Хулио Кортасар
Игра на дама (40)

39.

Разбира се, Оливейра нямаше да разкаже на Травълър, че по време на престоя си в Монтевидео беше ходил из бедните квартали, беше разпитвал и разглеждал, беше изпивал по няколко чашки, за да спечели доверието на някой мургав тип. И нищо, освен че имаше купища нови сгради, а на пристанището, където беше прекарал последния час преди отплаването на „Андреа С“, плуваха много мъртви риби с обърнати нагоре кореми, а между рибите някой и друг презерватив, който лекичко се поклащаше в мазната вода. Не му оставаше нищо друго освен да се върне на парахода с мисълта, че може би Лука, може би наистина Лука или Перуджа… Всичко зависеше толкова много от божествения проблясък.

Преди да акостира в майката родина, Оливейра беше решил, че всичко минало не е минало и че само някаква измамническа хватка на ума, подобна на толкова други, би могла с лекота да направи възможна представата за бъдеще, изпълнено с вече изиграни игри. Разбра (сам на носа, на разсъмване, в жълтеникавата мъглица над залива), че нищо няма да се промени, ако той реши да държи на своето и да отхвърли лесните решения. Зрелостта, ако се предположи, че съществува такова нещо, беше в крайна сметка лицемерие. Нямаше никаква зрялост и нищо не би могло да бъде по-естествено от факта, че тази жена с котка в някаква кошница, която го чакаше до Маноло Травълър, донякъде прилича на друга жена, която (но каква полза, че бе бродил из бедните квартали на Монтевидео, бе взел такси до подножието на Ел Серо, за да направи проверки по стари адреси, възстановени от неуслужливата му памет). Трябваше да продължи, или да започне отново, или да спре — мост все още нямаше. С единствения си куфар в ръка тръгна към някаква скара на пристанището, където една нощ някакъв човек, полупиян, му бе разказвал анекдоти за гаучото китарист Бетиноти, за това как оня пеел: „Моята диагноза е проста, / зная, че няма лечение“. Мисълта, че думата диагноза се появява в текста на валс, бе неустоима за Оливейра, но сега си повтаряше стиховете като поучение, докато Травълър му разказваше за цирка, за К. О. Лаусе и дори за Хуан Перон.