Хулио Кортасар
Игра на дама (139)

138.

На Мага и на мен понякога ни се случва да оскверняваме спомените си. Затова е достатъчно много малко: лошото настроение някой следобед, тъгата от това, което може да се случи, ако започнем да се гледаме в очите. Полека-лека, в случаен диалог, подобен на раздърпан парцал, започваме да си спомняме. Два свята — отдалечени, чужди, почти винаги непримирими, навлизат в думите ни и като че ли по взаимно съгласие се ражда подигравката. Обикновено започвам аз, спомням си с презрение за стария си сляп култ към приятелите, за зле разбраната и още по-зле платена лоялност, за бойните знамена, носени на политическите панаири със смирение и инат, за интелектуалните салони, за пламенните любови. Смея се на съмнителната честност, довела толкова пъти до собственото или чуждото нещастие, докато отдолу предателствата и безчестията са плели своите паяжини, без да съм бил в състояние да го предотвратя, просто със съгласието си пред очите ми други да бъдат безчестни или предатели, без да направя нищо, за да го предотвратя, двойно виновен. Подигравам се на чичовците си, непокварено благоприлични, затънали в лайна до шия, около която все още сияе неопетнената колосана яка. Биха паднали по гръб, ако разберат, че плуват в тор, убедени — единият в Тукуман, а другият в Нуеве де Хулио, — че са образец на непокварения аржентински дух (това са техни думи). И въпреки това с тях ме свързват добри спомени. И въпреки това тъпча тези спомени в дните, когато с Мага ни хваща парижкото раздразнение и искаме да си причиним болка.

Когато Мага престава да се смее, за да ме попита защо казвам тези неща за чичовците си, ми се иска те да са тук, да подслушват зад вратата както старецът от петия етаж. Внимателно подготвям обяснението, защото не искам да съм несправедлив, нито да преувеличавам. Искам също то да послужи за нещо на Мага, която никога не е успявала да проумее моралните въпроси (като Етиен, но не по толкова егоистичен начин; просто защото вярва само в отговорността в настоящето, само в мига, в който трябва да си добър или благороден, всъщност по също така хедонистични и егоистични причини като Етиен).

Тогава й обяснявам, че двамата ми свръхчестни чичовци са аржентинското съвършенство, така както са го разбирали през 1915 г. — зенита на живота им, разпределен между селското стопанство и кантората. Когато се говори за тези „креоли от други времена“, става дума за антисемити, ксенофоби, буржоа, вкопчени в носталгията си по малкото имение, където прислужниците им запарват мате за по десет песос месечно, с родолюбиви чувства в най-чисто синьо и бяло, с огромно уважение към всичко военно и походите в пустинята, с дузини изгладени ризи, макар че заплатата не им стига да платят в края на месеца на онова презряно същество, което цялото семейство нарича „руснака“, крещи му и го заплашва. В най-добрия случай се обръща към него с надменни фрази. Когато Мага започва да споделя този възглед (от който тя лично никога не е имала ни най-малка представа), бързам да й покажа, че в рамките на тази обща картина двамата ми чичовци и съответните им семейства са хора, надарени с превъзходни качества. Предани родители и синове, граждани, които ходят да гласуват и четат най-уважаваните вестници, добросъвестни служители, обичани от началниците и от колегите си, хора, способни по цели нощи да седят до леглото на болния или да постъпят благородно с всекиго. Мага ме гледа смаяна, опасява се, че се подигравам с нея. Трябва да настоявам, да й обяснявам защо толкова обичам чичовците си, защо само понякога, когато ни е писнало от улиците или от времето, ми щуква да им вадя кирливите ризи и да тъпча спомените, които все още имам от тях. Тогава Мага се поокуражава и започва да ми говори лошо за майка си, която обича и мрази в съотношения, зависещи от момента. Понякога ме ужасява как може да се връща към някакъв епизод от детството си, разказван друг път със смях, като че ли става дума за нещо много забавно, а сега изведнъж се оказва злокобен възел, нещо като блато с пиявици и кърлежи, които се гонят и си смучат кръвта. В тези мигове лицето на Мага заприличва на муцуната на лисица, ноздрите й стават по-тънки, побледнява, говори на пресекулки, кърши ръце и се задъхва и сякаш от един голям и неприличен балон от дъвка започва да наднича отпуснатото месесто лице на майката, лошо облеченото тяло на майката, улицата от предградието, където майката стои като стар плювалник на запуснат терен, мизерията, където майката е ръка, бършеща тенджерите с мазен парцал. Лошото е, че Мага не издържа дълго, разплаква се веднага, крие лице в мен, разстройва се невероятно много, трябва да направим чай, да забравим всичко, да излезем или да се любим без чичовци и без майката, да се любим, почти винаги това, или да спим, но другото почти винаги.