Хулио Кортасар
Игра на дама (30)

29.

— Tiens^[1] — каза Оливейра.

Грегоровиус се беше залепил за печката, загърнат в черен халат, и четеше. Беше закрепил с пирон лампата за стената, а абажур от вестник насочваше точно струята светлина.

— Не знаех, че имаш ключ.

— Останал ми е отпреди — каза Оливейра и запрати канадката си в обичайния ъгъл. — Сега, когато ти си стопанинът на къщата, ще ти го дам.

— Стопанин само за известно време. Тук е доста студено, освен това трябва да се съобразявам със стареца отгоре. Тази сутрин неизвестно защо чука пет минути.

— По инерция. Винаги всичко продължава малко повече, отколкото би трябвало. Аз например, да изкача тези етажи, да извадя ключа, да отворя… Тук мирише на спарено.

— Ужасен студ — каза Грегоровиус. — Трябваше да държа прозореца отворен четирийсет и осем часа след дезинфекцията.

— И си бил тук през цялото време? Caritas^[2]. Какъв тип.

— Не е това, което си мислиш, беше ме страх да не би някой от къщата да използва случая и да се намъкне тук. Лусия веднъж ми каза, че собственичката била някаква луда баба и че няколко наематели не си плащат от години. В Будапеща много четях гражданския кодекс, а човек трудно се отърсва от такива неща.

— Разположил си се, значи, като господар. Chapeau, mon vieux^[3]. Надявам се да не сте ми хвърлили матето на боклука.

— О, не, тук е, в нощното шкафче, при чорапите. Сега има много свободно място.

— Така изглежда — каза Оливейра. — Мага сигурно е получила пристъп на подреденост, не се виждат нито плочите, нито романите. Обаче сега като си помисля…

— Взе всичко — каза Грегоровиус.

Оливейра дръпна чекмеджето на нощното шкафче и извади матето. Започна да го запарва бавно, като гледаше ту в една, ту в друга посока. В главата му танцуваше текстът на тангото „Моята тъжна нощ“. Пресметна на пръсти. Четвъртък, петък, събота. Не. Понеделник, вторник, сряда. Не, вторник вечерта, Берт Трепа, безмерно натъжи ме / в най-хубавите мигове, сряда (напиване, каквото рядко се е случвало, N.B.: да не се смесва водка с червено вино), ти нарани душата ми, / заби в сърцето шип, четвъртък, петък, Роналд с някаква взета назаем кола, посещение при Ги Моно, който беше като обърната наопаки ръкавица — изповръщал сума ти литри зелена гадост, но вече вън от опасност, знаех, че те обичам, / че ти си мойта радост, / надеждата ми, мойта сладост, събота, къде, къде, някъде близо до Марли-льо-Роа, всичко пет дена, не, шест, горе-долу една седмица, а в стаята — все още страшен студ въпреки печката. Осип веднага се намести, цар е на удобствата.

— Значи си е тръгнала — каза Оливейра и се отпусна в креслото с чайника до себе си.

Грегоровиус кимна. На коленете му имаше разтворена книга и създаваше впечатление, че иска (възпитано) да продължи да чете.

— И ти остави стаята.

— Тя знаеше, че съм в деликатно положение — каза Грегоровиус. — Сестрата на баба ми вече не ми праща издръжка, най-вероятно е починала. Мис Бабингтън запазва мълчание, но ако се има предвид положението в Кипър… Знае се, че това винаги се отразява на Малта, цензура и подобни работи. Лусия ми предложи да живея с нея в стаята, след като ти каза, че си тръгваш. Колебаех се дали да приема, но тя настоя.

— Това не се връзва особено с нейното заминаване.

— Но това беше преди.

— Преди дезинфекцията?

— Именно.

— Спечелил си от лотарията, Осип.

— Много е тъжно — каза Грегоровиус. — Всичко би могло да е толкова различно.

— Не се оплаквай, старче. Една стая четири на три и петдесет за пет хиляди франка месечно с течаща вода…

— Бих искал — каза Грегоровиус — ние двамата да си изясним нещата. Тази стая…

— Не е моя, спи спокойно. А Мага си е тръгнала.

— Все пак…

— Закъде замина?

— Спомена за Монтевидео.

— Няма пари да стигне дотам.

— Спомена за Перуджа.

— Искаш да кажеш Лука. Откакто прочете „Спаркенброук“ е луда по тия работи. Кажи ми ясно къде е.

— Нямам никаква представа, Орасио. В петък напълни куфар с книги и дрехи, направи купища пакети, после дойдоха двама негри и ги отнесоха. Каза ми, че мога да остана тук, и понеже плачеше непрекъснато, не си мисли, че беше лесно да се говори с нея.

— Имам желание да ти размажа физиономията — каза Оливейра, докато запарваше мате.

— Аз какво съм виновен?

— Не е въпрос на вина. Ти си едновременно отвратителен и симпатичен а ла Достоевски, нещо като метафизически гъзолизец. Като се усмихнеш по този начин, човек разбира, че нищо не може да се направи.

— О, аз се връщам оттам, където ти отиваш — каза Грегоровиус. — Механизмът challenge and response^[4] остава за буржоазията. Ти си като мен и затова няма да ме удариш. Не ме гледай така, не знам нищо за Лусия. Един от негрите виси непрекъснато в кафене „Бонапарт“, виждал съм го. Може и да ти каже нещо. Защо я търсиш сега?

— Обясни ми това „сега“.

Грегоровиус сви рамене.

— Беше много прилично поклонение — каза. — Особено след като се отървахме от полицията. В социален план твоето отсъствие предизвика противоречиви коментари. Клубът те защитаваше, но съседите и старецът отгоре…

— Не ми казвай, че дъртият е дошъл на поклонението.

— Не би могло да се нарече поклонение, разрешиха ни да задържим телцето до обед, след това се намесиха санитарните служби. Бързо и резултатно, трябва да призная.

— Представям си картинката — каза Оливейра. — Но това не е причина Мага да се изнесе, без дума да каже.

— Тя през цялото време мислеше, че си с Пола.

— Ça alors^[5] — каза Оливейра.

— Какво ли не си мислят хората. Сега, когато по твоя вина си говорим на „ти“, ми е по-трудно да ти кажа някои неща. Парадоксално е, но е така. Вероятно защото това обръщение изобщо не е искрено. Ти го предизвика оная нощ.

— Няма никакъв проблем да си говориш на „ти“ с някого, който е спал с жена ти.

— Омръзна ми да ти повтарям, че не е вярно, виждащ ли, няма никаква причина да си говорим на „ти“. Ако беше истина, че Мага се е удавила, аз бих разбрал болката в този миг, когато някой те прегръща и те утешава… Но няма такова нещо, поне така изглежда.

— Прочел си нещо във вестника — каза Оливейра.

— Описанието изобщо не съвпада. Можем да продължим да си говорим на „вие“. Там е, върху камината.

Наистина не съвпадаше. Оливейра хвърли вестника и пак запари мате. Лука, Монтевидео, китарата, прибрана в шкафа, / завинаги там ще стои… А когато всичко се прибира в куфара и се редят пакети, човек може да си направи извода, че (внимание: не всеки извод е доказателство) на нея никой никога не свири, / от струните й не изтръгва звук. От струните й не изтръгва звук.

— Добре, ще разбера къде е забягнала. Едва ли е далече.

— Този дом винаги ще бъде неин — каза Грегоровиус, — макар че може би Адгал ще дойде при мен напролет.

— Майка ти?

— Да. Трогателна телеграма, споменава тетраграматон. Аз тъкмо четях „Сефер Йецира“ и се опитвах да хвана неоплатоническите влияния. Адгал е много силна в кабалистиката, ще има ужасни спорове.

— Мага да е намеквала, че ще се самоубие?

— Е, нали знаеш какви са жените.

— По-конкретно?

— Май не — каза Грегоровиус. — По-скоро повтаряше за Монтевидео.

— Глупаво е, тя няма пукната пара.

— За Монтевидео и за восъчната фигурка.

— А, фигурката. Тя мислеше…

— За нея беше сигурно. Адгал ще се заинтересува от този случай. Това, което ти наричаш съвпадение. Лусия не мислеше, че е съвпадение. Ти също, дълбоко в себе си. Лусия каза, че когато си намерил зелената фигурка, си я хвърлил на пода и си я стъпкал.

— Мразя глупостта — каза благочестиво Оливейра.

— Била забила всичките карфици в гърдите й и само една в половия орган. Ти знаеше ли, че Пола е болна, когато стъпка зелената фигурка?

— Да.

— На Адгал това ще й бъде много интересно. Знаеш ли метода с отровния портрет? Боите се смесват с отрова и се изчаква подходящата фаза на луната, за да се нарисува портретът. Адгал опита с баща си, но се намесиха други влияния… Както и да е, старецът умря след три години от нещо като дифтерит. Бил сам в замъка, по това време имахме замък, и когато започнал да се задушава, опитал да си направи трахеотомия пред огледалото — да си забие гъше перо или нещо такова. Намерили го на стълбището, но не знам защо ти го разказвам.

— Вероятно защото знаеш, че не ме засяга.

— Да, възможно е — каза Грегоровиус. — Да направим кафе, по това време нощта се усеща, дори и да не се вижда.

Оливейра взе вестника. Докато Осип слагаше тенджерата на печката, започна пак да чете съобщението. Руса, на около четирийсет и две години. Каква идиотщина, да мисли, че. Макар че, разбира се. Les travaux du grand barrage d’Assouan ont commencé. Avant cinq ans, la vallée moyenne du Nil sera transformée en un immense lac. Des édifices prodigieux, qui comptent parmi les plus admirables de la planète…^[6]