Хулио Кортасар
Игра на дама (26)

25.

Щеше да е по-добре Грегоровиус да млъкне или да говори само за Адгал и да я остави да си пуши спокойно в тъмното, далеч от формите в стаята, от плочите и книгите, които трябваше да опакова, за да си ги вземе Орасио, когато си намери стая. Но беше безполезно, щеше да замълчи за миг в очакване тя да каже нещо и после щеше да започне да разпитва, всички винаги намираха какво да я питат, като че ли им беше неприятно, че тя предпочита да си тананика „Mon p’tit voyou“ или да си рисува с изгорелите клечки, или да гали най-мръсните котки на улица „Сомерар“, или да храни Рокамадур.

— Alors, mon p’tit voyou — затананика Мага, — la vie, qu’est-ce qu’on s’en fout…^[1]

— И аз обожавах аквариумите — каза Грегоровиус, отдаден на спомени. — Но ги разлюбих напълно, когато започнах да се занимавам с присъщите за моя пол неща. В Дубровник, в един бардак, където ме заведе един датски моряк, по онова време любовник на майка ми, онази от Одеса. До краката на леглото имаше чудесен аквариум, а и самото легло донякъде приличаше на аквариум с небесносинята си кувертюра, леко набръчкана, която червенокосата дебелана внимателно отметна, преди да ме хване като заек за ушите. Лусия, не можете да си представите страха, ужаса от всичко това. Лежахме по гръб един до друг и тя ме галеше машинално, на мен ми беше студено, а тя ми говореше за какво ли не, за свиването преди малко в някакъв бар, за мартенските бури… Рибите сновяха насам-натам, имаше една черна, огромна, много по-голяма от другите, сновеше насам-натам, както ръката й сновеше по краката ми, нагоре-надолу… В онзи момент правенето на любов бе именно това — черна риба, която упорито снове нагоре-надолу. Образ като всеки друг, освен това доста точен. Повтарящо се до безкрайност страстно желание да избягаш, да преминеш през стъклото и да навлезеш в нещо друго.

— Кой знае — каза Мага. — Струва ми се, че рибите не искат да излязат от аквариума, почти никога не опират нос в стъклото.

Грегоровиус си помисли, че някъде Шестов говореше за аквариуми с подвижни прегради, които в даден момент може да се извадят, а рибата, свикнала да живее в своята част, не смее да отиде отсреща. Плува до съответната точка във водата и се обръща, без да знае, че вече няма пречки, че е достатъчно само да плува напред…

— Но и любовта може да е нещо такова — каза Грегоровиус. — Колко прекрасно — възхищаваме се на рибите в техния аквариум и изведнъж те излизат на свобода и отлитат като гълъби. Разбира се, подобна надежда е глупава. Всички отстъпваме от страх да не си натрием носа в нещо неприятно. Носът като граница спрямо света — тема за размишление. Знаете ли как се приучва котката да не цапа стаите? С техниката на навременното натриване на носа. Знаете ли как се научава прасето да не яде трюфелите? С бой с пръчка по носа, ужасно е. Мисля, че Паскал е по-голям експерт по носовете, отколкото може да се предположи от прочутото му египетско разсъждение.

— Паскал? — каза Мага. — Египетско разсъждение?

Грегоровиус въздъхна. Всички въздишаха, когато тя попиташе за нещо. Орасио и най-вече Етиен, защото Етиен не само въздишаше, ами сумтеше, пръхтеше и се отнасяше с нея като с глупачка. „Толкова е виолетово да бъдеш невеж“, помисли Мага докачена. Винаги, когато някой се почувстваше скандализиран от въпросите й, за миг я обгръщаше виолетово усещане, виолетова маса. Трябваше да поеме дълбоко въздух и виолетовото се разпръсваше, изчезваше някъде наоколо като рибите, разделяше се на множество виолетови ромбове, хвърчила в пустеещите земи на Поситос, лято на плажа, виолетови петна, когато си обърнал очи към слънцето, а слънцето се наричаше Ра и също беше египетско като Паскал. Въздишката на Грегоровиус вече почти не я засягаше, след Орасио едва ли можеха да я засегнат нечии въздишки при зададен от нея въпрос, във всеки случай обаче виолетовото петно се задържаше за миг, доплакваше й се, но това траеше само колкото да си изтръска цигарата с жест, който съсипва безвъзвратно килимите, при положение че ги има.