Хулио Кортасар
Игра на дама (101)

100.

Сложи жетона в процепа, бавно набра номера. По това време Етиен сигурно рисуваше и се ядосваше, когато му се обаждат, докато работи, но все пак трябваше да му се обади. Телефонът започна да звъни от другата страна, в едно ателие близо до площад „Италия“, на четири километра от пощата на улица „Дантон“. Една бабичка с вид на плъх се беше залостила пред стъклената кабина, гледаше скришом Оливейра, седнал на пейката с лице, долепено до телефона, и Оливейра усещаше, че бабичката го гледа, че започва да брои безжалостно минутите. Стъклата на кабината бяха чисти, нещо необичайно — хората влизаха и излизаха от пощата, чуваше се глухият (и незнайно защо погребален) удар на печата върху марките. Етиен каза нещо от другата страна и Оливейра натисна никелираното копче, за да започне разговора, при което жетонът от двайсет франка беше безвъзвратно погълнат.

— Можеше да ми спестиш тази гаднярщина — промърмори недоволно Етиен, който, изглежда, веднага го беше познал. — Знаеш, че по това време работя като луд.

— Аз също — каза Оливейра. — Обадих ти се, защото тъкмо докато работех, ми се присъни един сън.

— Как така докато си работил?

— Да, към три след полунощ. Сънувах, че отивам в кухнята, търся хляб и си отрязвам една филия. Хлябът беше различен от тукашните, френски хляб, но като в Буенос Айрес, разбираш ли, в него няма нищо френско, ама се нарича френски. Представи си, той е по-скоро голям хляб, бял, с много мека част. Обикновено го ядат намазан с масло и отгоре сладко, разбираш ли.

— Да, знам го — каза Етиен. — В Италия съм ял такъв.

— Ти си луд. Изобщо не е това. Някой ден ще ти го нарисувам, за да си го представиш. Виж, има формата на плоска и къса риба, дълъг е едва петнайсет сантиметра, но в средата е много дебел. Френски хляб от Буенос Айрес.

— Френски хляб от Буенос Айрес — повтори Етиен.

— Да, обаче това ставаше в кухнята на улица „Томб Исоар“, преди да се преместя при Мага. Бях гладен и взех хляба, за да си отрежа една филия. Тогава чух, че хлябът плаче. Да, наистина беше насън, но хлябът плачеше, когато забивах в него ножа. Най-обикновен френски хляб, а плаче. Събудих се, без да разбера какво щеше да се случи, мисля, че когато се събудих, ножът още беше забит в хляба.

— Tiens^[1] — каза Етиен.

— Сега разбираш, че като се събуди след такъв сън, човек излиза в коридора и си пъха главата под чешмата, ляга си отново, пуши цяла нощ… Знам ли, беше по-добре да си поговоря с теб, освен това бихме могли да се уговорим да отидем при стареца, дето претърпя катастрофата, за която ти разказах.

— Добре си направил — каза Етиен. — Прилича на детски сън. Само децата могат да сънуват подобни неща или да си ги представят. Веднъж моят племенник ми каза, че бил на луната. Попитах го какво е видял. Той ми отговори: „Имаше хляб и едно сърце“. Разбираш ли, че след такива хлебарски изпълнения човек вече не може да погледне дете и да не изпита страх.

— Хляб и сърце — повтори Оливейра. — Да, ама аз видях само хляб. Все едно. Тук отвън има една бабичка, която започва да ме гледа лошо. Колко минути може да се говори от тези кабини?

— Шест. След това ще започне да чука по стъклото. Само една бабичка ли има?

— Една бабичка, една кривогледа жена с момченце и някакъв, който прилича на търговски пътник. Сигурно е търговски пътник, понеже, освен че прелиства някаква тетрадка като луд, от горния му джоб стърчат три подострени молива.

— Може и инкасатор да е.

— Сега идват още двама: едно момче на около четиринайсет години, което си бърка в носа, и една възрастна жена с необикновена шапка, точно като от картина на Кранах.

— Вече се чувстваш по-добре — каза Етиен.

— Да, в тази кабина не е зле. Жалко, че чакат толкова хора. Мислиш ли, че вече сме говорили шест минути?

— По никой начин — каза Етиен. — Едва три, даже и толкова няма.

— Тогава бабичката изобщо няма право да ми чука по стъклото, не мислиш ли?

— Да върви по дяволите. Разбира се, че няма право. Ти разполагаш с шест минути, за да ми разкажеш всичките сънища, които искаш.

— Само този беше — каза Оливейра, — но лошото не е сънят. Лошото е онова, което наричат събуждане… На теб не ти ли се струва, че всъщност сънувам сега?

— Кой може да ти каже? Но това е изтъркана тема, старче, философът и пеперудата, тези неща са познати.

— Да, извини ме, но ще поговоря още малко за това. Бих искал да си представиш свят, където можеш да нарежеш хляба на парчета, без той да се жалва.

— Трудно е да се повярва, наистина — каза Етиен.

— Не, сериозно, приятел. На теб не ти ли се случва понякога да се събудиш с ясното съзнание, че в този миг започва някаква невероятна заблуда?

— Сред цялата тази заблуда — каза Етиен — аз рисувам великолепни картини и слабо ме засяга дали съм пеперуда или Фу-Манчу.

— Това няма нищо общо. Изглежда, благодарение на различни заблуди Колумб е достигнал до Гуанаани или както там се е казвал островът. Защо този гръцки критерий за истина и грешка?

— Ама той не дойде от мен — каза Етиен обиден. — Именно ти заговори за някаква невероятна заблуда.

— Това беше просто образ — каза Оливейра. — Същото е, като да го наречеш сън. Не може да се определи, заблудата е именно в това, че не може да се нарече заблуда.

— Бабата ще счупи стъклото — каза Етиен. — Чува се чак тук.

— Да върви по дяволите — каза Оливейра. — Не може да са минали шест минути.

— Горе-долу. Освен това къде е прехвалената южноамериканска учтивост.

— Не са минали шест минути. Радвам се, че ти разказах съня, и когато се видим…

— Ела, когато искаш — каза Етиен. — Тази сутрин повече няма да рисувам, ти ме прекъсна.

— Ти чуваш ли как удря по стъклото? — каза Оливейра. — Не само бабата с лице на плъх, но и кривогледата, и момчето. Ей сега ще дойде някой служител.

— Ще отнесеш боя.

— Не, защо. Великата система е да се правя, че не разбирам нито дума френски.

— Ти и не разбираш много — каза Етиен.

— Тъжното е, че за теб това е шега, а всъщност не е шега. Истината е, че не искам да разбирам нищо, ако, за да разбираме, трябва да приемем това, което нарекохме заблуда. Приятел, отвориха вратата, един тип ме удря по рамото. Чао, благодаря, че ме изслуша.

— Чао — каза Етиен.

Оливейра си оправи сакото и излезе от кабината. Служителят крещеше в ухото му правилника. „Ако сега в ръката си имах нож — помисли си Оливейра, докато си вадеше цигарите, — този тип може би щеше да закудкудяка или да се превърне в букет цветя.“ Но нещата се вкаменяваха, проточваха се ужасно дълго, трябваше да запали цигара, внимаваше да не се опари, защото ръката му доста трепереше, все още чуваше крясъците на оня тип, който се отдалечаваше, като на всеки две крачки се обръщаше, за да го изгледа и да му отправи някакви жестове, кривогледата и търговският пътник го гледаха с по едно око, тъй като с другото вече следяха бабата, за да не просрочи шестте минути, а бабата в кабината беше точно като кечуанска мумия от Музея на човека, от онези, които се осветяват, щом човек натисне едно копче. Но както в толкова сънища, стана обратното — бабичката натисна копчето вътре и започна да говори с някаква друга баба, напъхана в някоя мансарда на необятния сън.