Хулио Кортасар
Игра на дама (155)

154.

И все пак обувките стъпваха по някаква подобна на линолеум материя, носът усещаше кисело-сладкия мирис на разпръснати из въздуха асептични частици, старецът бе настанен в леглото, подпрян надве възглавници, носът му приличаше на кука, захваната за въздуха, за да го задържи в седнало положение. Блед, с предсмъртни сенки под очите. Невероятен зигзаг в температурния лист. Защо си правеха този труд?

Поговориха си как няма нищо, приятелят аржентинец случайно е станал свидетел на злополуката, приятелят французин бил художник, във всички болници една и съща свинщина. Морели, да, писателят.

— Не може да бъде — каза Етиен.

Защо не, защо не, изданието-камък-във-водата: цоп и след това никой не чува нищо. Морели си направи труда да им каже, че бе продал (и подарил) около четиристотин екземпляра. О, да, два в Нова Зеландия, трогателна подробност.

Оливейра извади цигара с трепереща ръка и погледна сестрата, която кимна утвърдително, отиде си и ги остави между два жълтеникави паравана. Седнаха в долната част на леглото, като преди това вдигнаха оттам няколко тетрадки и свитъци хартия.

— Ако бяхме видели съобщението във вестника… — каза Етиен.

— Излезе във „Фигаро“ — каза Морели. — Под някаква телеграма за гадния снежен човек.

— Не може да бъде — едва прошепна Оливейра. — Но, от друга страна, е по-добре, предполагам. Иначе щяха да дойдат какви ли не дърти баби с дебели задници, албуми за автографи и буркани домашно желе.

— От ревен — каза Морели. — Най-хубавото. Но по-добре да не идват.

— Колкото до нас — вметна Оливейра, наистина обезпокоен, — ако ви пречим, само ни кажете. Ще има и други случаи, и така нататък. Разбирате ме, нали?

— Вие дойдохте, без да знаете кой съм. Аз лично смятам, че си струва да поостанете малко. В стаята е спокойно, тоя, който викаше най-много, млъкна снощи в два. Параваните са много добри, беше проява на внимание от страна на лекаря, като ме видя да пиша. Всъщност, забрани ми да го правя, но сестрите сложиха параваните и никой не ми досажда.

Кога ще можете да се върнете вкъщи?

— Никога — каза Морели. — Тези кокали ще останат тук, момчета.

— Глупости — каза Етиен с уважение.

— Въпрос на време е. Но се чувствам добре, край на проблемите с портиерката. Никой не ми носи кореспонденцията, дори тази с Нова Зеландия, с хубавите марки. Когато се издаде мъртвородена книга, единственият резултат е оскъдна, но неизменно пристигаща поща. Госпожата от Нова Зеландия, момчето от Шефилд. Изтънчено франкмасонство, сладострастие от това, че малцина участват в приключението. Но сега наистина…

— Никога не ми е хрумвало да ви пиша — каза Оливейра. — Неколцина приятели и аз познаваме творчеството ви, намираме го за толкова… Спестете ми този вид думи, мисля, че се разбира и без тях. Истината е, че сме прекарвали по цели нощи в спорове, но дори не сме и помисляли, че може да сте в Париж.

— Допреди година живеех във Виерзон. Дойдох в Париж, защото исках да се поровя в някои библиотеки. Във Виерзон, естествено… Издателят беше получил нареждане да не дава адреса ми. Кой знае откъде са го научили малкото ми почитатели. Много ме боли гърбът, момчета.

— Ако искате, ще си тръгнем — каза Етиен. — Можем да дойдем утре, разбира се.

— Ще ме боли и без вас — каза Морели. — Хайде да пушим, да използваме, че ми е забранено.

Ставаше дума за това да се намери език, който да не е литературен.

Когато минаваше сестрата, Морели дяволски ловко пъхаше цялата цигара вътре в устата си и гледаше Оливейра с изражение на хлапак, маскирал се на старец, което си беше чисто удоволствие.

… изхождайки донякъде от основните идеи на Езра Паунд, но без педантизма и мешавицата между периферни символи и първостепенни значения.

Трийсет и осем и две. Трийсет и седем и пет. Трийсет и осем и три. Рентгенова снимка (неразбираем знак).

… да знаеш, че малцина могат да се доближат до подобни опити, без да решат, че са нова литературна игра. Benissimo^[1]. Лошото било, че все още му липсвало твърде много и щял да умре, без да е довършил играта.

— Двайсет и пети ход, черните се предават — каза Морели и отпусна глава назад. Изведнъж бе започнал да изглежда много по-стар. — Жалко, играта беше започнала да става интересна. Вярно ли е, че има индийски шах с по шейсет фигури от всяка страна?

— Напълно е възможно — каза Оливейра. — Безкрайно разиграване.

— Печели онзи, който завземе центъра. В ръцете му са всички възможности и няма смисъл противникът да упорства да продължава играта. Но центърът би могъл да се намира в някое странично квадратче или извън дъската.

— Или в джоба на някоя жилетка.

— Фигури — каза Морели. — Толкова е трудно да се избяга от тях, толкова са красиви. Въображаеми жени, наистина. Бих се радвал, ако разбера по-добре Маларме, неговото усещане за отсъствие и тишина е нещо много повече от крайно средство, то е метафизическа impassé^[2]. Веднъж, в Херес де ла Фронтера, чух топовен гърмеж от двайсет метра и открих друг смисъл на тишината. А тези кучета, които чуват недоловимо за нас изсвирване… Вие сте художник, струва ми се.

Ръцете се движеха покрай него, събираха една по една тетрадките, изглаждаха някои смачкани листове. От време на време, без да престава да говори, Морели хвърляше поглед на някоя от страниците и я вмъкваше в тетрадките, които всъщност представляваха захванати с кламер листове. Един-два пъти извади молив от джоба на пижамата си и сложи номер на някои от листовете.

— А вие пишете, предполагам.

— Не — каза Оливейра. — Какво да пиша, за това трябва да имаш известна сигурност, че си живял.

— Съществуването предхожда същността — каза Морели усмихнат.

— Щом предпочитате. Но в моя случай не е точно така.

— Вие се изморихте — каза Етиен. — Да си тръгваме, Орасио, ако се заговориш… Познавам го, господине, ужасен е.

Морели продължаваше да се усмихва и събираше страниците, гледаше ги, като че ли ги разпознаваше и сравняваше. Плъзна се леко назад, търсеше по-добра опора за главата си. Оливейра стана.

— Това е ключът от апартамента — каза Морели. — Ще се радвам, наистина.

— Ще направим голяма бъркотия — каза Оливейра.

— Не, не е толкова трудно, колкото изглежда. Папките ще ви помогнат, има система — цветове, цифри и букви. Веднага става ясно. Например тези листчета отиват в синята папка, на място, което аз наричам морето, но това в скоби, това е игра, която ми помага да се оправям по-добре. Номер 52: трябва просто да я оставите на мястото й, между 51 и 53. Арабски цифри, най-лесното нещо на света.

— Но вие лично ще го направите след няколко дни — каза Етиен.

— Спя лошо. И аз съм извън папката. Помогнете ми, щом сте дошли да ме видите. Сложете всичко това на мястото му и аз ще се почувствам много добре тук. Това е страхотна болница.

Етиен гледаше Оливейра, а Оливейра, и така нататък. Човек можеше да си представи учудването им. Истинска чест, толкова незаслужена.

— После опаковате всичко и го изпращате на Паку, издател на авангардистка литература, улица „Арбр Сек“. Знаете ли, че Паку е акадското име на Хермес? Винаги ми се е струвало… Но за това ще говорим друг път.

— Да знаете, че ще сгафим — каза Оливейра — и ще стане страхотно объркване. В първия том имаше едно ужасно сложно място, ей този тук и аз сме обсъждали с часове дали не са объркали нещо при печатането на текстовете.

— Няма никакво значение — каза Морели. — Книгата ми може да се чете, както на човек му скимне. Liber Fulguralis^[3], мантически листове и други такива. Най-многото, което мога да направя, е да я подредя така, както на мен би ми било приятно да я прочета. А в най-лошия случай, ако объркате нещо, може и да се окаже съвършена. Шега на Хермес Паку, крилат майстор на фокуси-мокуси и трикове. Харесват ли ви тези думи?

— Не — каза Оливейра. — Нито фокус-мокус, нито трик. И двете ми се виждат доста мухлясали.

— Трябва да се внимава — каза Морели и затвори очи. — Всички гоним чистотата, пукайки старите изрисувани пикочни мехури. Веднъж Хосе Бергамин без малко да се строполи мъртъв, когато си позволих да му изпусна въздуха от две страници, доказвайки му, че… Но внимавайте, приятели, да не би онова, което наричаме чистота…

— Квадрата на Малевич — каза Етиен.

— Ecco!^[4] Говорехме, че трябва да помислим за Хермес, да го оставим да поиграе. Вземете, подредете всичко това, щом сте дошли да ме видите. Може и аз да успея да стигна дотам и да хвърля един поглед.

— Ще дойдем утре, ако искате.

— Добре, ама ще съм написал и други неща. Ще ви побъркам, хубаво си помислете. Донесете ми „Голоаз“.

Етиен му подаде своя пакет. С ключа в ръка Оливейра не знаеше какво да каже. Нищо не беше както трябва, това не трябваше да се случи днес, беше мръсен ход при игра на шах с шейсет фигури, безполезна радост сред най-дълбоката тъга, необходимостта да я отпъдиш като муха, да предпочетеш скръбта, когато единственото, което стига до ръцете ти, е този ключ към радостта, крачка към нещо, от което се възхищаваше и имаше нужда, ключ, отварящ вратата на Морели, света на Морели, и сред цялата тази радост се чувстваше тъжен и мръсен, с уморена кожа и гуреливи очи, с дъх на безсънна нощ, на виновно отсъствие, на липса на дистанция, за да разбере дали е направил добре всичко, което е правил или не е правил тези дни, чуваше хлипането на Мага, ударите по тавана, понасяше студения дъжд по лицето си, развиделяването над „Пон Мари“, киселите оригвания от вино, смесено с тръстикова ракия и водка, и с още вино, усещането, че в джоба му е пъхната ръка, която не е неговата, ръката на Рокамадур, късче нощ, от което се стича слюнка, мокри бедрата му, радостта толкова закъсняла или може би твърде ранна (една утеха: може би твърде ранна, все още незаслужена, но тогава, може би, vielleicht, maybe, forse, peut-être^[5], ах, мамка му, мамка му, до утре, учителю, мамка му, безкрайно мамка му, да, в часа за посещения, безкрайно заинатяване на мамка му върху лицето и по света, мамка му на света, ще ви донесем плодове, мамка му гадна на шибаната му мамка, мамка му отвратна на гнусната му мамка, мамка му лайняна на пикливата му мамка, dans cet hôpital Laennec découvrit l’auscultation^[6]: може би все още… Един ключ, неизразима фигура. Един ключ. Може би все още можеш да излезеш на улицата и да вървиш с ключ в джоба. Може би все още ключът Морели, превърташ ключа и влизаш в нещо друго, може би все още.

— Всъщност това е посмъртна среща, въпрос на дни — каза Етиен в кафенето.

— Тръгвай — каза Оливейра. — Много е лошо да те гоня така, но е по-добре да тръгваш. Предупреди Роналд и Перико, среща в десет в къщата на стареца.

— Лош час е — каза Етиен. — Портиерката няма да ни пусне.

Оливейра извади ключа, завъртя го на един слънчев лъч и му го предаде, сякаш предаваше град.