Хулио Кортасар
Игра на дама (41)

40.

Осъзна, че връщането наистина е отиване, и то в повече от един смисъл. Вече вегетираше с горката самоотвержена Хекрептен в някаква хотелска стая срещу пансиона „Собралес“, където живееше семейство Травълър. Всичко вървеше много добре, Хекрептен беше очарована, запарваше съвършено мате и макар че правеше ужасно лошо любов и спагети, имаше други важни за домашния живот качества и му оставяше цялото необходимо свободно време да си мисли за отиването и за връщането — проблем, който го занимаваше, когато не се посвещаваше на продажбата на габардин за палта. Отначало Травълър бе разкритикувал манията му да намира всичко в Буенос Айрес за лошо, да казва, че градът е като курва в корсет, но Оливейра обясни на него и на Талита, че в тези критики има толкова любов, че само двама малоумници като тях са в състояние да разберат погрешно неговите нападки. Впоследствие осъзнаха, че Оливейра има право, че той не може да се сдобри лицемерно с Буенос Айрес и че сега е много по-далеч от страната си, отколкото докато се е мотал из Европа. Само простите и малко остарели неща го караха да се усмихва — матето, плочите на Де Каро, понякога пристанището привечер. Тримата се разхождаха много из града, използваха, че Хекрептен работи в един магазин, и Травълър шпионираше Оливейра за признаци, които да подсказват сключването на примирие с града, като междувременно подготвяше терена с огромни количества бира. Талита обаче беше по-непреклонна (качество, присъщо на равнодушието) и изискваше в кратък срок присъединяване към почитателите на живописта на Клориндо Теста например или на филмите на Торе Нилсон. Разгаряха се ужасни спорове за Биой Касарес, Давид Виняс, отец Кастелани, Манаута и политиката на YPF^[1]. Накрая Талита разбра, че на Оливейра му е все тая дали е в Буенос Айрес или в Букурещ и че всъщност не се беше върнал, ами го бяха върнали. Под повърхността на дискутираните теми всъщност винаги присъстваше някакво патафизическо течение, тройното съвпадане при театралното търсене на гледни точки, които изваждат от центъра и гледащия, и гледаното. Талита и Оливейра започваха да се уважават именно защото се конфронтираха. Травълър си спомняше какъв беше Оливейра на двайсет, и сърцето го заболяваше, макар че всъщност може да бяха газове, предизвикани от бирата.

— Работата е там, че ти не си поет — казваше Травълър. — Не усещаш града, както го усещаме ние, като някакъв огромен търбух, който се поклаща бавно под небето, като огромен паяк с крачета в Сан Висенте, в Бурсако, в Саранди, в Паломар, а другите потопени във водата, горката твар, като си помисли човек колко е мръсна тази река.

— Орасио е перфекционист — съжаляваше го Талита, която вече му имаше доверие. — Като конска муха върху някой благороден кон. Би трябвало да се поучиш от нас, скромни жители на Буенос Айрес, които все пак знаят кой е Пиер дьо Мандиарг.

— А по улиците — казваше Травълър, като притваряше очи — вървят девойчета със сладки очета, лицата им са като мляко с ориз, а радио Ел Мундо разпръсква наоколо приятни глупости, все едно че сипе талк.

— Без да броим еманципираните интелектуалки, които работят по цирковете — добавяше скромно Талита.

— И специалистите по фолклора каненге^[2] като вашия покорен слуга. Напомни ми вкъщи да ти прочета изповедта на Ивон Гитри, старче, нещо велико.

— Между другото, госпожа Де Гутусо заръча да ти кажа, че ако не й върнеш антологията на Гардел, ще ти запрати саксия по главата — съобщи Талита.

— Първо трябва да прочета изповедта на Орасио. Дъртата крава да почака.

— Да не би госпожа Де Гутусо да е оная кикимора, която, като се заговори с Хекрептен, и не млъква? — попита Оливейра.

— Да, тази седмица им е ред да са приятелки. Ще видиш какво ще стане след няколко дена, в нашия квартал е така.

— Посребрен от луната — каза Оливейра.

— И много по-хубав от твоя „Сен-Жермен-де-Пре“ — каза Талита.

— Разбира се — каза Оливейра, като я гледаше.

Ако леко притвори очи, може би… И това френско произношение, това произношение, и ако той притвори очи. (Фармацевтка, жалко.)

Тъй като игрите на думи ги очароваха, през онези дни измислиха игрите с гробището — отваряха например речника на Хулио Касарес на 558-ма страница и играеха с hallulla, hámago, halieto, haloque, hamez, harambel, harbullista, harca и harija^[3]. Дълбоко в себе си продължаваха да изпитват известна тъга и си мислеха за възможностите, пропуснати заради аржентинския характер и заради времето-което-отлита-безвъзвратно. По повод „фармацевтка“ Травълър твърдеше, че става дума за наименование на един изцяло меровингски народ, и двамата с Оливейра посветиха на Талита епическа поема, в която фармацевтските орди завладяват Каталония, сеейки ужас, кукуряк и пипер. Фармацевтският народ на огромни коне. Размишления във фармацевтската степ. О, императрице на фармацевтите, имай милост към afofados, afrontilados, agalbanados и aforados^[4], които си плюят на петите.

Докато Травълър полека подработваше директора, за да вкара Оливейра в цирка, обектът на всички тези усилия пиеше мате в стаята си и с нежелание се приобщаваше към националната литература. По време на тези занимания настъпиха големите горещини и продажбите на габардин за палта значително намаляха. Започнаха събиранията в двора на дон Креспо, приятел на Травълър, който даваше под наем стаи на госпожа Де Гутусо и други дами и господа. Под нежните грижи на Хекрептен, която го гледаше като малко дете, Оливейра спеше до отказ, а в промеждутъците на бодърстване от време на време поглеждаше книжката на Крьовел, която се бе появила на дъното на куфара му, и си придаваше вид на персонаж от руски роман. От това методично бездействие нямаше да произтече нищо добро, но без много да се замисля, той вярваше, че като притвори очи, някои неща ще се очертаят по-отчетливо и че по време на сън мозъкът му ще се проясни. Работата с цирка не вървеше никак добре, директорът не искаше и да чуе за друг служител. Вечерта, преди да тръгнат за работа, семейство Травълър слизаха да изпият по едно мате с дон Креспо, идваше и Оливейра, слушаха стари плочи на грамофона, който работеше по някакво чудо — старите плочи трябва да се слушат именно така. Понякога Талита сядаше срещу Оливейра, за да играят на гробище или да се предизвикват с въпроси везни — друга игра, която бяха измислили с Травълър и която много ги забавляваше. Дон Креспо ги смяташе за луди, а госпожа Де Гутусо — за глупаци.

— Никога не говориш за там — казваше понякога Травълър, без да гледа към Оливейра.

Беше по-силно от него; когато Травълър се решаваше да попита, трябваше да извърне очи, също така, без да знае защо, не можеше да назове столицата на Франция, а казваше „там“ като майка, която си блъска главата какви безобидни названия да измисли, за да назове пред дечицата срамните части, от Бога дадени.

— Изобщо не е интересно — отговаряше Оливейра. — Иди да видиш, ако не ми вярваш.

Това беше най-добрият начин да бъде ядосан Травълър, този фрустриран номад. Вместо да настоява, настройваше ужасната си китара „Каса Америка“ и започваше с тангата. Талита поглеждаше към Оливейра косо и с известно раздразнение. Без никога да го казва много ясно, Травълър й бе втълпил, че Оливейра е странен тип, и макар че то беше видно, странността му, изглежда, беше друга, коренеше се в нещо друго. Някои нощи като че ли всички очакваха нещо. Чувстваха се много добре заедно, но бяха като в окото на циклон. В такива нощи, ако отвореха гробището, попадаха на думи като cisco, cisticerco, cito!, cisma, cistico и cisión^[5]. Накрая си лягаха със затаено лошо настроение и през цялата нощ сънуваха забавни и приятни неща, което беше по-скоро парадокс.