Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rayuela, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Стефка Кожухарова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Латиноамериканска литература
- Магически реализъм
- Модернизъм
- Постмодернизъм
- Поток на съзнанието
- Сюрреализъм
- Теория на игрите
- Оценка
- 3,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2016-2017 г.)
Издание:
Автор: Хулио Кортасар
Заглавие: Игра на дама
Преводач: Стефка Кожухарова
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: Испански
Издание: Първо издание
Издател: Издателска група „Агата-А“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: Аржентинска
Печатница: „Унискорп“
Редактор: Красимир Тасев
Коректор: Димана Илиева
ISBN: 954-540-051-X; 978-954-540-051-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2498
История
- — Добавяне
71.
Морелиана
Каква е всъщност тази история с намирането на хилядолетното царство, Едем, някакъв друг свят? Всичко, което се пише в наше време и си струва да бъде прочетено, е ориентирано към тази носталгия. Комплекс на Аркадия, завръщане към великото лоно, back to Adam, le bon sauvage[1] (и така нататък…), Изгубен рай, изгубен, защото те търся, аз, завинаги останал без светлина… И хайде давай с островите (вж. Музил) или с гурутата (ако човек има пари за самолета Париж-Бомбай), или просто вземаш чашка за кафе и я разглеждаш от всички страни, вече не като чаша, а като свидетелство за огромната магария, в която сме вкарани всички, да мислиш, че този предмет не е нищо друго освен чашка за кафе, когато и най-големият идиот сред журналистите, заели се да обобщят какво са квантите, Планк и Хайзенберг, ще се изпотрепе да ни обяснява в три колони, че всичко трепти и вибрира, и прилича на котка в очакване да направи големия скок към водород или кобалт, което ще ни обърне всички надолу с главата. Груб начин на изразяване, наистина.
Кафената чашка е бяла, добрият дивак е кафяв, Планк е голям германец. Зад всичко това (винаги зад, трябва да се убедим, че това е ключовата идея на модерната мисъл) — Раят, другият свят, поруганата невинност, която насляпо се търси през сълзи, земята Хуркалия. Всички я търсят по един или друг начин, всички искат да отворят вратата, за да отидат да играят. И не заради Едем, не толкова заради Едема сам по себе си, а единствено за да обърнат гръб на реактивните самолети, на физиономията на Никита или Дуайт, или Шарл, или Франсиско, на буденето с будилник, привикването към термометъра и вендузите, пенсионирането с ритник в задника (четирийсет години си налягаш задника, за да боли по-малко, но пак боли, върхът на обувката се забива все по-болезнено, при всеки ритник се задържа един миг по-дълго върху задника на горкия касиер или младши лейтенант, или учител по литература, или медицинска сестра), та казахме, че хомо сапиенс търси вратата не за да прекрачи в хилядолетното царство (макар че няма да е никак зле, всъщност няма да е зле), а само за да може да я затвори зад гърба си и да завърти задник като доволно куче със съзнанието, че обувката на шибания живот вече е зад него, рита затворена врата, и може с въздишка на облекчение да разкопчее горкото копче на задника си, да се изправи и да тръгне на разходка сред цветенцата в градината, и да седне да гледа някой облак поне пет хиляди години или двайсет хиляди, ако е възможно, и никой да не се ядосва, и ако може да си остане в градината да си гледа цветенцата.
От време на време в легиона на онези, които си пазят здраво задниците, се намира по някой, който не само иска да затвори вратата, за да се скрие от ритниците на традиционните три измерения, без да броим произтичащите от категориите на разума, от гнилия принцип на самодостатъчния разум и други безкрайни глупости, а освен това тези субекти вярват, заедно с други луди, че ни няма на този свят, че нашите родители гигантите са ни пуснали на пътното платно в посока, обратна на посоката на движение, и трябва да излезем оттам, ако не искаме да свършим като паметници или образцови дядовци, и че нищо не е загубено, ако в крайна сметка човек има смелостта да обяви, че всичко е загубено и трябва да се започне отново, като славните работници, които през една августовска утрин на 1907-а разбрали, че тунелът под Монте Браско не бил добре проектиран и ще се отклонят на повече от петнайсет метра от насрещния тунел с начална точка Дубливна, който копаели югославските работници. Какво направили славните работници? Славните работници оставили тунела така, както си е, излезли на повърхността и след няколко дни и нощи умуване из пиемонтските кръчми започнали да копаят за своя сметка и на свой риск в друга част на Браско и продължили, без да ги е грижа за югославските работници, като след четири месеца и пет дена стигнали до южната част на Дубливна за немалко учудване на един пенсиониран учител, видял ги да се появяват насред банята в дома му. Възхитителен пример, който би трябвало да последват работниците от Дубливна (макар че трябва да се признае, славните работници не им били съобщили за намеренията си), вместо упорито да се опитват да съединят своя с един несъществуващ тунел, какъвто е случаят с толкова поети, надвесили повече от половината си тяло през прозореца на гостната в късните часове на нощта.
И така, човек може да се смее и да мисли, че в случая не се говори сериозно, но ако се говори сериозно, смехът сам по себе си е прокопал повече полезни тунели, отколкото всичките сълзи на земята, макар и това да не им отърва на горделивците, заинатили се да вярват, че Мелпомена е по-плодовита от Кралица Маб. Веднъж завинаги трябва да постигнем несъгласие по този въпрос. Май има един изход, но този изход би трябвало да е вход. Може би има хилядолетно царство, но то не се постига с бягство от вражеския залп при атаката на крепостта. Този век и досега бяга от купища неща, търси вратички и понякога ги разбива. Какво става после, не се знае, някои сигурно са успели да надникнат и са загинали, мигновено изтрити от голямата черна забрава, други са се задоволили с едно малко бягство, къщичка извън града, литературна или научна специализация, туризъм. Бягствата се планират, технологизират, съоръжават се с Модулор или Пластмасова линия. Има кретени, които все още вярват, че пиянството може да бъде способ, или пък мескалинът, или хомосексуалността — нещо, каквото и да е, само по себе си великолепно или безполезно, само че глупашки въздигнато до система, до ключ за царството. Възможно е вътре в този свят да има друг, но няма да го открием, изрязвайки силуета му в баснословната врява на дните и на живота, няма да го открием нито в атрофията, нито в хипертрофията. Онзи свят не съществува, трябва да бъде създаден като феникса. Онзи свят съществува в този, но така, както водата съществува в кислорода и във водорода или както на страници 78, 457, 3, 271, 688, 75 и 456 от речника на испанския език на Кралската академия се намира необходимото за написване на определен единайсетсричен стих на Гарсиласо. Да кажем, че светът е фигура — тя трябва да бъде прочетена. Нека под прочитане разбираме да я породим. Кой се интересува от речника заради самия речник? Ако посредством сложна алхимия, осмоза и смесване на прости субстанции най-сетне на брега на реката се появи Беатриче, как да не подозираме, удивени, какво на свой ред би могло да се роди от нея? Колко безполезно е заниманието на човека, фризьор на самия себе си, повтарящ до пълно отвращение все същата подстрижка на всеки две седмици — слага все същата маса, прави отново все същите неща, купува все същия вестник, прилага все същите принципи към все същите конюнктури. Може и да има хилядолетно царство, но ако някога стигнем до него, ако сме него, то вече няма да се нарича така. Докато не отнемем на времето камшика на историята, докато не приключим с високомерието на толкова докато, ще продължаваме да възприемаме красотата като цел, покоя като desideratum[2], винаги от тази страна на вратата, където всъщност човек невинаги се чувства зле, където много хора постигат задоволителен живот, приятни ухания, добри заплати, висококачествена литература, стерео звук, и тогава защо да се тревожим, че светът вероятно е краен, че историята се приближава към оптималната си точка, че човешкият род излиза от Средновековието, за да навлезе в ерата на кибернетиката. Tout va très bien, madame la Marquise, tout va très bien, tout va très bien[3].
Колкото до другото, човек трябва да е кретен, да е поет или неудачник, за да изгуби повече от пет минути за тези носталгии, които прекрасно могат да бъдат ликвидирани в кратки срокове. Всяко събиране на директори на международни компании, на хора-на-науката, всеки нов изкуствен спътник, хормон или атомен реактор смазват с една идея повече тези измамни надежди. Царството ще е от пластмаса, това е факт. Не че светът ще се превърне в кошмар а ла Оруел или Хъксли — ще бъде много по-зле, ще бъде прекрасен свят по мярка на своите обитатели, без нито един комар, без нито един неграмотен, с кокошки с огромни размери и навярно с по осемнайсет кълки, всяка от тях много вкусна, с автоматично управлявани бани, водата ще има различен цвят за всеки ден от седмицата благодарение на грижите и вниманието на националната служба по хигиената, ще има телевизия във всяка стая, например огромни тропически пейзажи за жителите на Рейкявик, гледки с иглу за жителите на Хавана, изтънчени компенсации, които ще усмирят всяко недоволство,
и така нататък.
Тоест задоволителен свят за разумни хора.
А ще остане ли в него някой, един-единствен, който да не е разумен?
В някое ъгълче — реликва от забравеното царство. В нечия насилствена смърт — наказанието, че някой си е спомнил за царството. В нечий смях, в нечия сълза все още ще живее царството. Всъщност човек май няма да убие човека. Това ще му убегне, ще се вкопчи в кормилото на електронната машина, на звездната ракета, ще подложи крак, пък после нека го гонят. Може да се убие всичко освен носталгията по царството, носим я в цвета на очите си, във всяка любов, във всичко, което дълбоко ни мъчи, освобождава ни и ни мами. Wishful thinking[4] може би, но това е друга възможна дефиниция на двукракото без пера.
(–5)