Хулио Кортасар
Игра на дама (144)

143.

Сутринта, заинатили се все още да не излизат от полудрямката, която ужасяващото звънене на будилника не успяваше да подмени с отчетливо будно състояние, си разказваха подробно сънищата от миналата нощ. Глава до глава, галейки се, заплитайки ръце и крака, се мъчеха да преведат с думи от външния свят всичко, което бяха преживели в часовете на мрака. Травълър, приятел на Оливейра от младежките години, бе възхитен от сънищата на Талита, от устата й, сгърчена или усмихната в зависимост от разказа, от жестовете и възклицанията, с които го подчертаваше, от наивните й предположения за причината и смисъла на сънищата й. После идваше неговият ред да разкаже своите и понякога, по средата на някой разказ, ръцете започваха да се галят и от сънищата преминаваха към любовта, заспиваха отново и пристигаха навсякъде със закъснение.

Докато слушаше Талита, леко лепкавия й от съня глас, докато гледаше косата й, разпиляна по възглавницата, Травълър се учудваше, че всичко може да бъде такова. Изпъваше пръст, докосваше слепоочието, челото на Талита. („И тогава сестра ми беше леля ми Ирене, но не съм сигурна“), уверяваше се, че на толкова малко сантиметри от собствената му глава имаше бариера („А аз бях гол на стърнището и виждах как белезникавата река се надигаше, гигантска вълна…“). Докато спяха, главите им се докосваха и ето, в една и съща физическа близост, в почти пълното съвпадение на движенията, на позите, на дъха, в една и съща стая, на една и съща възглавница, в един и същи мрак, с едно и също тик-так, едни и същи дразнители откъм улицата и града, едни и същи магнитни излъчвания, едно и също кафе, едно и също разположение на звездите, в една и съща нощ и за двамата, тук, плътно прегърнати, бяха сънували различни сънища, бяха преживели разнородни приключения, той се беше усмихвал, докато тя бягаше ужасена, той се явяваше отново на изпит по алгебра, докато тя пристигаше в белокаменен град.

При сутрешната равносметка Талита демонстрираше задоволство или скръб, а Травълър тайно и упорито търсеше съответствията. Как бе възможно съвместното съществуване през деня да се трансформира в този разрив, в тази самота — съвсем неприемлива — на сънуващия? Понякога неговият образ се явяваше в сънищата на Талита или пък образът на Талита изживяваше ужаса в някой кошмар на Травълър. Но те не го знаеха, трябваше другият да го разкаже, като се събудят: „Тогава ти ме сграбчи за ръката и ми каза…“ И Травълър откриваше, че докато в съня на Талита той я беше сграбчил за ръката и й бе говорил, в собствения си сън си беше легнал с най-добрата приятелка на Талита или говореше с директора на цирка „Лас Естреляс“, или плуваше в Мар дел Плата. Присъствието на неговия призрак в чуждия сън го свеждаше до прост строителен материал, без никакво предимство по отношение на манекените, непознатите градове, гарите, стълбищата, целия набор от съоръжения на нощните видения. Долепен до Талита, обгърнал лицето и главата й с пръсти и устни, Травълър усещаше непробиваемата бариера, главоломното отстояние, което дори любовта не можеше да преодолее. Дълго време чака чудо: сънят, който Талита ще му разкаже сутринта, да бъде и негов. Чака го, вика го, предизвиква го — призоваваше всички възможни аналогии, търсеше прилики, които изведнъж да го доведат до такова разпознаване. Само веднъж, без Талита да му отдава каквото и да било значение, сънуваха подобни сънища. Талита разказа за някакъв хотел, където била с майка си и където всеки влизал, като си носел стола. Тогава Травълър си спомни своя сън: един хотел без бани, което го принуждаваше да пресече цяла гара, понесъл хавлиена кърпа, за да отиде да се изкъпе на някакво неопределено място. Каза й го: „Сънували сме почти един и същи сън, били сме в някакъв хотел без столове и без бани“. Талита се разсмя развеселена, беше време да стават, какъв срам, че са толкова мързеливи.

Травълър вярваше все по-малко и очакваше все по-малко. Сънищата се повтаряха, но всеки вървеше по своя път. В съня главите се докосваха, но във всяка от тях завесата се вдигаше над различна сцена. Травълър си помисли иронично, че приличаха на двете съседни кина на улица „Лавале“, и отпрати надеждите си. Изобщо не вярваше, че ще се случи това, което желаеше, а знаеше, че без вяра то няма да се случи. Знаеше, че без вяра не се случва нищо от онова, което трябва да се случи, а и с вяра не се случва почти никога.