Хулио Кортасар
Игра на дама (28)

27.

— О, Пола — каза Мага. — Знам за нея повече, отколкото Орасио.

— И то без никога да сте я виждали, нали, Лусия?

— Виждала съм я много пъти — каза Мага нетърпеливо. — Орасио я носеше в косата си, в сакото си, трепереше от нея, миеше се от нея.

— Етиен и Вонг са ми говорили за тази жена — каза Грегоровиус. — Видели ги веднъж на терасата на някакво кафене в Сен Клу. Само звездите знаят какво са правели всички те в Сен Клу, но така се случило. Орасио я гледал, като че ли гледа мравуняк, така изглеждало. По-късно Вонг го използва, за да построи сложна теория за сексуалното насищане; според него човек би могъл да направи крачка напред в познанието, ако в определен момент достигне до такъв коефициент любов (това са негови думи, извинете ме за китайския жаргон), че духът рязко да изкристализира в друг план, да се установи в сюрреалността. Вярвате ли го, Лусия?

— Предполагам, че търсим нещо такова, но почти винаги ни мамят или се мамим. Париж е една голяма сляпа любов, всички сме влюбени до уши, но има нещо зелено, някакъв мъх, знам ли. В Монтевидео беше същото, човек не можеше никого да обича истински, веднага се появяваха странни неща, някакви истории с чаршафи или с косми, а за жена изникваха още толкова други неща, Осип, например абортите. Както и да е.

— Любов, сексуалност. За едно и също ли говорим?

— Да — каза Мага. — Ако говорим за любов, говорим за сексуалност. Обратното вече не е толкова вярно. Но сексуалността е нещо различно от секса, струва ми се.

— Стига теории — каза неочаквано Осип. — Тези дихотомии, този синкретизъм… Вероятно Орасио е търсел у Пола нещо, което вие не сте му давали, предполагам. Да постави нещата, да кажем, на практическа почва.

— Орасио винаги търси купища неща — каза Мага. — Аз го отегчавам, защото не мога да мисля, това е. Предполагам, че Пола мисли през цялото време.

— Тежко й на любовта, която от мисъл се подхранва — цитира Осип.

— Трябва да сме справедливи — каза Мага. — Пола е много красива, знам го по очите, с които ме гледаше Орасио, след като е бил с нея, връщаше се като клечка кибрит в мига, когато пламва, изведнъж лумва цялата й коса, трае само миг, но е вълшебно, нещо като драсване, силна миризма на фосфор и този огромен пламък, който после угасва. Той се връщаше такъв, и то защото Пола го изпълваше с красота. Аз му го казвах, Осип, и беше правилно, че му го казвах. Вече се бяхме поотчуждили, макар че все още се обичахме. Тези неща не стават изведнъж, Пола започна да се появява като слънце в прозореца, аз винаги трябва да мисля за такива неща, за да знам, че казвам истината. Навлизаше малко по малко и ми отнемаше сянката, а Орасио изгаряше, сякаш бе на палубата на кораб, направо хващаше тен, толкова беше щастлив.

— Никога не бих повярвал. Стори ми се, че вие… В крайна сметка Пола ще отмине както някои други. Защото трябва да се спомене и Франсоаз например.

— Тя не е важна — каза Мага и изтръска пепелта на пода. — Все едно аз да споменавам типове като Ледесма например. Вие, разбира се, не знаете нищо за това. Както не знаете и как приключиха нещата с Пола.

— Не.

— Пола умира — каза Мага. — Не заради иглите, това бе шега, макар че го направих насериозно, повярвайте ми, направих го съвсем насериозно. Умира от рак на гърдата.

— А Орасио…

— Осип, не бъдете гаден. Орасио не знаеше нищо, когато се раздели с Пола.

— Но, Лусия, моля ви, аз…

— Вие знаете много добре какво казвате и какво искате тук тази нощ, Осип. Не бъдете мръсник, недейте поне за това да намеквате.

— Но за какво, моля ви се?

— Че Орасио е знаел, преди да се раздели с нея.

— Моля ви — повтори Грегоровиус. — Аз дори…

— Не бъдете гаден — каза Мага монотонно. — Какво ще спечелите, като окаляте Орасио? Да не би да не знаете, че се разделихме, че той си тръгна в дъжда?

— Не искам да постигна нищо — каза Осип и като че ли се сгуши в креслото. — Аз не съм такъв, Лусия, вие постоянно ме разбирате погрешно. Би трябвало да падна на колене, все едно че съм на мястото на капитана на „Графин“, и да започна да ви умолявам да ми вярвате и че…

— Оставете ме на мира — каза Мага. — Първо Пола, после вие. Всичките тези петна по стените и тази нощ, която не свършва. Вие сигурно сте в състояние да си помислите, че аз убивам Пола.

— Никога не би ми минало през ум…

— Стига, стига. Орасио никога няма да ми го прости, дори и да не е влюбен в Пола. То си е за смях, една нищо и никаква кукличка, от восъка на коледните свещи, прекрасен зелен восък, спомням си го.

— Лусия, трудно ми е да повярвам, че сте могли…

— Никога няма да ми го прости, макар и да не говорим за това. Той знае, понеже видя кукличката, видя и карфиците. Хвърли я на пода и я стъпка с крак. Не разбираше, че става по-зле, опасността се увеличаваше. Пола живее на улица „Дофин“, той отиваше при нея всеки следобед. Разказа ли ви за зелената фигурка, Осип?

— Много е вероятно — каза Осип враждебно и с раздразнение. — Вие всичките сте луди.

— Орасио говореше за нов ред, за възможността да се намери друг живот. Винаги споменаваше смъртта, когато говореше за живота, беше неминуемо и се смеехме много. Каза, че спи с Пола, и тогава разбрах, че той не смята за необходимо да се ядосам или да му направя сцена. Осип, всъщност не бях много ядосана, аз също бих могла да легна с вас сега, ако ми се прииска. Много е трудно да се обясни, не става дума за измяна или нещо от този род, Орасио се вбесяваше от думи като измяна или изневяра. Трябва да призная, че още като се запознахме, той ми каза, че не се счита обвързан. Направих фигурката, защото Пола се беше вмъкнала в моята стая, беше прекалено, знаех, че е способна да ми открадне дрехите, да обуе моите чорапи, да си сложи от моя руж, да даде мляко на Рокамадур.

— Но вие казахте, че не я познавате.

— Тя беше в Орасио, глупак такъв. Колко сте глупав, Осип, колко сте глупав. Бедният Осип, толкова глупав. В канадката му, в кожената й яка, забелязал сте, че канадката на Орасио е с кожена яка. Пола беше в нея, когато той влизаше, в начина, по който гледаше, когато се събличаше ей тук, в този ъгъл, и се миеше прав в този леген, виждате ли го, Осип, тогава от кожата му бавно излизаше Пола, виждах я като призрак и едва се сдържах да не заплача при мисълта, че аз не присъствам по този начин в дома на Пола, Пола никога нямаше да заподозре, че съм в косите или очите, или в космите по тялото на Орасио. Не знам защо стана така, та нали все пак се бяхме обичали. Не знам защо. Защото не мога да мисля и той ме презира заради това, заради такива неща.