Хулио Кортасар
Игра на дама (4)

3.

Третата цигара на безсънието догаряше между устните на седналия в леглото Орасио Оливейра, веднъж-дваж бе прокарал леко ръка през косите на заспалата, притисната до него Мага. Беше понеделник призори, бяха прекарали неделната вечер и нощ в четене, слушане на плочи, като ту единият, ту другият ставаше, за да свари кафе или да запари мате. В края на един квартет на Хайдн Мага бе заспала и Оливейра, на когото не му се слушаше повече, издърпа щепсела на грамофона, без да става от леглото, плочата се завъртя още няколко пъти, но от усилвателя не се чу никакъв звук. Не знаеше защо, но тази тъпа инерция го накара да се замисли за привидно ненужните движения на някои насекоми, на някои деца. Не можеше да заспи, пушеше загледан през отворения прозорец към мансардата, където понякога един гърбав цигулар се упражняваше до много късно. Не беше топло, но тялото на Мага сгряваше крака и дясната му страна; отдръпна се полекичка, помисли, че нощта ще е дълга.

Чувстваше се много добре, както винаги, когато двамата с Мага успяваха да стигнат до края на срещата си без сблъсъци и взаимно раздразнение. Слабо го засягаше изпратеното с въздушна поща писмо на брат му, красноречив адвокат от Росарио, изписал четири листа с разсъждения за синовния и гражданския дълг, които Оливейра изобщо не изпълнявал. Писмото беше истинско удоволствие и вече го беше залепил със скоч на стената, за да му се порадват приятелите. Единственото важно нещо беше потвърждението, че са изпратени пари с посредничеството на черната борса, което брат му деликатно наричаше „с комисиона“. Оливейра си помисли, че може да купи едни книги, които отдавна искаше да прочете, и че ще даде на Мага три хиляди франка, за да направи каквото й се прииска, най-вероятно да купи плюшен слон с почти естествена големина за огромно учудване на Рокамадур. Сутринта ще трябва да отиде при стария Труй да приведе в ред кореспонденцията му с Латинска Америка. Да излезе, да направи, да приведе в ред не бяха неща, които помагат на човек да заспи. Да приведе в ред, какъв израз. Да направи. Да направи нещо, да направи добро, да направи пиш, да направи така, че да мине времето — действието във всичките му разновидности. Но зад всяко действие има протест, защото всяко действие означава да се излезе от, за да се стигне до, или да се премести нещо, за да бъде то тук, а не там, или да се влезе в онази къща, вместо да не се влиза, или пък да се влезе в другата до нея, тоест във всяко действие има приемане на някаква липса, на нещо, което все още не е направено, но може да бъде направено, мълчалив протест срещу непрестанната очевидност на липсата, на непълнотата, на недостатъчността на настоящето. Да вярваш, че действието може да даде пълнота или че сборът от действия наистина може да е равнозначен на един живот, достоен за това име, бе илюзия на моралист. По-добре беше да се откажеш, защото отказът от действие беше самият протест, а не неговата маска. Оливейра запали поредна цигара и това съвсем дребно негово действие го накара да се усмихне иронично и незабавно да се подиграе на самия себе си. Малко го засягаха повърхностните анализи, почти винаги опорочени от разсеяност и филологически клопки. Единственото сигурно нещо беше тежестта в горната част на стомаха, физическото подозрение, че нещо не е както трябва, че почти никога не е било както трябва. Дори не ставаше дума за проблем, а за това, че отрано се бе отказал от колективните лъжи и от изпълнената с неприязън самота на посветилия се на изучаване на радиоактивните изотопи или на президентското управление на Бартоломе Митре. Ако още като млад си бе избрал нещо, то беше да не се защитава чрез скоростно и жадно натрупване на „култура“, най-типичният трик на аржентинската средна класа, за да се изплъзне от националната и от която и да било друга действителност и да се почувства спасена от заобикалящата я празнота. Може би благодарение на това подобие на систематично безхаберие, според определението на другаря му Травълър, се бе спасил от влизането в този фарисейски ред (поддържан от много негови приятели, обикновено доброволно, и такова нещо е възможно, имаше примери), който избягваше същината на проблемите посредством какъвто и да било вид специализация, чието упражняване представляваше иронично сдобиване с най-висшите белези на аржентинщината. Освен това му се струваше непочтено и лесно да смесва историческите проблеми — например аржентинец ли си, или ескимос — с проблеми като този за действието или отказа от действие. Беше живял достатъчно, за да подозира онова, което най-често се изплъзва на всекиго, понеже е под носа му, а именно значението на субекта в понятието за обекта. Мага бе от малкото, които никога не забравяха, че лицето на човека винаги влияе на представата, която той би могъл да си изгради за комунизма или за критско-микенската цивилизация, а формата на ръцете присъства в онова, което собственикът им би могъл да изпитва по отношение на Гирландайо или на Достоевски. Затова Оливейра бе склонен да приеме, че кръвната му група, фактът, че детството му е преминало в обкръжението на величествени чичовци, нещастната му юношеска любов и склонността му към отпуснатост биха могли да се окажат първостепенни фактори за светогледа му. Беше от средната класа, беше от Буенос Айрес, беше завършил държавно училище, а тези неща не отминават просто така. Лошото бе там, че понеже се боеше от прекомерен местен оттенък на възгледите, в крайна сметка бе започнал да прекалява с претеглянето и дори с приемането на да-то и не-то във всеки отделен случай — искаше да гледа везните откъм стрелката. В Париж всичко му беше Буенос Айрес и обратното; в най-пламенния миг от любовта търпеше и приемаше загубата и забравата. Това беше вредно, удобно и дори лесно поведение, щом се превърне в рефлекс и в техника — ужасяващата яснота на мисълта на парализирания, слепотата на тъпия до съвършенство атлет. Започваш да вървиш през живота с флегматичната крачка на философ и клошар, ограничавайки все повече житейските жестове единствено до инстинкта за самосъхранение, до упражняването на съзнание, което по-скоро внимава да не бъде измамено, отколкото се опитва да улови истината. Светски квиетизъм, умерена атараксия, внимателно невнимание. Важното за Оливейра бе да присъства, без да трепне, на зрелищното разчленяване на Тупак Амару, да не изпадне в ограничения егоцентризъм (креолоцентризъм, предградиецентризъм, културоцентризъм, фолклороцентризъм), ежедневно прокламиран околовръст под всички възможни форми. Веднъж, когато беше на десет, през един следобед с чичовци и високопарни историко-политически проповеди в сянката на някакви райски селения, беше изразил плахо първата си реакция срещу толкова испано-италиано-аржентинския израз „Казвам го аз!“, придружен от категоричен удар с юмрук, предназначен да послужи за гневно потвърждение. Glielo dico io!^[1] Казвам го аз, мамка му! Това аз, бе помислил Оливейра, каква доказателствена сила има? Какво всемогъщество спрягаше аз-ът на великите? На петнайсет години бе научил „знам само, че нищо не знам“, съпътстващият твърдението бучиниш му се виждаше неизбежен — не се предизвикват хората по този начин, казвам го аз. По-късно му бе забавно да установи как в по-висшите форми на култура тежестта на авторитетите и влиянията, увереността, която начетеността и интелигентността даваха, също привнасяха своето „казвам го аз“, умело замаскирано дори за този, който го произнася: сега едно подир друго следваха „винаги съм смятал“, „ако съм сигурен в нещо“, „очевидно е, че“, които почти никога не се компенсираха от безпристрастна оценка на противоположното мнение. Сякаш човешкият род бдеше във всеки индивид, за да не го остави да отиде твърде напред по пътя на толерантността, интелигентното съмнение, сантименталните колебания. В един определен момент се появяваха мазолът, склерозата, дефиницията — бял или черен, радикал или консерватор, хомосексуален или хетеросексуален, фигуративен или абстрактен, Сан Лоренсо или Бока Хуниорс^[2], месо или зеленчуци, бизнесът или поезията. И беше добре, защото човешкият род не можеше да се довери на типове като Оливейра — писмото на брат му бе израз именно на това отхвърляне.

„Лошото на всичко това е — помисли, — че неизбежно се стига до animula vagula blandula^[3]. Какво да се прави? Заради този въпрос престанах да спя. Обломов, cosa facciamo^[4]! Великите гласове на историята настояват да се действа: Hamlet, revenge!^[5] Ще отмъстим ли, Хамлет, или спокойно в Чипъндейл и по пантофи до един хубав огън? Знаем, че в крайна сметка сириецът скандално похвали Марта. Арджуна, тръгваш ли на бой? Не можеш да зачеркнеш храбростта, нерешителни царю. Борбата заради самата борба, живей опасно, помисли за Марий Епикурееца, за Ричард Хилари, за Кио, за Т. Е. Лорънс… Щастливи са онези, които избират, онези, които приемат да бъдат избрани, прекрасните герои, прекрасните светци, съвършените ескейписти.“

Може би. Защо не. Но беше възможно също гледната му точка да е гледната точка на лисицата, устремила очи към гроздето. А беше възможно и да има право, но изпълнено с низост, жалко право, правото на мравката по отношение на щуреца. Ако яснотата на мисълта води до бездействие, не ставаше ли тя подозрителна, не прикриваше ли една особено демонична форма на слепота? Глупостта на героя от войната, взривил се заедно с барутния погреб, Кабрал — войникът герой, покрил се със слава, може би намекваха за някакво висше виждане, мимолетно съзиране на някакъв абсолют извън всякакви форми на съзнание (от един сержант не се изисква такова нещо), пред което обикновената прозорливост и кабинетната яснота на мисълта, осенила ни в три през нощта в леглото и по средата на цигарата, вършат по-малко работа от зрението на къртица.

Каза всичко това на Мага, която се беше събудила и се гушеше в него със сънено мъркане. Мага отвори очи, замисли се.

— Ти не би могъл — каза тя. — Ти мислиш прекалено много, преди да направиш нещо.

— Изхождам от принципа, че мисълта трябва да предхожда действието, глупавичката ми.

— Изхождаш от принципа — каза Мага. — Колко сложно. Ти си като свидетел, като някой, влязъл в музей да гледа картини. Искам да кажа, че картините са там, а ти си в музея, едновременно близо и далеч. Аз съм картина, Рокамадур е картина. Етиен е картина, тази стая е картина. Ти си мислиш, че си в тази стая, ама не си. Ти не си в стаята, ти гледаш стаята.

— Това момиче би засрамило и свети Тома — каза Оливейра.

— Защо свети Тома? — каза Мага. — Онзи идиот, дето искал да види, за да повярва ли?

— Да, любима — каза Оливейра, като си мислеше, че в края на краищата Мага правилно е нацелила светеца. Щастлива е тя, че може да вярва, без да види, че се слива с течението, с непрекъснатостта на живота. Щастлива е, че е вътре в стаята, че присъства във всичко, което докосва и съпреживява — риба по течението на реката, лист на дървото, облак в небето, образ в стихотворението. Риба, лист, облак, образ, именно това, освен ако…