Хулио Кортасар
Игра на дама (47)

46.

— Музика, меланхолична храна за нас, които живеем от любов — цитира за четвърти път Травълър, докато настройваше китарата, преди да изпълни тангото „Папагалчето с късметите“.

Дон Креспо се заинтересува от цитата и Талита се качи горе да потърси пиесата в пет действия в превод на Астрана Марин^[1]. Привечер улица „Качимайо“ беше шумна, но в двора на дон Креспо освен канарчето Сто Песос се чуваше само гласът на Травълър, който бе стигнал до „малката работничка, игрива и духовита, / донесла радост в неговия дом“. За да играеш на карти, не са нужни приказки и Хекрептен печелеше раздаване след раздаване, и ту Оливейра, ту госпожа Де Гутусо се изръсваха с монети от по двайсет. Папагалчето с късметите („предсказваше живота и смъртта и даваше съвети“) междувременно бе изтеглило розово листче: годеник, дълъг живот. Което не попречи гласът на Травълър да зазвучи тържествено, докато пееше за скоропостижната болест на героинята и за „вечерта, в която тъжно умираше, / и все питаше майка си: Не е ли дошъл?“. Дрън.

— Какво чувство — каза госпожа Де Гутусо. — Не говорят добре за тангото, но и дума не може да става за сравнение с калипсото и другите свинщини, дето ги пускат по радиото. Подайте ми бобчетата, дон Орасио.

Травълър подпря китарата на една саксия, гаврътна матето и осъзна, че нощта ще бъде тежка за него. Едва ли не предпочиташе да има работа или да се разболее — все някакво разнообразие. Наля си чашка тръстикова ракия и я изпи на един дъх, загледан в дон Креспо, който, с очила на върха на носа си и изпълнен с недоверие, навлизаше в пролога на трагедията. Победен, след като му бяха отнели 80 сентавос, Оливейра дойде да седне до него и също обърна една чашка.

— Светът е чуден — каза Травълър тихо. — Ей там след малко ще се разиграе битката при Акциум, ако старецът удържи до тази част. А ей тук тези две луди се изпотрепват за бобчета.

— Занимания като всички други — каза Оливейра. — Проумяваш ли думата? Занимавам се, имам занимание. Тръпки ме побиват, приятел. Макар че виж, за да не изпадаме в метафизика, ще ти кажа, че моите занимания в цирка са си чиста измама. Печеля тези пари, без да правя нищо.

— Почакай да дебютираме в Сан Исидро и играта ще загрубее. Във Виля дел Парке бяхме разрешили всички проблеми, най-вече онзи с подкупа, който безпокоеше шефа. Сега ще трябва да се започне с нови хора и ще има доста да се позанимаваш, щом ти харесва този термин.

— Какви ги говориш? Ама че щуротия, приятел, аз наистина се бях отпуснал. Нима ще има работа?

— Първите дни, после всичко си влиза в релсите. Кажи ми, докато беше в Европа, изобщо ли не си работил?

— Крайно наложителният минимум — каза Оливейра. — При един счетоводител, който работеше нелегално. Старият Труй — персонаж само за Селин. Някой ден трябва да ти разкажа, ако си струва, но всъщност не си струва.

— Би ми било приятно — каза Травълър.

— Знаеш ли, всичко просто виси във въздуха. Каквото и да ти кажа, ще бъде като фрагмент от шарката на килим. Липсва лепилото, за да го наречем по някакъв начин — хоп, и всичко заема съответстващото му място и пред теб се ражда прекрасен кристал с всичките си фасети. Лошото е — каза Оливейра, като си гледаше ноктите, — че може би вече се е втвърдил, а аз не съм го проумял и съм останал назад като старчоците, които слушат да се говори за кибернетика и лекичко кимат, а пък си мислят, че вече наближава времето за супата с тънкото фиде.

Канарчето Сто Песос пропя и трелите му бяха преди всичко пронизителни.

— Както и да е — каза Травълър. — Понякога си мисля, че не трябваше да се връщаш.

— Ти си го мислиш — каза Оливейра. — Аз го изживявам. Може всъщност да е едно и също, но да не изпадаме в лесен екстаз. Това, което убива и теб, и мен, е свенливостта, приятел. Разхождаме се голи из къщи, като предизвикваме възмущение у някои дами, но когато стане дума да се изкаже нещо… Разбираш ли, от време на време ми хрумва, че бих могъл да ти кажа… Не знам, може би в момента думите биха ни послужили за нещо, биха послужили. Но тъй като не са думите от ежедневния живот и на матето в двора, на добре смазания разговор, човек се въздържа — точно на най-добрия приятел най-малко могат да се кажат такива неща. Не ти ли се случва понякога да се довериш в много по-голяма степен на първия срещнат?

— Възможно е — каза Травълър, настройвайки китарата. — Лошото е, че при подобни принципи вече не се знае за какво са приятелите.

— Те са, за да са тук, защото знаеш ли какво може да стане във всеки момент.

— Както искаш. Но така ще ни е трудно да се разбираме както някога, в миналото.

— В името на миналото се правят големи глупости в настоящето — каза Оливейра. — Виж, Маноло, ти казваш да се разбираме, но дълбоко в себе си си даваш сметка, че аз също бих искал да се разбирам с теб, а това теб означава много повече от теб самия. Спънката е там, че истинското разбиране е нещо друго. Задоволяваме се с твърде малко. Когато приятелите се разбират добре помежду си, когато влюбените се разбират добре помежду си, когато семействата се разбират добре помежду си, тогава смятаме, че живеем в хармония. Чиста заблуда, огледало за чучулиги. Понякога си мисля, че между двама души, които си разбиват физиономиите с юмруци, има много повече разбиране, отколкото между онези, които гледат нещата отвън. Затова… Ама приятел, аз наистина ставам за сътрудник в неделните броеве на „Ла Насион“.

— Добре я беше подкарал — каза Травълър, докато настройваше най-тънката струна, — ама накрая получи един от онези пристъпи на свенливост, за които говореше по-рано. Напомняш ми на госпожа Де Гутусо, когато й се налага да спомене за хемороидите на мъжа си.

— Този Октавий Цезар ги дрънка едни — измърмори дон Креспо и ги погледна над очилата. — Тук казва, че Марк Антоний бил ял някакво много странно месо в Алпите. Какво иска да каже с тези думи? Козленце, предполагам.

— По-скоро двукрако без пера — каза Травълър.

— В тази книга онези, които не са луди, са много близо до това състояние — каза дон Креспо с уважение. — Трябва да видите какво прави Клеопатра.

— Цариците са сложно нещо — каза госпожа Де Гутусо. — Тази Клеопатра ги е забърквала едни, даваха го на филм. Времената, естествено, са били други, не е имало религия.

— Аз вземам — каза Талита, като прибра при една ръка и шестте карти.

— Какъв късмет имате…

— Ама накрая губя. Ману, свършиха ми парите.

— Помоли дон Креспо да ти развали, той може да е навлязъл във времената на фараоните и да ти даде монети от чисто злато. Слушай, Орасио, онова, което казваше за хармонията…

— Както и да е — каза Оливейра, — щом настояваш да си обърна джобовете и да извадя събралите се там боклуци на масата…

— Не е нужно да се обръщат джобовете. Оставам с впечатлението, че ти си стоиш съвсем спокоен и гледаш как на нас останалите ни се обръща хастарът. Търсиш онова, което наричаш хармония, ама я търсиш точно там, където току-що каза, че я нямало — сред приятелите, в семейството, в града. Защо я търсиш в сегментите на обществото?

— Не знам, приятел. Дори не я търся. На мен всичко ми се случва.

— А защо на теб трябва да ти се случи така, че ние останалите да не можем да спим по твоя вина?

— И аз не спя добре.

— Да ти дам един пример — защо се събра с Хекрептен? Защо идваш да ме виждаш? Нима ние или пък Хекрептен не сме тези, които ти разваляме хармонията?

— Иска да пие мандрагора! — извика дон Креспо шашардисан.

— Какво? — каза госпожа Де Гутусо.

— Мандрагора! Нарежда на робинята си да й поднесе мандрагора. Казва, че искала да заспи. Съвсем е полудяла.

— Трябва да вземе бромурал — каза госпожа Де Гутусо. — Ама в ония времена…

— Много си прав, старче — каза Оливейра, като напълни чашите с тръстикова ракия, — само за едно не си — придаваш на Хекрептен повече значение, отколкото има.

— А ние?

— Вие може и да сте онова лепило, за което говорихме преди малко. Понякога си мисля, че сме свързани едва ли не химически — това е някакъв факт извън самите нас. Рисунка, която се рисува. Ти дойде да ме посрещнеш, не забравяй.

— А защо не? Изобщо не съм мислил, че ще се върнеш такъв досадник, че там толкова са те променили, че ще събудиш у мен такова желание да бъда различен… Не, не е това, не е това. О, ти нито живееш, нито оставяш другите да живеят.

Между двамата китарата подрънкваше едно сиелито^[2].

— Трябва само да щракнеш с пръсти ето така — каза Оливейра много тихо — и няма да ме видиш вече. Би било несправедливо по моя вина ти и Талита…

— Талита не я забърквай.

— Не — каза Оливейра. — Не мога да не я забърквам. Ние сме Талита, ти и аз — един доста трисмегистки триъгълник. Пак ти казвам — даваш ми знак и се изключвам сам. Не си мисли, че не разбирам колко си разтревожен.

— Като си тръгнеш сега, няма кой знае колко да оправиш нещата.

— Защо не, бе, човек. Вие нямате нужда от мен.

Травълър изсвири интродукцията към „Злодеят“ и спря. Беше вече тъмна нощ и дон Креспо запали светлина в двора, за да може да продължи да чете.

— Виж — каза Травълър тихо. — При всички положения някой ден ще се преместиш и няма защо аз да ти правя знаци. Може и да не спя нощем, както сигурно ти е казала Талита, но дълбоко в себе си не съжалявам, че дойде. Може би съм имал нужда от това.

— Както искаш, старче. Нещата се нареждат от само себе си, най-добре е човек да запази спокойствие. И при мен не върви чак толкова зле.

— Това прилича на разговор между идиоти — каза Травълър.

— Между чисти монголоиди — каза Оливейра.

— Мислиш си, че ще обясниш нещо, а става все по-лошо.

— Обяснението е добре облечена грешка — каза Оливейра. — Запиши си го.

— Да, и в такъв случай е по-добре да се говори за други неща — какво се случва в радикалната партия. Само че ти… Като че ли става дума за въртележка, все се въртиш около едно и също нещо, бялото конче, после дорестото, после пак бялото. Нали сме поети, братко.

— И то страхотни — каза Оливейра, докато пълнеше чашите. — Хора, които не спят добре и застават на прозореца да дишат чист въздух, такива работи.

— Значи си ме видял снощи.

— Чакай да си помисля. Първо Хекрептен започна да досажда и трябваше да отстъпя. Полекичка, но все пак… После заспах като заклан, за да забравя. Защо ме питаш?

— Няма нищо — каза Травълър и притисна ръка до струните. Госпожа Де Гутусо придърпа стола си към Травълър, при което спечелените монети звъннаха, и го помоли да попее.

— Тук някакъв си Енобарб казва, че нощната влага е отровна — информира ги дон Креспо. — В тази книга всички са откачени, в разгара на битката започват да говорят неща, които са ни в клин, ни в ръкав.

— Добре — каза Травълър, — да направим удоволствие на госпожата, ако дон Креспо няма нищо против. „Злодеят“, танго от Хуан де Диос Филиберто. Ей, пич, напомни ми да ти прочета изповедта на Ивон Гитри, голяма работа е. Талита, иди да донесеш антологията на Гардел. На нощната масичка е, където й е мястото.

— Тъкмо ще ми я върнете — каза госпожа Де Гутусо. — Не че ми трябва, ама обичам книгите да са ми подръка. И съпругът ми е същият, кълна се.