Хулио Кортасар
Игра на дама (17)

16.

— Когато си отиде от стаята ми, почти се беше съмнало, а аз вече дори не бях в състояние да плача.

— Гадина — каза Бабс.

— О, Мага определено е заслужила тези почести — каза Етиен. — Единственото любопитно както винаги е дяволското разминаване между формата и съдържанието. Във всичко, което разказа, механизмът е съвсем същият като при двама влюбени, където обаче има по-малко съпротива и вероятно по-малко агресивност.

— Глава осма, раздел четвърти, параграф А — каза Оливейра. — Presses Universitaires Françaises^[1].

— Ta gueule^[2] — каза Етиен.

— Накратко — заключи Роналд, — вече май е време да чуем нещо като „Hot and Bothered“.

— Подходящо заглавие за припомнените обстоятелства — каза Оливейра, докато пълнеше чашата си, — негърът е бил смелчага, приятелю.

— С това шега не бива — каза Грегоровиус.

— Вие си го търсехте, приятелю.

— А вие сте пиян, Орасио.

— Разбира се. Това е великият миг, часът на просветлението. Ти, момиче, трябваше да постъпиш в клиника по геронтология. Виж го Осип, забавните ти спомени са смъкнали от него най-малко двайсет години.

— Той си го търсеше — каза намусено Мага. — Сега да не вземе да ми каже, че не му харесва. Дай ми водка, Орасио.

Но Оливейра май нямаше намерение да се набърква повече между Мага и Грегоровиус, който мърмореше извинения, които почти никой не чуваше. Много по-добре чуха гласа на Вонг, който предложи да направи кафе. Много силно и горещо — тайна, научена в казиното на Мантон. Клубът прие предложението единодушно, с аплодисменти. Роналд целуна нежно етикета на една плоча, завъртя я и тържествено доближи игличката. За секунди машината Елингтън ги помете с умонепостижима импровизация на тромпет, после Бейби Кокс, деликатното и сякаш неусетно включване на Джони Ходжис, кресчендото (но ритъмът, след трийсет години, вече ставаше по-твърд — стар, макар и все още гъвкав тигър) сред riffs’^[3] напрегнати и в същото време свободни — едно малко и трудно чудо: Swing, ergo съществувам. Опрян на ескимоското одеяло, с поглед, вторачен в зелените свещи през чашата с водка (ходехме да гледаме рибките на „Ке дьо ла Межисри“), не беше трудно да си помислиш, че може би онова, което наричаха действителност, заслужава презрителната фраза на Дюк It don’t mean a thing if it ain’t that swing^[4], но защо ръката на Грегоровиус бе престанала да гали косата на Мага, ето го бедния Осип, по-зализан и от тюлен, страшно тъжен заради дефлорацията със супер минала давност, чак да ти дожалее за него, като го гледаш как се е стегнал сред тази атмосфера, където музиката отпускаше съпротивата и изплиташе нещо като общо дихание — спокойствието на едно-единствено огромно сърце, което обема всички и бие за всички. И ето сега един пресеклив глас, излязъл от една изтъркана плоча, който си проправяше път и отправяше, без да го знае, старата ренесансова покана, изказваше древната анакреонтическа мъка, един carpe diem^[5] Чикаго 1929 г.

You so beautiful but you gotta die some day,

You so beautiful but you gotta die some day,

All I want’s a little lovin’ before you pass away.^[6]

От време на време се случваше думите на мъртвите да съвпаднат с мислите на живите (ако едните бяха живи, а другите — мъртви). You so beautiful. Je ne veux pas mourir sans avoir compris pourquoi j’avais vécu^[7]. Един блус, Рьоне Домал, Орасио Оливейра, but you gotta die some day, you so beautiful but. И затова Грегоровиус проявяваше настоятелност да опознае миналото на Мага, за да умре в малко по-малка степен в тази обърната назад смърт, която всъщност представлява непознаването на всички пометени от времето неща, за да я фиксира в собственото си време, you so beautiful, but you gotta, за да не обича призрак, оставил се да го галят по косата под зелената светлина, бедни Осип, колко лошо свършваше нощта, всичко беше толкова, толкова невероятно толкова, обущата на Ги Моно, but you gotta die some day, негърът Иренео (по-късно, когато се почувстваше по-уверена, Мага щеше да му разкаже и за Ледесма, и за ония типове в нощта на карнавала, цялата сага от Монтевидео). И изведнъж с безстрастно съвършенство Ърл Хайнс подхващаше първата вариация на „I ain’t got nobody“ и дори Перико, унесен в някакво далечно четиво, вдигаше глава и се заслушваше, Мага беше прислонила глава до бедрото на Грегоровиус и гледаше паркета, парчето турски килим, една червена нишка, която се губеше към цокъла, една празна чаша до крака на една маса. Пушеше й се, но нямаше да поиска цигара от Грегоровиус, не знаеше защо няма да му поиска, както нямаше да поиска и от Орасио, но за Орасио знаеше защо няма да му поиска — не искаше да го погледне в очите, а той да се изсмее отново, за да й отмъсти, че се е лепнала за Грегоровиус и цяла нощ не се е приближила до него. Както се чувстваше изоставена, й хрумваха възвишени мисли, цитати от стихове, които си присвояваше, за да се усети в самата сърцевина на ангинара, от една страна, I ain’t got nobody, and nobody cares forme^[8], което не беше вярно, понеже поне двама от присъстващите бяха в лошо настроение по нейна вина, и в същото време един стих от Перс — нещо като Tu est là, mon amour, et je n’ai lieu qu’en toi^[9], — в който Мага се сгушваше, притисната към звученето на lieu, на Tu est là, mon amour, мекото приемане на неизбежното, което изискваше да затвориш очи и да усетиш тялото си като дар, нещо, което всеки може да вземе, да опетни и да издигне като Иренео, а музиката на Хайнс да съвпадне с ритъма на червените и сините петна, които танцуваха под клепачите й и се наричаха — незнайно защо — Волана и Валене, отляво Волана (and nobody cares for me) се въртеше лудо, отгоре Валене, увиснала като звезда в синева пиероделафранческа; et je n’ai lieu qu’en toi, Волана и Валене, Роналд никога нямаше да докосне пианото като Ърл Хайнс, всъщност те двамата с Орасио трябваше да имат тази плоча и да я слушат през нощта в тъмното, да се научат да се любят в тези фрази, тези дълги, нервни ласки, I ain’t got nobody по гърба, по раменете, пръстите отзад на врата, ноктите влизат в косата и полека се отдръпват, последно завихряне и Валенѐ се сливаше с Волана̀, tu est là, mon amour, and nobody cares for me, Орасио беше тук, но никой не й обръщаше внимание, никой не я галеше по главата, Валене и Волана вече ги нямаше, а клепачите я боляха от толкова стискане, чу се гласът на Роналд и тогава — миризма на кафе, ах, чудната миризма на кафе, Вонг, миличък, Вонг, Вонг, Вонг.

Изправи се, като примигваше, погледна Грегоровиус, който изглеждаше някак смален и мръсен. Някой й подаде чаша.