Хулио Кортасар
Игра на дама (46)

45.

Беше естествено да се мисли, че той чака другия да се покаже на прозореца. Стига само да се събуди в два след полунощ в лепкавата жега, сред тръпчивия дим от спиралата против комари, с две огромни звезди в дъното на прозореца, с лице към другия прозорец отсреща, сигурно също отворен.

Беше естествено, защото всъщност дъската продължаваше да си стои там, а онова, което под палещото слънце бе отказ, може да е нещо различно в дълбоката нощ, обрат към внезапно съгласие и тогава той щеше да е там, на своя прозорец, да пуши, за да отпъди комарите, в очакване Талита като сомнамбул полека да се отлъчи от тялото на Травълър, за да надникне от своя мрак към неговия и да го види. Може би с бавни движения на ръката той ще нарисува знаци с огънчето на цигарата. Триъгълници, окръжности, съществуващи само миг гербове, символи на съдбоносния филтър или на дифенилпропиламина, фармацевтични съкращения, които тя знае как да разгадае, или пък просто светли следи, движещи се насам-натам, от устата към подлакътника на креслото, от подлакътника на креслото към устата, от устата към подлакътника на креслото, цяла нощ.

На прозореца нямаше никой, Травълър се надвеси над излъчващия топлина кладенец, погледна към улицата, където един разтворен вестник, беззащитен, можеше да бъде прочетен от обсипаното със звезди и сякаш осезаемо небе. През нощта прозорецът на хотела отсреща изглеждаше още по-близо, някой гимнастик би могъл да го стигне с един скок. Не, не би могъл. Може би ако смъртта е по петите му, иначе не. Вече нямаше и следа от дъската, нямаше мост, по който.

Травълър се върна с въздишка в леглото. В отговор на сънения въпрос на Талита той я погали по главата и измърмори нещо. Талита отправи целувка напосоки във въздуха, опипа наоколо с ръце и се успокои.

Ако е бил някъде из черния кладенец, заврян в дъното на стаята, гледайки оттам през прозореца, сигурно бе видял Травълър, бялата му фланелка беше като привидение. Ако е бил някъде из черния кладенец в очакване Талита да се покаже, безразличното появяване на една бяла фланелка сигурно го е жегнало. Сега вероятно бавно се чеше по ръката — негов обичаен жест при неудобство и обида, смачква цигарата между устните си, мърморейки някаква подходяща за случая ругатня, сигурно ще се хвърли в леглото, без изобщо да се съобразява с дълбоко заспалата Хекрептен.

Но ако другият не е бил някъде из черния кладенец, фактът, че Травълър е станал и се е показал на прозореца в този час на нощта, означаваше, че приема страха, че едва ли не го потвърждава. На практика беше същото като да приеме, че нито той, нито Орасио са издърпали дъските. Че по един или друг начин има мост, че може да се минава оттам насам и обратно. Всеки от тримата като сомнамбул можеше да се прехвърля от прозорец към прозорец, като стъпва по плътния въздух, без да се опасява, че може да падне на улицата. Мостът щеше да изчезне едва на утринната светлина, с повторната поява на кафето с мляко, което ни връща към солидните конструкции и разкъсва паяжината на малките часове с помощта на новините по радиото и студения душ.

Сънища на Талита: Водеха я на някаква художествена изложба в един огромен полуразрушен дворец, картините висяха на главозамайваща височина, като че ли някой бе превърнал в музей затворите на Пиранези. Така че, за да стигне до картините, човек трябваше да се катери по арки, където едва успяваше да намери върху орнаментите опора за пръстите на краката си, да върви напред из галерии, които прекъсваха пред бурно море с вълни като от олово, да се изкачва по вити стълби, за да види най-накрая, винаги недобре, винаги отдолу или отстрани, картините, върху които се повтаряше до безкрайност все едно и също белезникаво петно — същата засъхнала тапиока или мляко.

Събуждане на Талита: Сяда рязко в леглото в девет сутринта, разтърсва Травълър, който спи по корем, и го удря по задника, за да го събуди. Травълър протяга ръка и я щипе по крака, Талита се хвърля отгоре му и му подръпва косата. Травълър злоупотребява със силата си и й извива ръката, докато Талита не го помоли за прошка. Целувки, страшна жега.

— Сънувах някакъв ужасен музей. Ти ме водеше из него.

— Ненавиждам ониромантията. Запари мате, гадинке.

— Защо стана снощи? Не беше, за да пишкаш, когато ставаш да пишкаш, първо ми даваш обяснение, като че ли съм някаква глупачка, казваш ми „Ще стана, не издържам повече“, а аз те съжалявам, защото аз мога да издържа цяла нощ, дори не трябва да се стискам, просто обмяната ми е различна.

— Какво било различно?

— Кажи ми защо стана? Отиде до прозореца и въздъхна.

— Нали не се хвърлих.

— Идиот.

— Беше ми топло.

— Кажи ми защо стана.

— Просто така, да видя дали и Орасио не може да спи, за да си поговорим малко.

— По това време? Вие двамата, дето през деня едва разменяте по няколко думи.

— Сигурно щеше да е по-различно. Никога не се знае.

— Сънувах един ужасен музей — казва Талита, като започва да си обува бикините.

— Вече ми обясни — казва Травълър, загледан в тавана.

— И ние сега не си говорим много — казва Талита.

— Наистина. Заради влагата е.

— Но ми се струва, че нещо говори, използва ни, за да говори. Нямаш ли такова усещане? Не ти ли се струва, че сме обитавани от някого? Искам да кажа… Трудно е, наистина.

— По-скоро трансобитавани. Виж, това няма да трае вечно. Не тъгувай, Каталина, тананика Травълър, ще дойдат по-добри времена, / ще оправя столовата.

— Глупчо — казва Талита, като го целува по ухото. — Това няма да трае вечно, това няма да трае вечно… Не би трябвало да трае и минута.

— Насилствените ампутации са лошо нещо, след това чуканчето боли цял живот.

— Да си призная — казва Талита, — останала съм с впечатлението, че отглеждаме паяци или стоножки. Грижим се за тях, гледаме си ги и те растат, отначало са нищо и никакви насекоми, едва ли не красиви, с толкова много крачета, но изведнъж порастват и ти се хвърлят в лицето. Май сънувах и паяци, не помня точно.

— Чуй го Орасио — казва Травълър, като си обува панталоните. — По това време свирка като луд, за да отбележи излизането на Хекрептен. Ама че тип.