санскрит или по квантова физика, се превръща в pépère за санитаря, който му оказва помощ при произшествието. Едгар По в количка, Верлен в ръцете на някакви докторчета, Нервал и Арто пред психиатрите. Какво би могъл да знае за Кийтс италианският лекар, който му пускал кръв и го морял от глад? Ако подобни хора запазват мълчание, както най-вероятно става, другите сляпо тържествуват, естествено, без какъвто и да е зъл умисъл, без да знаят, че този опериран, този туберкулозен, този ранен, оставен гол в леглото, е двойно по-сам в обкръжението на същества, които се движат като че ли зад някакво стъкло, в някакво друго време…“

Влезе в един вход и запали цигара. Свечеряваше се, тумби момичета излизаха от магазините, имаха нужда четвърт час да се посмеят, да поговорят на висок глас, да се побутват, да отворят пори и да попиват като гъби, преди да се върнат към бифтека и седмичното списание. Оливейра продължи да върви. Без да се драматизира, най-скромната обективност представляваше подстъп към абсурда на Париж, към установения живот. Тъй като си беше мислил за поетите, не му бе трудно да си спомни за всички, разобличили самотата на човек до човека, смешната комедия на поздравите, извиненията, когато се разминаваме по стълбите, благодарностите, когато отстъпваме място на госпожите в метрото, побратимяването в политиката и в спорта. Само някакъв биологичен и сексуален оптимизъм можеше да замаскира факта, че човекът е остров, колкото и да не му харесва на Джон Дън. Контактите, възникнали по силата на рода, при някаква дейност, по служба, в леглото, на игрището, са контакти между преплетените, милващи се листа и клони на различни дървета, чиито стволове надменно възвисяват непреклонните си успоредици. „В дълбочина бихме могли да бъдем каквито сме на повърхността — помисли Оливейра, — но за това би трябвало да живеем по друг начин. А какво означава да живеем по друг начин? Може би да живеем абсурдно, за да се сложи край на абсурда, да се хвърлим толкова неудържимо в себе си, че скокът да завърши в прегръдките на друг. Да, може би любовта, но нашата otherness^[2] продължава толкова, колкото е при нас съответната жена, и освен това засяга само свързаното с тази жена. Всъщност няма otherness, а само приятно изживяване на togetherness^[3]. Все пак това вече е нещо…“ Любов — онтологизираща церемония, даваща битие. И затова сега му бе хрумнало нещо, за което май трябваше да се сети в самото начало: без да притежаваш себе си, не можеш да притежаваш другостта, а кой наистина притежава себе си? Кой се завръща от самия себе си, от абсолютната самота, която означава да не разполагаш дори с компанията на самия себе си, да си принуден да влезеш в някое кино или в някой бардак, или в дома на приятели, или в някаква поглъщаща професия, или в брака, за да си поне сам-сред-останалите? Така, парадоксално, пълната самота водеше до пълна установеност, до великата илюзия за чуждата компания, до човека сам в зала с огледала и звуци от ехо. Но хора като него и толкова други, които приемаха себе си (или се отхвърляха, но след като се опознаеха отблизо), попадаха в най-лошия парадокс — оказваха се на самия праг на другостта, но не съумяваха да го прекрачат. Истинската другост, изградена от деликатно общуване, от чудесна съгласуваност със света, не можеше да се постигне от една-единствена страна, към протегнатата ръка трябваше да се протегне друга ръка отвън, от другото.