Хулио Кортасар
Игра на дама (57)

56.

Откъде ли му е този навик да носи винаги шнурчета в джобовете, да събира шарени конци и да ги пъха между страниците на книгите, да прави какви ли не фигурки от всичките тези неща с помощта на лепило. Докато навиваше черния шнур около мандалото на вратата, Оливейра се запита дали късливостта на конците не му доставяше някакво извратено удоволствие, и се съгласи, че maybe peut-être^[1], казва ли ти някой. Единственото сигурно нещо беше, че шнуровете и конците го радваха, нищо не му се виждаше по-поучително от това да направи огромен прозрачен дванайсетостен — сложна и отнемаща много часове работа, за да доближи после клечка до него и да види как пламъчето, нищо и никакво, препуска насам-натам, докато Хекрептен кър-ши-ръ-це и казва какъв срам е да се изгаря такова красиво нещо. Беше трудно да й се обясни, че колкото по-крехка и нетрайна е конструкцията, толкова свободата да я направиш и да я разрушиш е по-голяма. Оливейра смяташе, че конците са единственият оправдан материал за неговите изобретения, и само понякога, ако го намереше на улицата, се осмеляваше да използва парче тел или обръч. Обичаше всичко, направено от него, да бъде изпълнено с колкото се може повече свободно пространство, въздухът да влиза и да излиза, най-вече да излиза, подобни неща му се случваха с книгите, жените и задълженията, и изобщо не претендираше Хекрептен или кардиналът при-мас да разбират тези му приумици.

Навиването на черния шнур към мандалото на вратата започна няколко часа по-късно, защото междувременно Оливейра свърши разни работи в стаята си и извън нея. Идеята с легените беше класическа и изобщо не се почувства горд, че я прие, макар че един леген с вода на пода в тъмна стая носеше в себе си поредица доста изтънчени защитни ефекти — изненада, може би ужас, във всеки случай сляп гняв, последвал осъзнаването на факта, че си напъхал обувка марка „Фанакал“ или „Тонса“ във вода, като не стига това, ами си напъхал и чорапа, от всичкото се стича вода, докато окончателно обърканият крак се гърчи в чорапа, а той — в обувката, като давеща се мишка или като някой от онези нещастници, които ревнивите султани хвърляли в Босфора в зашит чувал (с конец, естествено, всичко в крайна сметка си идва на мястото, беше доста забавно, че легенът с водата и конецът се срещнаха в края на разсъждението, а не в началото му, но тук Орасио си позволи да предположи, че редът на разсъжденията не е длъжен а) да следва физическото време, а именно преди или след, и б) разсъждението може несъзнателно да е дошло до своя край, за да го доведе от понятието конец до пълния с вода леген). В крайна сметка, едва започнал да го анализира, попадаше в дълбоки съмнения за детерминизъм и най-добре бе да продължи да се барикадира, без да обръща кой знае какво внимание на доводите или на предпочитанията. И все пак кое беше първото — конецът или легенът? Като изпълнение — легенът, но на ниво решение конецът беше пръв. Нямаше смисъл да продължава да се тревожи, при положение че животът му бе заложен на карта, беше много по-важно да се сдобие с легени и първият половин час премина в предпазливо проучване на втория етаж и част от партера, откъдето се върна с пет средно големи легена, три плювалника и празна консервена кутия от сладко от батати, всичко обединено в рубриката леген. Номер 18, който беше буден, упорстваше да му прави компания и Оливейра накрая прие, решен да го отпрати, щом защитните операции придобият що-годе някакъв размах. Що се отнася до работата с конците, 18 се оказа много полезен, защото, щом го информира съвсем лаконично за стратегическите нужди, той притвори зелените си зловещо красиви очи и каза, че 6 имала кутии, пълни с шарени конци. Единственият проблем беше, че 6 е на партера в крилото на Реморино и ако Реморино се събуди, щеше да се разрази голям скандал. Освен това 18 твърдеше, че 6 е луда, а това усложнявало проникването в нейната стая. Притворил зелените си зловещо красиви очи, той предложи на Оливейра да стои на пост в коридора, а самият 18 да се събуе и бос да пристъпи към операцията по сдобиването с конците, но Оливейра реши, че отиват твърде далеч, и предпочете да поеме лично отговорността да влезе в стаята на 6 по това време на нощта. Беше доста забавно да мисли за отговорността, докато проникваше в спалнята на девойка, заспала по гръб, хъркаща и заплашена от страшни неприятности; с джобове и ръце, пълни с навити на кълбо шнурове и шарени конци, Оливейра се спря и я погледна за миг, после сви рамене, сякаш за да му тежи по-малко товарът на отговорността. На номер 18, който го чакаше в неговата стая, потънал в съзерцание на струпаните върху леглото легени, му се стори, че Оливейра е събрал достатъчно количество шнурчета. Притворил зелените си зловещо красиви очи, той настоя, че за да довършат по най-добрия начин подготовката за защита, имало нужда от лагери и Heftpistole^[2]. Идеята за лагерите прозвуча добре на Оливейра, макар че нямаше точна представа какво може да бъде, но предложението за Heftpistole отхвърли веднага. Номер 18 отвори зелените си зловещо красиви очи и каза, че Heftpistole не било онова, което докторът си представял (произнасяше „докторът“ с нужния тон, за да може всеки да си даде сметка, че го казва, за да обиди въпросния доктор), макар че с оглед на неговия отказ щял да се опита да се сдобие само с лагерите. Оливейра го пусна да си ходи с надеждата, че няма да се върне, защото имаше желание да остане сам. В два щеше да стане Реморино, за да го смени, и трябваше да измисли нещо. Ако Реморино не го срещнеше по коридора, щеше да дойде да го потърси в стаята му, а това не биваше да става, освен ако не искаше да изпробва защитната система за негова сметка. Отхвърли идеята, тъй като защитата бе замислена с оглед на някакво определено нападение, а Реморино щеше да влезе със съвсем друго намерение. Сега все повече го беше страх (а когато се страхуваше, гледаше ръчния си часовник и страхът се засилваше с напредването на времето), запали цигара, като проучваше защитните възможности на стаята, и в два без десет отиде лично да събуди Реморино. Предаде му рапорт, който си беше бижу, с леки изменения в температурните листове, в часовете за даване на успокоителни, в синдроматичните показания и евпептичните прояви на пансионерите от първия етаж, така че Реморино трябваше да посвети почти цялото си време на тях, докато онези от втория етаж според същия рапорт спяха сладко и се нуждаеха единствено някой да им спести безпокойството през останалата част от нощта. Реморино се поинтересува (не особено охотно) дали тези прекомерни за едни и недостатъчни за други грижи са вследствие височайшите разпореждания на доктор Овехеро, на което Оливейра лицемерно отговори с подходящата за случая едносрична утвърдителна частица. След което се разделиха приятелски и Реморино с прозявка се заизкачва един етаж по-нагоре, докато Оливейра, треперейки, заизкачва два. По никакъв начин обаче нямаше да приеме помощта на нещо като Heftpistole, достатъчно бе, че се съгласи на лагерите.

Все пак имаше още миг спокойствие, защото 18 не идваше, а той трябваше да напълни легените и плювалниците и да ги разположи в защитна линия, малко по-назад от първата преграда от конци (съществуваща все още на теория, но перфектно планирана), и, пробвайки възможностите за офанзива, да проучи евентуалното падане на първата линия и ефикасността на втората линия. Между пълненето на два легена Оливейра напълни умивалника със студена вода, потопи лицето и ръцете си и си намокри врата и косата. Пушеше непрекъснато, но не стигаше дори до средата на цигарата — отиваше до прозореца, хвърляше я и палеше друга. Фасовете падаха върху дамата и Оливейра изчисляваше така, че всяко светещо око да погори за малко върху различен квадрат; беше забавно. В тези мигове му хрумваха чужди мисли, dona nobis pacem^[3], нека богаташът, който те издържа, още дълго има пари, такива неща, или пък внезапно му се стоварваха откъслеци мисловна материя, нещо средно между понятие и чувство, например че да се барикадира е най-голямата глупост и че единствената наистина неразумна и поради това подходяща, а може би и ефективна тактика би било нападението, а не защитата, предприемането на обсада, вместо да седи тук и да трепери, да пуши и да чака 18 да се върне с лагерите; но тази мисъл не се задържаше, както и цигарите, ръцете му трепереха и той знаеше, че му остава само това и нищо друго; внезапно изплуваше друг спомен, сякаш надежда, една фраза, в която някой казваше, че часовете на сън и на будно състояние все още не са се обединили в една цялост, а после следваше смях — той го слушаше, като че ли не бе неговият, и гримаса, която надлежно показваше, че тази цялост е твърде далече и че нищо от сънното състояние няма да му послужи при будното, и обратното. Да нападне Травълър като най-добра защита бе възможност, но означаваше да завладее онова, което все по-осезаемо усещаше като черна маса, една територия на спящи хора, където изобщо никой не очаква да бъде нападнат по това време на нощта, и то по несъществуващи причини от типа черна маса. Все пак докато го усещаше така, на Оливейра му бе неприятно, че го е формулирал като черна маса, усещането беше като за черна маса, но по негова собствена вина, а не по вина на територията, където спеше Травълър, затова бе по-добре да не използва толкова отрицателно натоварени думи като черна маса и да го нарече просто територия, понеже човек в крайна сметка винаги назовава някак си своите усещания. Трябва да се каже, че територията започваше оттатък неговата стая, и да се напада територията не беше препоръчително, като се има предвид, че мотивите за нападението бяха непонятни и неподлежащи на интуитивно разбиране от страна на територията. Но ако той се барикадира в стаята си, а Травълър дойде да го нападне, никой няма да може да твърди, че Травълър не осъзнава какво прави, и нападнатият от своя страна си даваше сметка за ситуацията и предприемаше съответните приготовления, предпазни мерки и лагери, каквото и да представляваха последните.

Междувременно можеше да стои на прозореца и да пуши, докато изучава разположението на легените с вода и на шнуровете, както и да мисли за целостта, подложена на такова изпитание заради конфликта на територията със стаята. Оливейра винаги щеше да изпитва болка, че дори не може да си създаде представа за тази цялост, която друг път наричаха център, и поради липсата на по-точни очертания я свеждаше до образи като черен вик, кибуц на желанието (вече толкова далече, този кибуц, появил се веднъж в часовете след полунощ и след много червено вино) и дори живот, достоен за това име, защото (почувства го, докато хвърляше цигарата в петия квадрат) досега е бил достатъчно нещастен, че да си представи като възможен един живот, достоен за това име, но изграден от най-различни недостойни неща, извършени абсолютно съзнателно. Нищо от горното не можеше да се облече в мисъл, но в замяна на това се усещаше като свиване на стомаха, територия, дълбоко или спазматично дишане, изпотяване на дланите, запалване на поредната цигара, внезапна болка в червата, жажда, безмълвни викове, които експлодираха като черна маса в гърлото (винаги имаше по някоя черна маса в тази игра), желание за сън, страх от заспиване, тревожност, образи на гълъб, който някога е бил бял, шарени парцали на дъното на нещо, което би могло да е преход, Сириус нависоко в отвора на една шатра, и стига, приятел, моля те, стига, но беше хубаво да се почувстваш дълбоко там в хода на някакво неизмеримо време, да не мислиш за нищо, само да бъдеш онова там с клещи, впити в стомаха ти. Онова срещу територията, будното срещу сънното състояние. Да кажеш будното срещу сънното състояние обаче означаваше отново да навлезеш в диалектиката, да съзреш още веднъж, че няма и най-далечна надежда за цялост. Затова появата на 18 с лагерите беше чудесен повод да продължи с подготовката за защита точно в три и двайсет или горе-долу тогава.

Номер 18 притвори зелените си зловещо красиви очи и развърза хавлиената кърпа, в която носеше лагерите. Каза, че бил шпионирал Реморино и че Реморино бил толкова зает с 31, 7 и 45, че дори нямало да му хрумне да се качи на втория етаж. Най-вероятно болните бяха оказали съпротива на терапевтичните новости, които Реморино се опитваше да им приложи, така че раздаването на хапчета и слагането на инжекции щеше да отнеме доста време. И така, Оливейра реши да не губи повече и секунда и след като нареди на 18 да разпръсне лагерите по най-подходящия начин, се зае да проверява ползата от пълните с вода легени: отиде до коридора, преодолявайки страха от мисълта да излезе от стаята и да се потопи във виолетовата светлина в коридора, после отново влезе със затворени очи — представяше си, че е Травълър, и ходеше като Травълър с леко обърнати навън стъпала. На втората крачка (въпреки че знаеше) стъпи с левия крак в пълен с вода плювалник и при рязкото изваждане на крака си ритна плювалника, който за щастие падна на леглото и не вдигна никакъв шум. Номер 18, който лазеше под бюрото и разпръскваше лагери, се изправи с един скок и притваряйки зелените си зловещо красиви очи, го посъветва да насипят повече лагери между двете линии с легени, за да допълнят изненадата от студената вода с възможността за грандиозно падане. Оливейра не каза нищо, но го остави да прави каквото си знае, и когато отново сложи пълния с вода плювалник на мястото му, започна да навива един черен шнур на резето. Опъна шнура до бюрото и го върза за облегалката на стола, а него закрепи само на два крака, като го подпря странично на ръба на бюрото — достатъчно бе някой да понечи да отвори вратата и столът щеше да падне на пода. Номер 18 излезе в коридора, за да направи проба; а Оливейра задържа стола, за да не се вдигне шум. Започваше да му пречи приятелското присъствие на 18, който от време на време притваряше зелените си зловещо красиви очи и се опитваше да му разкаже историята на своето постъпване в клиниката. Наистина беше достатъчно да сложи пръст на устните си и 18 млъкваше засрамено и оставаше пет минути опрял гръб на стената, но Оливейра му подари нова кутия цигари и му каза да отива да спи, без да го види Реморино.

— Оставам с вас, докторе — каза 18.

— Не, върви си. Аз ще се защитя добре.

— Трябва ви Heftpistole, казах ви. Слага телчета навсякъде, а конците се прикрепят по-добре така.

— Ще се оправя, приятел — каза Оливейра. — Върви да спиш, и за това съм ти благодарен.

— Добре, докторе, дано имате късмет.

— Чао, приятни сънища.

— Внимавайте с лагерите, те не прощават. Оставете ги както са си и ще видите.

— Добре.

— Ако все пак решите, че ви трябва Heftpistole, обадете ми се, 16 има.

— Благодаря. Чао.

В три и половина Оливейра приключи с опъването на конците. Номер 18 беше отнесъл със себе си думите или поне жеста, с който от време на време се поглеждаха един друг или си подаваха цигари. В почти пълен мрак, понеже беше увил настолната лампа в някакъв зелен пуловер, който тя полека-лека прогаряше, бе странно как ходи насам-натам с конците като паяк — странно — от леглото до вратата, от мивката до гардероба, като всеки път опъваше пет-шест конеца и отстъпваше особено внимателно, за да не настъпи лагерите. Накрая щеше да се окаже притиснат между прозореца, едната страна на бюрото (заемащо ъгъла на стената отдясно) и леглото (долепено до лявата стена). Между вратата и последната линия бяха опънати последователно конците, които трябваше да бият тревога (от резето до наклонения стол, от резето до един пепелник с реклама на „Мартини“, закрепен на ръба на умивалника, и от резето до едно чекмедже на гардероба, пълно с книги и документи и опряно само в единия си край), пълните с вода легени оформяха две неравни защитни линии, ориентирани, общо взето, от ляво на дясно, тоест от мивката към гардероба — първа линия, и от краката на леглото към краката на бюрото — втора линия. Оставаше само един свободен метър между последната редица пълни с вода легени, над която бяха опънати многобройни конци, и стената с прозореца, който гледаше към двора (два етажа по-надолу). Оливейра седна на края на бюрото, запали друга цигара и се загледа през прозореца, в един момент си съблече ризата и я пъхна под бюрото. Сега вече не можеше да пие вода дори и да беше жаден. Остана така, по потник, пушеше и гледаше към двора, но вниманието му беше насочено към вратата, макар че от време на време се разсейваше в мига, когато хвърляше фаса си върху дамата. Не беше чак толкова зле, въпреки че ръбът на бюрото беше твърд, а миризмата на изгоряло от пуловера беше отвратителна. Най-накрая угаси лампата и постепенно забеляза как под вратата се очертава виолетова ивичка, тоест при идването на Травълър гумените му обувки щяха да прекъснат на две места виолетовата черта — неволен сигнал за началото на атаката. Когато Травълър отвореше вратата, щяха да се случат няколко неща, а можеха да се случат и много други. Първите бяха механични и предопределени, обусловени от идиотската зависимост на следствието от причината: столът зависи от конеца, резето — от ръката, ръката — от волята, волята — от… И оттук следваха другите неща, които можеха да се случат или да не се случат, според това дали сгромолясването на стола върху пода, разбиването на пепелника с надпис „Мартини“ на пет-шест парчета и падането на чекмеджето на гардероба ще повлияят по един или друг начин на Травълър и дори на самия Оливейра, защото сега, докато палеше друга цигара от фаса на предишната и хвърляше фаса, така че да падне на деветия квадрат, а виждаше, че пада на осмия и отскача до седмия, шибан фас, може би сега беше моментът да се запита какво ще направи, когато вратата се отвори и половината спалня отиде по дяволите, и се чуе приглушеното възклицание на Травълър, ако е възклицание и ако е приглушено. Всъщност постъпи глупаво, като отказа Heftpistole, защото освен лампата, която изобщо не беше тежка, и стола в ъгъла при прозореца нямаше изобщо никакъв арсенал за защита, а с лампата и стола нямаше да стигне далеч, ако Травълър успееше да пресече двете линии легени с вода и не се подхлъзнеше на лагерите. Но той нямаше да успее, цялата стратегия се състоеше в това, оръжията за защита не можеха да бъдат същите като оръжията за нападение. Конците например щяха да направят ужасно впечатление на Травълър, когато тръгне напред в мрака и усети как се множат като неуловима съпротива, докосвайки лицето, ръцете и краката му — той щеше да изпита непреодолимото отвращение на човек, заплел се в паяжина. Ако се предположи, че се освободи с два скока и изтръгне всички конци, ако се предположи, че не стъпи в някой пълен с вода леген и не се подхлъзне на някой лагер, в крайна сметка ще стигне до сектора при прозореца и въпреки тъмнината ще разпознае неподвижния силует на ръба на бюрото. Беше малко вероятно да стигне дотам, но ако стигнеше, без съмнение Оливейра изобщо нямаше да има нужда от Heftpistole — не толкова заради това, че 18 спомена някакви телчета, а защото нямаше да има среща, както може би си я бе представял Травълър, а нещо съвсем различно, нещо, което той не е в състояние да си представи, но го знае толкова сигурно, все едно го вижда или го изживява, плъзгане на идваща отвън черна маса срещу нещо, което той знаеше, без да го знае, неподлежащо на изчисление разминаване между черната маса Травълър и това тук, пушещо на ръба на бюрото. Нещо като будното състояние срещу сънното (часовете, прекарани в сънно и в будно състояние, бе казал някой някога, все още не се бяха слели в една цялост), но да се каже будното състояние срещу сънното, означаваше да се приеме окончателно, че не съществува никаква надежда да бъде постигната целостта. И обратното, можеше да стане така, че идването на Травълър да се превърне в нещо като крайна точка за още един опит за скок от едното към другото и в същото време от другото към едното, но именно този скок би бил обратното на сблъсъка, Оливейра бе сигурен, че територията Травълър не може да стигне до него дори да се хвърли отгоре му, да го удря, да раздере потника му, да се изплюе в очите и в устата му, да му извие ръцете и да го хвърли през прозореца. Ако Heftpistole (18 обясняваше, че подшивало или нещо подобно) е напълно безполезно средство срещу територията, то каква стойност би имал ножът на Травълър или юмрукът на Травълър — нещастни подобия на Heftpistole, неспособни да преодолеят непреодолимата дистанция от едно тяло до друго тяло, когато едното тяло ще започне да отрича другото или пък другото — едното? Ако Травълър бе в състояние да го убие (не току-така устата му беше пресъхнала и дланите му отвратително се потяха), всичко обаче го водеше към отричането на тази възможност в плоскост, където хрумването действително не би имало друго потвърждение освен потвърждението на убиеца. Но още по-хубаво беше да чувства, че убиецът не е убиец, че дори територията не е територия — да отслаби, да смали, да подцени територията, за да може след толкова оперетни сцени и разбиващи се на пода пепелници да останат само шумът и незначителните последствия. Ако намираше опора (борейки се срещу страха) в тази тотална отчужденост по отношение на територията, тогава защитата беше най-доброто нападение, най-опасното пронизване щеше да дойде от ръкохватката, не от острието. Но какво печелиш от метафори по това време на нощта, когато единственото достатъчно разумно неразумно нещо бе да оставиш очите ти да наблюдават виолетовата линия под вратата, линията термометър на територията.

В четири без десет Оливейра се изправи, раздвижи рамене, за да се отърси от схващането, и отиде да седне на перваза на прозореца. Беше му забавно да мисли, че ако има късмета да полудее тази нощ, ликвидирането на територията Травълър щеше да е абсолютно. Разрешение, което изобщо не отговаряше на самолюбието му и на намерението му да се съпротивлява на каквато и да е възможност да се предаде. Както и да е, представата Ферагуто да го вписва в регистъра на пациентите, да му слага номер и шпионка на вратата, през която да го наблюдават нощем… И Талита да му приготвя лекарства в аптеката, да минава много внимателно през двора, за да не настъпи дамата, за да не настъпи никога вече дамата. Да не говорим за Ману, бедничкия, ужасяващо неутешим от своята несръчност и абсурдния си опит. С гръб към двора и полюлявайки се опасно на перваза на прозореца, Оливейра усети, че страхът започва да изчезва и че това е лошо. Не отделяше очи от ивицата светлина, но с всяко вдишване изпитваше задоволство, най-сетне без думи, което нямаше нищо общо с територията, и радостта бе именно това, усещането, че територията отстъпва. Нямаше значение докога, с всяко вдишване топлият въздух, идващ от света, го помиряваше с него, както вече се беше случвало някой и друг път в живота му. Даже нямаше нужда да пуши, за няколко минути бе постигнал мир със себе си, а това бе все едно да зачеркне територията, да победи, без да има битка, да пожелае да заспи най-сетне в събуждането, на това острие, където будното и сънното състояние смесваха първите си води и откриваха, че водите не са различни; това, разбира се, не беше добре, разбира се, трябваше да се спре: два черни сектора рязко щяха да пресекат ивицата виолетова светлина и щеше да последва досадно драскане по вратата. „Ти си го търсеше — помисли си Оливейра и се плъзна, докато не се долепи до бюрото. — Истината е, че ако бях продължил още миг така, щях да падна с главата надолу върху дамата. Влез най-сетне, Ману, в крайна сметка или ти не съществуваш, или аз не съществувам, или сме такива идиоти, че вярваме в това и ще се избием, братче, този път наистина, няма пет-шест.“

— Хайде, влизай — произнесе на глас, но вратата не се отвори. Лекото драскане продължаваше, може би бе просто съвпадение, че долу до фонтана имаше някой, някаква жена в гръб, с дълга коса, отпуснала ръце, съзерцаваща струята вода. По това време и в този мрак би могла да бъде както Мага, така и Талита или която и да е от лудите, дори Пола, ако се позамисли човек. Нищо не му пречеше да гледа обърнатата в гръб жена, тъй като ако Травълър реши да влезе, защитните механизми ще се задействат автоматично и ще има предостатъчно време да престане да гледа към двора и да се изправи срещу него. Все пак беше доста странно, че Травълър продължава да драска по вратата, като че ли за да се убеди, че той спи (не можеше да бъде Пола, понеже вратът на Пола бе по-къс, а бедрата — по-релефно очертани), освен ако и Травълър от своя страна не беше разработил специална система за нападение (можеше да бъде Мага или Талита, толкова си приличаха, още повече нощем и от втория етаж), предназначена да-го-извади-от-предначертаните-му-квадрати (поне от първия до осмия, защото не бе преминал отвъд осмия, никога нямаше да стигне Небето, никога нямаше да влезе в кибуца). „Какво чакаш, Ману — помисли си Оливейра. — За какво ни е всичко това.“ Разбира се, че беше Талита, сега гледаше нагоре и отново застана неподвижно, когато той подаде голата си ръка през прозореца и уморено помаха.

— Приближи се, Мага — каза Оливейра. — Оттук толкова приличаш на нея, че човек може да те нарече така.

— Затвори този прозорец, Орасио — помоли го Талита.

— Не мога, ужасно мие горещо, а съпругът ти така драска по вратата, че направо страх да те хване. Ето това го наричат съвкупност от дразнещи обстоятелства. Но ти не се тревожи, вземи едно камъче и опитай пак, казва ли ти някой, може някога…

Чекмеджето, пепелникът и столът се стовариха едновременно на пода. Леко снишен, Оливейра погледна заслепен виолетовия правоъгълник на мястото на вратата, движещото се черно петно и чу проклятието на Травълър. Шумът сигурно бе разбудил всичко живо.

— Абе, нещастнико — каза Травълър, застанал неподвижно на вратата. — Да не искаш шефът да ни изрита всички?

— Чете ми конско — Оливейра уведоми Талита. — За мен той винаги е бил като баща.

— Моля те, затвори прозореца — каза Талита.

— Няма нищо по-необходимо от един отворен прозорец — каза Оливейра. — Чуй го мъжа ти, усеща се, че е стъпил във водата. Лицето му сигурно е оплетено в конци, не знае какво да прави.

— Мамка ти мръсна — нареждаше Травълър, като размахваше ръце в тъмнината и сваляше от себе си конците, които бяха навсякъде. — Светни, мамка ти.

— Все още не се е строполил на пода — уведоми я Оливейра. — Лагерите не си вършат работата.

— Не се надвесвай така! — изкрещя Талита и вдигна ръце. С гръб към прозореца и обърната настрани глава, за да може да я вижда и да й говори, Оливейра все повече и повече се навеждаше назад. Кука Ферагуто тичешком излезе на двора и едва в този миг Оливейра осъзна, че вече не е нощ, пеньоарът на Кука бе в същия цвят като камъните в двора, като стените на аптеката. Оливейра си позволи да проучи фронта на военните действия, погледна към тъмната стая и установи, че въпреки трудностите при офанзивата Травълър бе решил да затвори вратата. Чу между две псувни шума от падането на резето.

— Така ми харесва, приятел — каза Оливейра. — Самички на ринга като мъже.

— Да ти сера в душата — каза Травълър вбесен. — Обувката ми е подгизнала, най-отвратителното нещо на света. Поне светни, нищо не се вижда.

— Изненадата в битката при Канча Раяда е била подобна — каза Оливейра. — Разбираш, че няма да пожертвам предимствата на моето положение. Бъди благодарен, че ти отговарям, защото и това не биваше да правя. И аз съм ходил на стрелбище „Тиро Федерал“, приятел.

Чу Травълър да диша тежко. Вън се блъскаха врати, гласът на Ферагуто се примесваше с други въпроси и отговори. Силуетът на Травълър ставаше все по-доловим, всичко се очертаваше и заставаше на мястото си, пет легена, три плювалника, десетки лагери. Вече почти можеха да се гледат на тази светлина, подобна на гълъба в ръцете на лудия.

— И така — каза Травълър, като вдигна падналия стол и неохотно седна. — Можеш ли да ми дадеш някакво обяснение за тази бъркотия?

— Ще бъде доста трудно, приятел. Говоренето, както знаеш…

— Ти подбираш такива моменти, за да кажеш нещо, че просто не е за вярване — каза Травълър ядосано. — Ако не сме яхнали две дъски при четирийсет и пет градуса на сянка, ме хващаш с подгизнал крак и целия оплетен в тези гадни конци.

— Позициите ни обаче винаги са симетрични — каза Оливейра. — Като двама близнаци, които се люлеят на люлка ту нагоре, ту надолу. Или просто като човек пред огледалото. Това не ти ли привлича вниманието, doppelgänger^[4]?

Травълър не отговори, извади цигара от джоба на пижамата си и я запали, докато Оливейра извади друга и я запали почти едновременно с него. Погледнаха се и се разсмяха.

— Напълно си луд — каза Травълър. — Този път няма какво да го увъртаме. Виж, да си въобразиш, че аз…

— Хайде, остави въображението на мира — каза Оливейра. — Ограничи се само да отбележиш, че аз съм взел мерки, но ти пък дойде. Не друг. Ти. В четири сутринта.

— Талита ми каза и ми се стори… Ама ти наистина ли мислиш…?

— Може би в последна сметка така и трябва, Ману. Ти си мислиш, че си станал, за да дойдеш да ме успокоиш, да ми вдъхнеш увереност. Ако аз спях, щеше да влезеш без проблеми, както за никого не е трудно да се доближи до огледалото, естествено, доближава се спокойно до огледалото с четка в ръка и, представи си, че вместо четка държи онова, което носиш в джоба на пижамата си…

— Винаги го нося, приятел — каза Травълър възмутен. — Да не мислиш, че тук сме в детска градина? Това, че ти ходиш невъоръжен, е, защото просто си неразумен.

— Както и да е — каза Оливейра, като отново седна на перваза на прозореца и поздрави с ръка Талита и Кука, — какво мисля аз по въпроса почти няма значение с оглед на онова, което трябва да се случи, независимо дали ни харесва, или не. От доста време ти и аз сме като куче, което се върти в кръг и си гони опашката. Не че се мразим, напротив. Някои други неща ни използват, за да си играят играта, бялата пешка и черната пешка, нещо такова. Да кажем, че има два начина едната да бъде премахната от другата или обратното.

— Аз не те мразя — каза Травълър. — Ти просто така си ме притиснал към стената, че не знам какво да правя по-нататък.

— Mutatis mutandis^[5] — ти ме чакаше на пристанището с нещо подобно на бяло знаме, призоваващо към примирие, тъжен призив към забрава. И аз не те мразя, братко, но те разобличавам, а това ти наричаш притискане до стената.

— Аз съм жив — каза Травълър, като го гледаше в очите. — Да си жив винаги изглежда като цена на нещо. А ти не искаш да платиш нищо. Никога не си искал. Нещо като екзистенциален катар, един от чистите. Или Цезар, или нищо, този тип крайност. Мислиш ли, че аз по свой начин не ти се възхищавам? Мислиш ли, че не ти се възхищавам, че не си се самоубил? Ти си истинският doppelgänger, защото сякаш нямаш плът, а само воля под формата на ветропоказател, там горе. Искам това, искам онова, искам севера и юга, и всичко едновременно, искам Мага, искам Талита, и тогава господинът отива в моргата и залепва целувка на жената на най-добрия си приятел. Всичко това, защото действителността и спомените му се смесват по един твърде неевклидов начин.

Оливейра сви рамене, но погледна Травълър, за да го накара да почувства, че жестът не е израз на презрение. Как да му предаде нещо от това, което на територията отсреща наричаха целувка, целувка по устните на Талита, целувка от него за Мага или за Пола, друга игра на огледала, подобна на играта, при която обръщаше глава към прозореца и виждаше Мага, застанала до дамата, докато Кука, Реморино и Ферагуто, скупчили се до вратата, като че ли чакаха Травълър да се покаже на прозореца и да им съобщи, че всичко върви добре и че пликче ембутал или може би някоя усмирителна ризка за няколко часа, докато момчето се справи с пристъпа си. Ударите по вратата също не спомагаха да се улесни разбирането. Ако поне Ману бе в състояние да усети, че нищо от онова, което мислеше, няма смисъл от страната на прозореца, че то си струваше само от страната на легените и лагерите. И ако онзи, който удряше по вратата с юмруци, спреше само за минута, може би тогава… Но не му оставаше нищо друго, освен да гледа Мага, толкова красива край дамата, и да иска тя да подритне камъчето от един квадрат към друг, от земята към Небето.

— … Твърде неевклидов начин.

— Чаках те цялото това време — каза Оливейра уморено. — Разбираш, че нямаше да се оставя да ме очистиш просто така. Всеки знае какво трябва да направи, Ману. Ако искаш обяснение какво се случи там долу… само че то няма нищо общо и ти го знаеш. Знаеш го, doppelgänger, знаеш го. Какво те засяга теб целувката, нея също не я засяга. Работата е между вас двамата в края на краищата.

— Отворете! Отворете веднага!

— Вземат нещата насериозно — каза Травълър, като стана. — Да им отворим ли? Сигурно е Овехеро.

— Мен ако питаш…

— Ще иска да ти сложи инжекция, Талита сигурно е вдигнала лудницата на крак.

— Жените са смърт — каза Оливейра. — Така както я гледаш, колко е кротичка, застанала до дамата… Я не им отваряй, Ману, толкова сме си добре така.

Травълър отиде до вратата и доближи уста до ключалката. Банда кретени, защо не вървят по дяволите с тези викове като от филм на ужасите. И той, и Оливейра се чувстваха прекрасно и щяха да отворят вратата, когато му дойде времето. По-добре да направят кафе за всички, в тази клиника не може да се живее.

Доста добре се чуваше, че Ферагуто не е убеден, но гласът на Овехеро се насложи като мъдро, настоятелно мъркане и накрая оставиха вратата на мира. Засега единственият знак за безпокойство бяха хората в двора и прозорците на третия етаж, които непрекъснато светваха и угасваха — весел навик на 43. Само след миг Овехеро и Ферагуто отново се появиха на двора и оттам загледаха Оливейра, седнал на прозореца, който ги поздрави и се извини, че е по потник. Номер 18 се беше доближил до Овехеро и му обясняваше нещо за Heftpistole, а Овехеро изглеждаше доста заинтригуван и гледаше Оливейра с професионално внимание, като че ли той вече не бе най-добрият му противник на покер — нещо, което се стори доста забавно на Оливейра. Почти всички прозорци на първия етаж бяха отворени и неколцина болни вземаха доста живо участие в ставащото, което не беше кой знае какво. Мага беше вдигнала дясната си ръка, за да привлече вниманието на Оливейра, като че ли беше необходимо, и го молеше да извика Травълър на прозореца. Оливейра й обясни възможно най-ясно, че е невъзможно, защото периметърът до прозореца принадлежи изключително на защитата, но може би може да се уговори някакво примирие. Добави, че този жест — вдигната ръка, му напомнял на актриси от миналото и преди всичко на оперни певици като Еми Дестин, Мелба, Марджори Лоурънс, Муцио, Бори, а защо не и Теда Бара и Нита Налди, с огромно удоволствие я замеряше с имена и Талита смъкваше ръка, после пак я вдигаше, умолявайки, Елеонора Дузе, естествено, Вилма Банки, точно Гарбо, ама разбира се, и Сара Бернар — като дете беше залепил нейна снимка в една тетрадка, — и Карсавина, и Боронова, жените, вечните жестове, застиналостта на съдбата, макар в конкретния случай да не е възможно да отстъпи пред любезната молба.

Ферагуто и Кука крещяха и май по-скоро си противоречаха, а Овехеро със сънено лице изслуша всичко и им направи знак да млъкнат, за да може Талита да се разбере с Оливейра. Действие, от което нямаше никаква полза, защото Оливейра, след като за пети път изслуша молбата на Мага, им обърна гръб и те видяха (макар че не можеха да чуят всичко), че говори с невидимия Травълър.

— Искат да се покажеш, представяш ли си.

— Хайде, дай ми поне една секунда. Мога да се промуша под конците.

— Глупости, приятел — каза Оливейра. — Това е последната линия на защитата. Ако я пробиеш, ще се окажем в открит infighting^[6].

— Добре — каза Травълър, като седна на стола. — Продължавай да трупаш безполезни думи.

— Не са безполезни — каза Оливейра. — Ако искаш да дойдеш тук, няма нужда да ме питаш. Мисля, че е ясно.

— Заклеваш ли се, че няма да се хвърлиш?

Оливейра го загледа, сякаш Травълър беше гигантска панда.

— Най-сетне — каза. — Изплю камъчето. Мага там долу си мисли същото. А аз си мислех, че въпреки всичко поне малко ме познавате.

— Не е Мага — каза Травълър. — Чудесно знаеш, че не е Мага.

— Не е Мага — каза Оливейра. — Чудесно знам, че не е Мага. А ти си знаменосецът, пратеникът на предаването, на завръщането у дома и към порядъка. Започва да ми става мъчно за теб, старче.

— Мен ме остави — каза Травълър горчиво. — Това, което искам, е да ми дадеш думата си, че няма да направиш тази глупост.

— Обърни внимание, че ако се хвърля — каза Оливейра, — ще падна точно на Небето.

— Ела насам, Орасио, и ме пусни да поговоря с Овехеро. Мога да оправя нещата, утре никой няма да си спомня за това.

— Научил го е от учебника по психиатрия — каза Оливейра едва ли не с възхищение. — Той е ученик със страхотна памет.

— Слушай — каза Травълър. — Ако не ме пуснеш да се покажа на прозореца, ще трябва да им отворя вратата и ще стане по-лошо.

— Все ми е тая, едно е да влязат, друго — да стигнат дотук.

— Искаш да кажеш, че ако се опитат да те хванат, ще се хвърлиш.

— От твоята страна може да означава това.

— Моля те — каза Травълър, като направи крачка напред. — Не осъзнаваш ли, че това е кошмар? Ще помислят, че наистина си луд, ще помислят, че аз наистина съм искал да те убия.

Оливейра се показа още малко навън и Травълър спря на нивото на втората линия пълни с вода легени. Макар че с един ритник бе вдигнал във въздуха два лагера, не продължи напред. Съпроводен от писъците на Кука и Талита, Оливейра се поизправи бавно и им направи успокоителен знак. Победен сякаш, Травълър доближи малко стола и седна. Отново заудряха по вратата, но не толкова силно, колкото преди.

— Не си блъскай главата — каза Оливейра. — Защо търсиш обяснения, старче? Единствената действителна разлика между теб и мен в този момент е, че аз съм сам. Затова по-добре слез и отиди при твоите, и ще продължим да си говорим през прозореца като добри приятели. Към осем смятам да напусна позицията, уговорихме се с Хекрептен да ме чака с палачинки и мате.

— Не си сам, Орасио. Би искал да си сам от чиста суета, за да станеш един буеносайрески Малдорор. Говореше за doppelgänger, нали? Значи виждаш, че някой те следва, че някой е като теб, макар и да е от другата страна на проклетите ти шнурове.

— Жалко — каза Оливейра, — че имаш такава скромна представа за суетата. Там е работата, имаш представа за какво ли не, колкото и да ти струва това. Не усещаш ли дори за миг, че може и да не е така?

— Да си представим, че си го мисля. Това не променя факта, че се полюляваш на един отворен прозорец.

— Ако наистина подозираше, че може и да не е така, ако наистина беше в състояние да стигнеш сърцевината на ангинара… Никой не иска от теб да отричаш каквото виждаш, но ако само можеше да побутнеш мъничко, разбираш ли, с върха на пръста си…

— Ако беше толкова лесно — каза Травълър, — ако трябваше само да се опънат тези идиотски шнурове… Не казвам, че ти не си побутнал, ама виж резултатите.

— Какво му е лошото, приятел? Поне седим на отворен прозорец и вдишваме това приказно утро, чувстваш ли хладината, която се надига в този час. А долу всичко живо се разхожда из двора, невероятно е, правят упражнения, без да го знаят. Кука, погледни я само, и шефът, този лепкав мармот. И жената, която е самият мързел. Ти от своя страна не можеш да отречеш, че никога не си бил толкова буден. Когато казвам буден, ме разбираш, нали?

— Питам се, старче, дали не е обратното.

— О, това са лесните решения, фантастични разкази за антологиите. Ако беше способен да видиш нещата от другата страна, можеше и да не ти се прииска да мръднеш оттук. Ако беше излязъл от територията, да речем от първия към втория квадрат, или от втория към третия… Толкова е трудно, doppelgänger, аз цяла нощ хвърлях фасове и не стигнах по-далеч от осмия квадрат. Всички копнеем за хилядолетното царство, един вид Аркадия, където човек може и да е много по-нещастен, отколкото тук, защото не става дума за щастие, doppelgänger, но където вече няма да я има тази мръсна игра на подмени, с която се занимаваме петдесет-шейсет години, и където наистина ще си подадем ръка, вместо да повтаряме продиктувания от страх жест и да се опитваме да разберем дали другият крие нож между пръстите си. Като говорим за подмяна, изобщо няма да се учудя, ако ти и аз сме един и същ човек, по един от всяка страна. Понеже казваш, че съм бил суетен, изглежда, съм избрал по-благоприятната страна, макар че кой знае, Ману. Знам само едно и то е, че вече не мога да бъда от твоята страна, всичко се чупи в ръцете ми, правя какви ли не идиотщини, просто да полудее човек, ако предположим, че това е толкова лесно. Но ти, който си в хармония с територията, не искаш да разбереш това ходене напред-назад, едно леко побутване и ми става нещо, тогава пет хиляди години провалени гени ме дърпат назад и отново попадам в територията, газя из нея две седмици, две години, петнайсет години… Един ден бръквам с пръст в навика и просто невероятно как този пръст потъва и се подава от другата страна, изглежда, като че ли най-сетне ще стигна до последния квадрат, и изведнъж някаква жена се дави, да речем, или ме връхлита пристъп, пристъп на набожност към божественото копче, защото оная работа с набожността… Говорих ти за подмените, нали? Каква низост, Ману. За да видиш оная работа с подмените, виж Достоевски. Както и да е, пет хиляди години пак ме дърпат назад и трябва да се започне отначало. Затова усещам, че си ми doppelgänger, защото през цялото време вървя напред-назад от твоята територия към моята, ако изобщо стигна до моята, и при тези болезнени преходи ми се струва, че ти си моята форма, която остава там и ме гледа жално, ти си петте хиляди години на човека, струпани върху метър и седемдесет, вторачени в този палячо, който иска да излезе от квадратчето си. Казах.

— Престанете вече — изкрещя Травълър на онези, които отново удряха по вратата. — Ама в тази лудница не може да се говори спокойно.

— Голяма работа си, братче — каза Оливейра трогнат.

— При всички положения — каза Травълър, доближавайки още малко стола — няма да отречеш, че този път се оля. Превъплъщенията и другите щуротии са нещо много хубаво, но шегичката ти с нас ще ни струва работата на всички и аз съжалявам най-вече заради Талита. Ти можеш да говориш каквото си искаш за Мага, ама моята жена си я храня аз.

— Имаш пълно право — каза Оливейра. — Човек забравя, че е на служба, и други такива работи. Искаш ли да поговоря с Ферагуто. Ей там е, до фонтана. Извинявай, Ману, не исках Мага и ти…

— Сега нарочно ли я наричаш Мага? Не лъжи, Орасио.

— Знам, че е Талита, но преди миг беше Мага. Тя е и двете, както ние с теб.

— Ето това се нарича лудост — каза Травълър.

— Всичко се нарича по някакъв начин, ти си го избираш и готово. Ако ми позволиш, ще обърна малко внимание на онези вън, защото не издържат вече.

— Аз си тръгвам — каза Травълър и стана.

— По-добре — каза Оливейра. — Много по-добре е да си отидеш, а аз ще говоря оттук с теб и с другите. Много по-добре е да си отидеш и да не прегъваш колене, както правиш в момента, защото аз ще ти обясня точно какво ще се случи, на теб, който обожаваш обясненията като всеки наследник на петте хиляди години. Само да ми се хвърлиш отгоре с приятелството и с диагнозата си, ще отскоча встрани — не знам дали помниш времето, когато тренирах джудо с момчетата от улица „Анчорена“ — и като резултат ти ще излетиш от прозореца и ще станеш на пюре в четвъртия квадрат, и то ако имаш късмет, защото най-вероятно няма да стигнеш по-далеч от втория.

Травълър го гледаше и Оливейра видя, че очите му се пълнят със сълзи. Направи жест, като че ли отдалеч го гали по косата.

Травълър изчака още секунда, след това отиде до вратата и я отвори. Реморино понечи да влезе (отзад се виждаха още двама санитари), той го хвана за раменете и го хвърли назад.

— Оставете го на мира — нареди той. — След малко ще е добре. Трябва да остане сам, какво толкова се е случило, по дяволите.

Като се абстрахира от диалога, който бързо се превърна в тетралог, хексалог, додекалог, Оливейра затвори очи и реши, че всичко си е много добре така и че Травълър наистина му е брат. Чу тряскането, с което се затвори вратата, отдалечаващите се гласове. Вратата се отвори отново заедно с клепачите му, които се вдигаха с мъка.

— Пусни резето — каза Травълър. — Нямам им особено доверие.

— Благодаря — каза Оливейра. — Слез на двора, Талита е много разтревожена.

Мина под малкото оцелели конци и пусна резето. Преди да се върне до прозореца, пъхна лице под водата на мивката и пи като животно — гълташе, лижеше и пръхтеше. Отдолу се чуваха заповедите на Реморино, който изпращаше болните по стаите им. Когато отново се показа на прозореца, свеж и спокоен, видя, че Травълър е до Талита и е сложил ръка на кръста й. След това, което Травълър бе направил току-що, всичко беше като прекрасно чувство на помирение и тази неуместна, но жива и присъстваща в този миг хармония не можеше да бъде нарушена, вече не можеше да бъде подправена, всъщност Травълър бе това, което би трябвало да бъде той с малко по-малко от проклетото си въображение, беше човекът на територията, непоправимата грешка на заблудения животински вид, но колко красота имаше в грешката и в петте хиляди години измамна и неустойчива територия, колко красота в тези очи, които се бяха изпълнили със сълзи, и в този глас, който го беше посъветвал: „Пусни резето нямам им особено доверие“, колко любов в тази ръка, прегърнала кръста на жената. „Може би — помисли си Оливейра, докато отговаряше на приятелските жестове на доктор Овехеро и на Ферагуто (не толкова приятелски) — единственият възможен начин да се измъкнеш от територията е да потънеш до шия в нея.“ Знаеше, че едва намекнал за това (още веднъж, това е), ще съзре образа на мъж, който води за ръка някаква старица по мразовити дъждовни улици. „Знае ли човек — каза си той. — Знае ли човек, ако не бях останал на ръба, а може и да е имало преход. Ману сигурно би го открил, идиотското е, че Ману никога няма да го потърси, докато аз напротив…“

— Оливейра, приятелю, защо не слезете да пием кафе — предлагаше Ферагуто при видимото неодобрение на Овехеро. — Вече спечелихте баса, не мислите ли? Вижте я Кука колко се безпокои…

— Не се тревожете, госпожо — каза Оливейра. — Вие с вашия опит от цирка не би трябвало да се плашите от щуротиите ми.

— Ах, Оливейра, вие с Травълър сте ужасни — каза Куки. — Защо не направите, както казва съпругът ми? Аз тъкмо си мислех всички заедно да пием кафе.

— Да, приятел, защо не слезеш? — каза Овехеро сякаш случайно. — Бих искал да те попитам няколко неща от едни книги на френски.

— Оттук се чува много добре — каза Оливейра.

— Добре, старче — каза Овехеро. — Ти слез, когато искащи ние отиваме да закусим.

— Пресни кифлички — каза Кука. — Да отидем да направим кафе, Талита.

— Не ставайте глупава — каза Талита и в необикновената тишина, възцарила се след нейната забележка, погледите на Травълър и Оливейра се срещнаха — беше като сблъсък на две птици в полет, и паднаха вплетени един в друг на деветия квадрат, или поне така го усетиха с радост заинтересованите. По време на всичко това Кука и Ферагуто дишаха тежко и накрая Кука отвори уста, за да изкрещи „Що за нахалство!“, докато Ферагуто се пъчеше и мереше с поглед Травълър, който на свой ред гледаше жена си със смесица от възхищение и порицание, а Овехеро намери подходящия научен изход и каза сухо: „Histeria matinensis yugulata^[7], да влезем, ще ви дам едни таблетки“, в момента, в който 18, нарушавайки заповедите на Реморино, излезе на двора, за да съобщи, че 31 била неразположена и че звънели по телефона от Мар дел Плата. Реморино го изхвърли грубо, което помогна на ръководството и на Овехеро да се евакуират от двора без прекомерна загуба на престиж.

— Ай, ай, ай — каза Оливейра, като се люлееше на прозореца, — а аз мислех, че фармацевтките били много възпитани.

— Даваш ли си сметка? — каза Травълър. — Беше страхотна.

— Пожертва се за мен — каза Оливейра. — Оная няма да й го прости и на смъртния си одър.

— Изобщо не ми пука — каза Талита. — „Пресни кифлички“, забележи.

— Ами Овехеро? — каза Травълър. — Книги на френски! Приятел, оставаше само да се опитат да те прикоткат с банан. Чудно ми е как не ги прати по дяволите.

Така беше, хармонията продължаваше невероятно, нямаше думи, с които да се отговори на добротата на ония двамата долу, които го гледаха и му говореха от дамата, защото Талита, без да го съзнава, беше застанала в третия квадрат, а единият крак на Травълър беше в шестия, така че единственото, което той можеше да направи, бе да размаха леко дясната си ръка — плах поздрав, и да продължи да гледа Мага Ману, като си казваше, че в края на краищата имаше някаква среща, макар че тя не можеше да продължи повече от този ужасно сладък миг, в който без съмнение най-доброто би било да се наведе леко напред и да се остави, пльос, край.

* * *