Хулио Кортасар
Игра на дама (5)

4.

Така бяха започнали да се движат из един приказен Париж, бяха се оставили да ги водят знаците на нощта, следваха маршрути, родени от фразата на някой клошар, от осветена мансарда в дъното на непрогледна улица, спираха на дискретни площадчета, за да се целуват по пейките или да гледат разчертаните квадратчета на дамата — детските ритуали със заобленото камъче и подскоците на един крак, които водят до Небето. Мага разказваше за своите приятелки от Монтевидео, за детските си години, за някой си Ледесма, за баща си. Оливейра слушаше неохотно, като малко съжаляваше, че не му се удава да прояви интерес; Монтевидео беше същият като Буенос Айрес, а той изпитваше нужда да затвърди крехкото скъсване (какво ли прави Травълър, този голям безделник, в какви ли грандиозни бъркотии се е забъркал след неговото заминаване? А нещастната глупачка Хекрептен, а кафенетата из центъра), затова слушаше с неприветливо изражение и рисуваше с клонче по дребните камъчета, докато Мага обясняваше защо Чемпе и Грасиела са добри момичета и колко я заболяло, че Лусиана не дошла да я изпрати на кораба, Лусиана била снобка, а това не можела да го търпи у никого.

— Какво разбираш под сноб? — запита Оливейра по-заинтригуван.

— Ами — каза Мага, като наведе глава с вида на човек, който предчувства, че ще изрече идиотщина — аз заминах с трета класа, но мисля, че ако бях заминала с втора, Лусиана щеше да дойде да ме изпрати.

— Най-доброто определение, което съм чувал някога — каза Оливейра.

— Освен това там беше и Рокамадур.

Така Оливейра научи за съществуването на Рокамадур, който в Монтевидео се казвал скромно Карлос Франсиско. Мага не изглеждаше склонна да съобщава твърде много подробности за произхода на Рокамадур, освен че била отказала да направи аборт, а сега започвала да съжалява за това.

— Но в крайна сметка не съжалявам, проблемът е как ще живея. Мадам Ирен ми иска много, трябва да вземам и уроци по пеене, всичко това струва пари.

Мага не знаеше много добре защо е дошла в Париж, и Оливейра постепенно си даде сметка, че при едно леко объркване с билетите, туристическите агенции и визите тя би могла да се окаже както в Сингапур, така и в Кейптаун, единственото важно нещо било да се махне от Монтевидео, да застане лице в лице с онова, което тя скромно наричаше „живота“. Голямото предимство на Париж беше, че тя знаеше доста добре френски (more^[1] Питман) и че там можеха да се видят най-добрите картини, най-добрите филми, Kultur-ата^[2] в най-пресветлите й форми. Тази картина разнежваше Оливейра (макар че Рокамадур, незнайно защо, се оказа една доста неприятна добавка) и той си мислеше за някои от бляскавите си приятелки в Буенос Айрес, неспособни да отидат по-далеч от Мар дел Плата въпреки метафизичните си щения за планетарен опит. А тази сополана, на всичкото отгоре с дете на ръце, се качва в трета класа на някакъв кораб и отива да учи пеене в Париж без петак в джоба. И не стига това, ами вече го учи как да гледа и да вижда, учи го, без да подозира, само като се спре внезапно насред улицата, за да проучи някой безистен, в който няма нищо, но от другата му страна се забелязва нещо зеленикаво, някакъв отблясък, и тогава тя се промъква незабелязано, за да не разгневи портиерката, и наднича към голям двор, където понякога има стара статуя или покрит с бръшлян кладенец, или няма нищо, само изтъркана настилка от кръгли павета, зеленясали стени, табелка на часовникар, някакъв старец на сянка в един ъгъл, и котките, винаги неизбежните minouche мац-пис-пис мяу-мяу kitten kat chat cat gatto^[3], сиви и бели, и черни, наизлезли от шахтите, господари на времето и на топлия плочник, неизменни приятели на Мага, която знаеше как точно да ги погъделичка по коремчето и им говореше на език едновременно глупав и загадъчен, определяше им срещи в някакъв уговорен час, съветваше ги и ги предупреждаваше. Когато вървеше с Мага, Оливейра неочаквано се удивляваше; изобщо нямаше смисъл да се дразни, че на Мага почти винаги й се обръщаха чашите бира, че измъкваше крак изпод масата колкото да се спъне в него келнерът и да започне да ругае; беше щастлив, въпреки че през цялото време се ядосваше на нейния начин да прави нещата не както трябва, на това, че тя решително игнорираше големите цифри в сметката, но пък изпадаше в захлас от завъртулката на някаква скромна тройка или спираше насред улицата (черното рено заковаваше на два метра, а шофьорът подаваше глава през прозореца и псуваше с пикардийски акцент), спираше, все едно че няма нищо нередно, за да улови — насред улицата — гледката, която се откриваше към Пантеона в далечината, винаги много по-добра от гледката от тротоара. И други от този род.

Оливейра вече познаваше Перико и Роналд. Мага го представи на Етиен, а Етиен ги запозна с Грегоровиус — Клубът на змията постепенно се формираше през нощите на „Сен-Жермен-де-Пре“. Всички веднага приемаха Мага като неизбежно и естествено присъствие, макар и да се дразнеха, че се налага да обясняват почти всичко, за което се говори, или понеже тя изпращаше във въздуха четвърт кило пържени картофи само защото не умееше да си служи прилично с вилица, и пържените картофи почти винаги се оказваха в косите на ония от другата маса, и човек трябваше да се извинява или да казва на Мага, че е безсъвестна. Мага се държеше много неловко в групата, Оливейра си даваше сметка, че тя предпочита да се вижда с всеки от Клуба поотделно, да върви по улицата с Етиен или с Бабс, да ги въвлича в своя свят, без никога да има претенцията да ги въвлече в своя свят, но все пак ги въвличаше, понеже те бяха хора, които само чакаха удобен случай да излязат от обичайните маршрути на автобусите и историята, така че по един или друг начин всички от Клуба бяха благодарни на Мага, въпреки че я обсипваха с обиди по най-дребния повод. Етиен, сигурен в себе си като куче или пощенска кутия, побледняваше като мъртвец, когато Мага изтърсеше някоя от глупостите си пред последната му картина, и дори Перико Ромеро бе склонен да признае, че за-жена-тая-Мага-е-невъзможна. Седмици или месеци (да води сметка на дните бе трудно за Оливейра — щастлив, ergo без бъдеще) те вървяха и вървяха из Париж, гледаха неща, оставяха да се случи онова, което трябваше да се случи, обичаха се и се караха, и всичко ставаше встрани от новините във всекидневниците, от семейните задължения и от каквато и да било форма на данъчно или морално облагане. Чук, чук.

— Да се събудим — казваше Оливейра понякога.

— Защо — отговаряше Мага, докато гледаше как откъм „Пон-Ньоф“ се носят péniches^[4]. — Чук, чук, имаш птиче в главата. Чук, чук, кълве те непрекъснато, иска да го нахраниш с аржентинска храна. Чук, чук.

— Добре — мърмореше Оливейра. — Не ме бъркай с Рокамадур. Накрая ще започнем да говорим на глиглически^[5] с продавача или с портиерката и ще стане страшен скандал. Виж оня тип, който върви след негърката.

— Нея я познавам, работи в едно кафене на улица „Прованс“. Харесва жените, на горкия изобщо няма да му се отвори парашутът.

— Ти имала ли си вземане-даване с негърката?

— Разбира се. Просто се сприятелихме, подарих й моя руж, а тя ми даде една книжка на някой си Ретеф, не… чакай, Ретиф…

— Аха, разбирам. Наистина ли не си спала с нея? Сигурно е любопитно за жена като теб.

— Ти спал ли си с мъж, Орасио?

— Естествено. Жизнен опит, нали разбираш.

Мага го гледаше накриво, подозираше, че й се подиграва, понеже е ядосан заради птичето в главата, чук, чук, птичето, което искало аржентинска храна. Тогава се хвърляше върху него за голямо учудване на една семейна двойка, която се разхождаше по улица „Сен Сюлпис“, разрошваше го със смях, Оливейра трябваше да й хване ръцете, двойката ги гледаше и мъжът се осмеляваше да се усмихне едва-едва, докато жена му беше твърде скандализирана от подобно държание.

— Имаш право — най-сетне признаваше Оливейра. — Аз съм непоправим. Да говоря за събуждане, когато в крайна сметка си е толкова хубаво така, в спящо състояние.

Спираха пред някоя витрина да прочетат заглавията на книгите. Мага започваше да задава въпроси, като се водеше по цветовете и формите. Трябваше да й посочи мястото на Флобер, да й каже, че Монтескьо, да й обясни как Раймон Радиге, да я информира кога Теофил Готие. Мага слушаше и в същото време рисуваше с пръст по витрината. „Птиче в главата, иска да го нахраниш с аржентинска храна — мислеше Оливейра, докато слушаше собствения си глас. — Майчице, горкият аз.“

— Ама не разбираш ли, че така нищо не се научава? — й казваше накрая. — Ти искаш да се образоваш на улицата, скъпа, ама така не става. За това трябва да се абонираш за „Рийдърс Дайджест“.

— А, не, този боклук.

Птиче в главата, казваше си Оливейра. Не в нейната, а в неговата. А тя какво имаше в главата си? Въздух или царевично брашно, нещо, което трудно възприемаше. Центърът на съществото й определено не беше в главата.

„Затваря очи и улучва целта — мислеше Оливейра. — Точно по системата дзен за стрелба с лък. Обаче улучва целта просто защото не знае, че това е системата. А пък аз… Чук, чук. И така си я караме.“

Когато Мага задаваше въпроси за философията на дзен (такива неща се случваха в Клуба, където винаги се говореше за носталгии, за мъдрости тъй далечни, че можеха да се приемат за фундаментални, за обратната страна на медала, за обратната страна на луната), Грегоровиус се мъчеше да й разясни метафизиката в съвсем елементарен вид, докато Оливейра отпиваше от перното си, гледаше ги и им се радваше. Беше безсмислено да се опитваш да обясниш нещо на Мага. Фоконие имаше право, за хора като нея мистерията започва именно с обяснението. Мага слушаше как й говорят за иманентност и трансцендентност и отваряше едни такива прекрасни очи, от които на Грегоровиус направо му се пресичаше метафизиката. Накрая успяваше да се убеди, че е разбрала дзен, и въздишаше уморено. Единствено Оливейра съзнаваше, че Мага непрекъснато наднича от онези големи тераси без време, които всички те търсеха с помощта на диалектиката.

— Не заучавай тъпи факти — съветваше я той, — за какво ще слагаш очила, като нямаш нужда от тях.

Мага не му вярваше напълно. Ужасно се възхищаваше от Оливейра и Етиен, които бяха в състояние да спорят три часа без прекъсване. Около Етиен и Оливейра имаше нещо като тебеширен кръг, тя искаше да влезе в този кръг, да разбере защо принципът на неопределеността беше толкова важен в литературата, защо Морели, за когото толкова говореха, от когото толкова се възхищаваха, искал да направи от книгата си кристална топка, където микро- и макрокосмосът да се обединят в унищожително видение.

— Невъзможно е да ти се обясни — казваше Етиен. — Това е седмо ниво, а ти си едва на второ.

Мага се натъжаваше, вземаше от бордюра на тротоара някое листо и говореше известно време с него, прокарваше го по дланта на ръката си, слагаше го да лежи по гръб или по очи, решеше го и накрая махаше месестата му част — оставаха само жилките и върху кожата й се очертаваше изящен зелен призрак. Етиен го грабваше с рязко движение и го вдигаше срещу светлината. За такива неща й се възхищаваха, малко засрамени, че са били толкова груби с нея, и Мага използваше случая, за да си поиска още половин литър и, ако може, малко пържени картофи.