Хулио Кортасар
Игра на дама (16)

15.

Тогава бе толкова естествено да си спомни за нощта при канала „Сен Мартен“, за предложението, което му направиха (за хиляда франка), да гледа един филм в дома на някакъв швейцарски лекар. Нищо особено, някакъв оператор от страните от Оста си уредил да заснеме обесване с всички подробности. Общо две ролки, да, няма звук. Но е заснето възхитително, гарантираха. Можеше да плати на излизане.

В минутата, необходима му да реши да каже не и да си тръгне от кафенето заедно с негърката от Хаити, приятелка на приятеля на швейцарския лекар, бе имал време да си представи сцената и ако не друго, да се постави на мястото на жертвата. Да обесят някого си-беше-каквото-си-беше, но ако този някой е знаел (и изтънчеността може би бе стигнала дотам да му кажат), че камера ще регистрира всеки миг от гримасите и гърчовете му за удоволствие на дилетантите от бъдещето… „Колкото и да ми е неприятно, никога няма да постигна безразличието на Етиен — помисли Оливейра. — Работата е там как упорито съм се хванал за нечуваната мисъл, че човек е създаден за нещо друго. Естествено, в такъв случай… Но какви мизерни средства, за да се намери изход от тази дупка.“ Най-лошото беше, че разгледа хладнокръвно снимките на Вонг само защото изтезаваният не му беше баща, да оставим това, че бяха минали четирийсет години от пекинската операция.

— Виж — каза Оливейра на Бабс, която се беше върнала при него, след като се сдърпа с Роналд, който настояваше да слушат Ма Рейни, пренебрегвайки Фатс Уолър, — направо е невероятно какъв мръсник може да бъде човек. За какво ли си е мислил Христос в леглото, преди да заспи? Изведнъж, както се усмихваш, устата ти се превръща в мъхнат паяк.

— Ох — каза Бабс. — Само не делириум тременс. Точно сега ли?

— Всичко е повърхностно, маце, всичко е на ниво е-пи-дер-мис. Слушай, като малък се дърлех с по-възрастните от мен жени в семейството, сестри и тям подобни, целия този генеалогически боклук, и знаеш ли защо? Ами заради какви ли не глупости, но между другото и защото за госпожите всеки смъртен случай или, както те казват, всяка кончина в квартала е много по-важна от война, от земетресение с десет хиляди жертви и други такива работи. Човек наистина е идиот, ама представа си нямаш какъв идиот, Бабс, защото, за да я имаш, трябва да си изчела целия Платон, някои от отците на църквата, класиците, всички до един, и освен това да знаеш всичко, което трябва да се знае за всичко познаваемо, и точно в този момент човек достига до такъв невъобразим идиотизъм, че е в състояние в ранната утрин да се нахвърли на бедната си неграмотна майка, разярен, понеже госпожата е потънала в скръб заради смъртта на русначето, дето живее на ъгъла, или на племенницата на съседката от третия етаж. А ти й говориш за земетресението в Баб ел-Мандеб или за офанзивата при Вардар Инг и искаш нещастната женица да се преизпълни с абстрактно съчувствие по повод унищожаването на три рода ирански войски…

— Take it easy — каза Бабс. — Have a drink, sonny, don’t be such a murder to me^[1].

— И в крайна сметка всичко се свежда до това, че далеч от очите… Кому е нужно, кажи ми, да им трием сол на главата на възрастните жени с нашето юношеско пуританство на лайняни идиоти? Ох, как съм се напил, братче. Отивам си вкъщи.

Но не му беше лесно да се откаже от топличкото ескимоско одеяло, от далечното и почти безразлично съзерцаване на Грегоровиус в разгара на сантименталното интервю с Мага. Да се откъсне от всичко, все едно че скубе трупа на дърт петел, който се съпротивлява като мъжкар, какъвто е бил; въздъхна с облекчение, като разпозна темата на „Blue Interlude“ — плоча, която бе имал някога в Буенос Айрес. Вече изобщо не си спомняше състава на оркестъра, но помнеше, че тук бяха Бени Картър и може би Чу Бери, и докато слушаше трудно постижимото с простотата си соло на Теди Уилсън, реши, че е по-добре да остане до края на слушането на плочи. Вонг беше казал, че вали, целия ден беше валяло. Този трябва да е Чу Бери, освен ако не е самият Хокинс, не, не е Хокинс. „Просто невероятно колко обедняваме всички — помисли Оливейра, докато гледаше Мага, която гледаше Грегоровиус, който гледаше въздуха. — Ще стигнем дотам да ходим в Bibliothèque Mazarine^[2] да вадим фишове за мандрагората, герданите на банту или сравнителната история на ножичките за нокти.“ Представете си набор от дреболии и огромния труд по задълбоченото им проучване и опознаване. История на ножичките за нокти, две хиляди книги, за да придобиеш увереността, че тази вещ не се споменава до 1675 г. Не щеш ли, в Майнц някой отпечатва изображение на госпожа, която си реже нокът. Не са точно ножички, но приличат на тях. През XVIII век някой си Филип Макини патентова в Балтимор първите ножички с пружинка: проблемът е разрешен, пръстите могат да натиснат с цялата си сила, за да отрежат ноктите на краката — невероятно твърди рогови образувания, а след това ножиците се отварят автоматично. Петстотин фиша, една година работа. А сега да преминем към изобретяването на винта или употребата на глагола „gond“ в литературата пали от VIII век. Всяко нещо може да бъде по-интересно от отгатването на диалога между Мага и Грегоровиус. Да намериш барикада, каквато и да е, Бени Картър, ножичките за нокти, глагола „gond“, още една чаша, церемониално набиване на кол под изтънченото ръководство на палач, нащрек и за най-малките подробности, или пък Чемпиън Джак Дюпре, изгубен в блусове, по-добре барикадиран от самия него, понеже (игличката стържеше ужасно)

Say goodbye, goodbye to whiskey

Lordy, so long to gin,

Say goodbye, goodbye to whiskey

Lordy, so long to gin,

Ijust want my reefers,

I just want to feel high again —^[3]

И така, абсолютно сигурно беше, че Роналд ще върне Биг Бил Брунзи, воден от асоциации, които Оливейра познаваше и уважаваше, а Биг Бил ще им говори за друга барикада със същия глас, с който Мага разказваше на Грегоровиус за своето детство в Монтевидео, Биг Бил без горчивина, matter of fact^[4],

They said if you white, you all right,

If you brown, stick aroun ’,

But as you black

Mm, mm, brother, get back, get back, get back.^[5]

— Да, знам, че няма никаква полза — каза Грегоровиус. — Спомените могат да променят само напълно лишеното от интерес минало.

— Да, няма никаква полза — каза Мага.

— Затова ви помолих да ми разкажете за Монтевидео, защото за мен вие сте Дамата кралица в колодата, цялата анфас, без обем. Казвам ви го по този начин, за да ме разберете.

— А Монтевидео е обемът… Щуротии, щуротии, щуротии… Вие какво наричате стари времена? Всичко, което ми се е случило, се е случило вчера, най-много снощи.

— Още по-добре — каза Грегоровиус. — Сега сте кралица, но не на тестето карти.

— За мен тогава не е отдавна. Тогава е далеч, много далеч, но не чак отдавна. Павилиончетата за печено месо на площад „Индепенденсия“ — и ти ги знаеш, Орасио, — този толкова тъжен площад със скарите на открито, сигурно вечерта е станало някакво убийство и около павилиончетата вестникарчетата съобщават новините.

— Лотарията и всички награди — каза Орасио.

— Жената, дето я нарязали в Салто, политиката, футбола…

— Скоростният параход, чашка „Анкап“. Местен колорит, приятел.

— Сигурно е толкова екзотично — каза Грегоровиус, намествайки се така, че да закрие Оливейра и да остане някак по-насаме с Мага, която гледаше свещите и отмерваше с крак такта.

— Тогава в Монтевидео времето не съществуваше — каза Мага. — Живеехме съвсем близо до реката в една огромна къща с двор. Аз все бях на тринайсет години, толкова добре си спомням. Синьо небе, тринайсет години, учителката в пети клас беше кривогледа. Един ден се влюбих в русото момче, което продаваше вестници на площада. Казваше „вестник“ по такъв особен начин, че усещах една празнина ей тук… Носеше дълги панталони, макар че не беше на повече от дванайсет години. Баща ми не работеше, прекарваше следобедите в двора, пиеше мате. Изгубих майка си, когато бях на осем, отгледаха ме някакви лели, които после заминаха на село. На тринайсет бях в къщата само с баща си. Беше кооперация, не къща. Имаше един италианец, две старици и един негър с жена си, които нощем се караха, макар че после свиреха на китара и пееха. Очите на негъра бяха зачервени, подобни на влажна уста. Малко ме беше гнус от тях двамата, затова предпочитах да играя на улицата. Ако баща ми ме завареше да играя на улицата, ме вкарваше вътре и ме биеше. Един ден, докато ме биеше, видях, че негърът ни наблюдава скришом през открехнатата врата. Отначало не осъзнах добре какво прави, но като че ли си чешеше крака, правеше нещо с ръка… Татко беше твърде зает да ме налага с колана си. Чудно как внезапно можеш да изгубиш невинността си, без дори да знаеш, че си прекрачил в друг живот. Тази вечер в кухнята негърката и негърът пяха до късно, а аз бях в моята стая и бях плакала толкова, че усещах страшна жажда, но не ми се излизаше. Татко пиеше мате на вратата. Беше толкова горещо, че представа си нямате, всички вие сте от по-студени страни. И най-вече влагата, реката е близко, в Буенос Айрес май е по-лошо, Орасио казва, че било доста по-лошо, не знам. Онази нощ усещах дрехите си залепнали, всички пиеха и пиеха мате, два-три пъти излизах да пия вода от една чешмичка в двора сред мушкатата. Струваше ми се, че водата от тази чешма е по-хладна. Нямаше нито една звезда, мушкатата миришеха тръпчиво, те са грубовати, но много красиви растения, трябва някога да погалите листо от мушкато. В другите стаи светлините бяха угаснали, татко бе отишъл до лавката на едноокия Рамос, аз внесох пейчицата, матето и празния чайник — той винаги ги оставяше до вратата и скитниците от незастроеното място до нас щяха да ги откраднат. Спомням си, че като пресичах двора, луната се показа за малко, спрях се да я погледам, от луната като че ли винаги ми полъхва хлад, обърнах лице нагоре, за да могат да ме видят от звездите — вярвах в такива неща, бях само на тринайсет години. После пийнах още малко вода от чешмата и се върнах в стаята си, която беше на горния етаж — качих се по желязната стълба, на която — на девет години — си навехнах глезена. И тъкмо да запаля свещта на масата, една гореща ръка ме сграбчи за рамото, усетих, че вратата се затваря, друга ръка ми запуши устата, замириса на негърска пот, негърът ме опипваше навсякъде и ми говореше на ухото, лигавеше лицето ми, късаше дрехите ми, а аз не можех да направя нищо, дори да извикам, защото знаех, че ако извикам, ще ме убие, а аз не исках да ме убие, всичко друго беше по-добро от това, да умреш бе най-лошото оскърбление, най-голямата глупост. Защо ме гледаш така, Орасио? Разказвам му как ме изнасили негърът от нашата кооперация, нали Грегоровиус толкова иска да знае как съм живяла в Уругвай.

— Разкажи му го с всички подробности — каза Оливейра.

— О, не, най-общата представа е достатъчна — каза Грегоровиус.

— Няма общи представи — каза Оливейра.