Хулио Кортасар
Игра на дама (27)

26.

— Всъщност — каза Грегоровиус — Париж е една огромна метафора.

Почука лулата си и натъпка леко тютюна. Мага беше запалила друга „Голоаз“ и си тананикаше. Беше много уморена и дори не се ядоса, че не разбира фразата. Понеже не бързаше да пита, както в други случаи, Грегоровиус реши да обясни. Мага слушаше отдалеч, помагаха й сумракът в стаята и цигарата. Чуваше откъслечно разни неща, няколко споменавания на Орасио, за объркването на Орасио, безцелното скитане на почти всички от Клуба, причините да се смята, че с всичко това може да се постигне някакъв смисъл. От време на време някоя фраза на Грегоровиус се очертаваше в полумрака — зелена или бяла, понякога беше някой Атлан, друг път Естев, после някакъв звук се завърташе и се добавяше, разрастваше се в Манесие, в Уилфредо Лам, в Пиобер, в Етиен, в Макс Ернст. Беше забавно, Грегоровиус казваше: „… и всички гледат вавилонските посоки, ако мога така да се изразя, и тогава…“, а Мага виждаше как от думите се ражда един блестящ Дейрол, един Бисиер, но Грегоровиус вече говореше за безполезността на емпиричната онтология и изведнъж ставаше Фридлендер или изящен Вийон, който замрежваше сенките и ги караше да трептят, емпирична онтология, сини като дим, розови, емпирична, бледожълто, кухина, в която примигват белезникави искри.

— Рокамадур заспа — каза Мага, като изтръска цигарата. — И аз трябва да поспя малко.

— Орасио няма да се върне тази нощ, предполагам.

— Знам ли. Орасио е като котарак, току-виж седи на пода до вратата, но може и да е взел влака за Марсилия.

— Аз мога да остана — каза Грегоровиус. — Вие поспете, аз ще наглеждам Рокамадур.

— Ама на мен не ми се спи. Докато говорите, непрекъснато виждам неща във въздуха. Вие казахте „Париж е една огромна метафора“ и се появи нещо подобно на знаците на Сугаи, с много червено и черно.

— Аз мислех за Орасио — каза Грегоровиус. — Удивително е как се промени през месеците, откакто го познавам. Вие не си давате сметка, предполагам, защото сте твърде близо и сте отговорна за промяната.

— Защо огромна метафора?

— Той скита насам-натам така, както други предприемат някакво бягство — вуду или марихуана, Пиер Булез или машините за рисуване на Тингели. Предугажда, че някъде в Париж, някой ден, в нечия смърт или в нечия среща има ключ, и го търси като луд. Обърнете внимание, че казвам като луд. Тоест той не съзнава, че търси ключа, нито че ключът съществува. Подозира какви са белезите му, маскировката му, затова говоря за метафора.

— Защо казвате, че Орасио се е променил?

— Уместен въпрос, Лусия. Когато се запознах с Орасио, го класифицирах като интелектуалец любител, тоест интелектуалец в широкия смисъл на думата. Вие от онези земи си падате малко такива, нали? Там някъде из Мату Гросу.

— Мату Гросу е в Бразилия.

— Тогава около Парана. Много интелигентни и будни, суперинформирани за всичко. Много повече от нас. За италианската литература например или за английската. И целия испански Златен век и, естествено, френската литература, която все ви е в устата. Орасио беше точно такъв и много му личеше. Струва ми се възхитително, че за толкова кратко време се е променил по такъв начин. Сега загрубя, наистина, вижда се само като го погледнеш. Добре де, още не е загрубял съвсем, но прави каквото може.

— Не говорете щуротии — каза Мага.

— Разберете ме, искам да кажа, че търси черната светлина, ключа и започва да осъзнава, че тези неща не са в библиотеката. Всъщност вие го научихте на това и ако той си отиде, то е, защото никога няма да ви го прости.

— Орасио не си тръгва заради това.

— И тук има шифър. Той не знае защо си тръгва, а вие — тази, заради която си тръгва, не можете да го знаете, освен ако не решите да ми повярвате.

— Не ви вярвам — каза Мага, като се плъзна от стола и седна на пода. — Освен това не разбирам нищо. И не споменавайте Пола. Не искам да говоря за Пола.

— Тогава продължавайте да гледате рисунките, които се появяват в тъмното — каза любезно Грегоровиус. — Можем да говорим за други неща, разбира се. Знаехте ли, че индианците чиркин, които все искали ножици от мисионерите, притежават такива колекции, че имат най-много ножици на глава от населението? Прочетох го в една статия на Алфред Метро. Светът е пълен с необикновени неща.

— Но защо Париж да е огромна метафора?

— Когато бях малък — каза Грегоровиус, — детегледачките се любеха с уланите, които служеха в района около Божок^[1]. И понеже аз им пречех при тези занимания, оставяха ме да играя в големия салон, пълен с килими и гоблени, които биха възхитили Малте Лауридс Бриге. Един от килимите представляваше карта на града Офир такава, каквато е стигнала до Западния свят от приказките. Коленичил, аз бутах с нос или с ръце една жълта топка и следвах курса на река Шан-Тен, пресичах стените, пазени от въоръжени с копия черни воини, и след много опасности, ударил главата си в краката на махагоновата маса, която стоеше в центъра на килима, стигах до покоите на Савската царица и заспивах като гъсеница върху изображението на триклиниума. Да, Париж е метафора. Сега си давам сметка, че и вие лежите на килима. Каква е шарката му? О, изгубено детство, близост, близост! Двайсет пъти съм бил в тази стая, а не съм в състояние да си спомня шарката на килима…

— Толкова е мръсен, че не се вижда никаква особена шарка — каза Мага. — Струва ми се, че има изрисувани два пауна, които се целуват с човки. Но по-скоро е зелен.

Замълчаха заслушани в стъпките на някого, който се качваше.