Хулио Кортасар
Игра на дама (13)

12.

На Грегоровиус винаги му харесваха сбирките на Клуба, защото това всъщност изобщо не беше клуб, с което отговаряше в най-висша степен на представата му за този жанр. Харесваше му Роналд заради анархията си, заради Бабс, заради начина, по който полека-лека се убиваха, без да ги е грижа за нищо, отдадени на четене — Карсън Маккълърс, Милър, Реймон Кьоно, на джаза като скромно упражнение по освобождаване, на признанието — без уговорки, — че и двамата са се провалили в изкуствата. Харесваше му, така да се каже, Орасио Оливейра, макар че отношенията им приличаха на преследване, тоест Грегоровиус започваше да се дразни от присъствието на Оливейра в момента, в който го срещнеше, след като го бе търсил, без да си го признае, а Орасио се забавляваше с евтината потайност, в която Грегоровиус обгръщаше произхода и начина си на живот, развеселяваше го фактът, че Грегоровиус е влюбен в Мага и мисли, че той, Орасио, не знае; двамата се приемаха и се отхвърляха едновременно в тореадорско изпълнение от близко разстояние, което в края на краищата беше едно от многото други упражнения, оправдаващи сбирките на Клуба. Честа тяхна игра беше да се правят на умни, редяха серии от алюзии, които отчайваха Мага и ядосваха Бабс, достатъчно беше някой да спомене мимоходом каквото и да е — както сега, когато Грегоровиус си мислеше, че между него и Орасио има някакво лишено от илюзии преследване, — и веднага единият цитираше небесния пес, Ifled Him^[1] и т.н., и докато Мага ги гледаше с нещо като смирено отчаяние, другият вече беше на полетях толкова високо, толкова високо, че го улових в полет^[2], в крайна сметка се разсмиваха на самите себе си, но вече беше късно, понеже Орасио беше отвратен от този ексхибиционизъм на асоциативната памет, а Грегоровиус усещаше, че отвращението се простира и върху него, тъй като бе помогнал то да бъде предизвикано, и между двамата се пораждаше нещо като неприязън между съучастници, две минути по-късно обаче започваха пак същото, като сбирките на Клуба се свеждаха, освен другото, и до това.

— Рядко водката тук е била толкова лоша — каза Грегоровиус, като си напълни чашата. — Лусия, вие щяхте да ми разказвате за детството си. Не че ми е трудно да си ви представя на брега на реката, с плитки и румени бузи, като на сънародничките ми в Трансилвания, преди бузите ви да побледнеят от този проклет лутециански климат.

— Лутециански ли? — попита Мага.

Грегоровиус въздъхна. Започна да й обяснява и Мага го слушаше смирено, образоваше се — нещо, което винаги правеше много съсредоточено, докато не настъпи спасителното разсейване. Сега Роналд беше пуснал една стара плоча на Хокинс и Мага май се дразнеше от обясненията, които й разваляха музиката и не бяха онова, което тя винаги очакваше от едно обяснение — гъдел по кожата, нужда да поеме дълбоко дъх, както сигурно е трябвало да поеме дъх Хокинс, преди отново да атакува мелодията, и както тя понякога поемаше дъх, когато Орасио благоволяваше наистина да й разтълкува някой неясен стих, и добавяше към него онази друга приказна неяснота, при която — ако сега той вместо Грегоровиус й обясняваше за Лутеция — всичко щеше да се слее в едно-единствено щастие — музиката на Хокинс, Лутеция, светлината на зелените свещи, гъделът, дълбокото вдишване, единственото нещо, в което тя бе непоклатимо уверена и което можеше да сравни само с Рокамадур или с устата на Орасио, или понякога едно адажио на Моцарт, което едва се чуваше, толкова беше изтъркана плочата.

— Не бъдете такава — каза смирено Грегоровиус. — Исках само да разбера малко по-добре живота ви, каква сте вие, дето имате толкова много лица.

— Живота си — каза Мага — няма да го разкажа дори ако се напия. А и няма да ме разберете по-добре, ако ви разкажа детството си например. Освен това нямах детство.

— И аз нямах. В Херцеговина.

— Аз в Монтевидео. Ще ви кажа нещо — понякога сънувам началното училище, толкова е ужасно, че се събуждам с писъци. А на петнайсет години, не знам, вие били ли сте някога на петнайсет?

— Мисля, че да — каза Грегоровиус не особено уверено.

— Аз да, в една къща с двор, пълен със саксии, където татко ми пиеше мате и четеше гадни списания. Баща ви връща ли се при вас? Искам да кажа призракът му.

— Не, всъщност по-скоро майка ми — каза Грегоровиус. — Най-вече онази от Глазгоу. Майка ми от Глазгоу понякога се връща, но не е призрак, а един доста сълзлив спомен и това е всичко. Разкарва се с алка зелцер, лесно е. А при вас…?

— Знам ли — каза Мага нетърпеливо. — Тази музика, тези зелени свещи, Орасио там, в онзи ъгъл, като индианец. Защо трябва да ви разказвам как идва? Преди няколко дни например си останах вкъщи да чакам Орасио, вече се беше стъмнило, бях седнала до леглото, а навън валеше, донякъде като в тази плоча. Да, нещо подобно, аз гледах леглото, докато чаках Орасио, не знам как беше постлан юрганът, но изведнъж видях татко, легнал по гръб, с лице, покрито както винаги, когато се напиваше и лягаше да спи. Виждаха се краката, очертанията на едната ръка върху гърдите. Усетих как косите ми настръхват, исках да извикам, изобщо каквото усеща човек в такива случаи, вие може би също сте изпитвали страх някога… Исках да хукна да бягам, но вратата беше толкова далече, в дъното на много коридори и още коридори, вратата беше все по-далече, а розовият юрган видимо се надигаше и спускаше, чуваше се хъркането на татко, ей сега щеше да се подаде някоя ръка, очите, после носът, като кука, не, няма смисъл да ви разказвам всичко това, накрая така се разкрещях, че дойде съседката от долу и ми направи чай, а после Орасио се държа с мен като с истеричка.

Грегоровиус я погали по косата и Мага наведе глава. „Готово — помисли си Оливейра, отказал се да следи играта на Дизи Гилеспи на най-високия трапец без предпазна мрежа, — готово, трябваше да се случи. Луд е по тази жена и му личи, ама как само му личи. Как се повтарят игрите. Стъпваме в най-утъпканите коловози, заучаваме като идиоти най-изърканите роли. Нали и аз съм я милвал по главата, а тя ми е разказвала саги за Рио де ла Плата и ние я съжаляваме, тогава трябва да я заведем вкъщи, всички сме малко пийнали, да я сложим да си легне полека, да я галим, да й съблечем дрехите, полекичка, полекичка всяко копче, всеки цип, а тя не иска, иска, не иска, изправя се, закрива лице, плаче, прегръща ни, сякаш за да ни предложи нещо възвишено, помага при събуването на гащите, изува едната си обувка с ритник във въздуха, което ни изглежда като протест и ни възбужда до последно, о, не е благородно, не е благородно. Ще трябва да ти разбия физиономията, Осип Грегоровиус, бедни приятелю. Без желание, без жал, като парчето, което свири Дизи, без жал, без желание, без никакво желание, като парчето, което свири Дизи.“

— Пълна отврат — каза Оливейра. — Махни тая гадост. Няма да идвам повече в Клуба, ако се налага да слушам тая учена маймуна.

— Господинът не обича боп — каза саркастично Роналд. — Почакай секунда, веднага ще ти пуснем нещо на Пол Уайтман.

— Компромисно решение — каза Етиен. — Припокриване на всички вкусове — нека чуем Беси Смит, скъпи ми Роналд, гълъба в бронзовата клетка.

Роналд и Бабс се разсмяха, не се разбра точно на какво, а Роналд се разрови из купчината стари плочи. Игличката стържеше ужасно, нещо се раздвижи в дълбините, като че ли между гласа и ушите имаше пластове и пластове памук, Беси пееше с превръзка на лицето, затрупана в кош с мръсно пране, и гласът достигаше до тях все по-приглушен, достигаше едва-едва, залепнал за парцалите, и искаше без гняв и не като подаяние, I wanna be somebody’s baby doll^[3], оттегляше се в очакване, глас от ъгъла, от къща, задръстена от баби, to be somebody’s baby doll, по-топъл и изпълнен с копнеж, вече задъхващ се, I wanna be somebody’s baby doll…

Изгаряйки устата си с дълга глътка водка, Оливейра сложи ръка върху раменете на Бабс и се опря на удобното й тяло. „Посредниците“, помисли си той, отпускайки се меко в тютюневия дим. Гласът на Беси изтъняваше към края на плочата, сега Роналд щеше да обърне бакелитовата плоскост (ако беше бакелитова) и от този къс охлузена материя щеше още веднъж да се роди „Empty Bed Blues“ — една нощ през двайсетте години, някъде из Съединените щати. Роналд бе затворил очи, ръцете му, опрени на коленете, едва отмерваха ритъма. Вонг и Етиен също бяха затворили очи, стаята бе почти изцяло в мрак и се чуваше скърцането на игличката по старата плоча, на Оливейра му беше трудно да повярва, че всичко това се случва. Защо тук, защо Клубът, тези тъпи церемонии, защо този блус е такъв, когато го пее Беси? „Посредниците“, помисли отново, полюлявайки се заедно с Бабс, съвсем пияна, тя плачеше тихо, докато слушаше Беси; потръпваше в такт или в контрапункт, сподавяше риданието, защото за нищо на света не искаше да се отдалечи от блусовете на празното легло, на следващата сутрин, обувките в локвите, неплатения наем, страха от старостта, пепелявия лик на разсъмването в огледалото до краката на леглото, блусовете, безкрайната тъга на живота. „Посредниците, една нереалност, която ни показва друга нереалност, както нарисуваните светци сочат с пръст небето. Не е възможно всичко това да съществува, да сме тук наистина, аз да съм някой на име Орасио. Този призрак тук, гласът на тази негърка, умряла преди двайсет години при автомобилна катастрофа — брънки от несъществуваща верига, как успяваме да се удържим тук, как тази нощ можем да бъдем заедно, ако не по чиста игра на илюзиите, на някакви приети и одобрени правила, единствено по силата на разбъркването на картите в ръцете на оня, умонепостижимия, който държи банката…“

— Не плачи — каза Оливейра на Бабс, като й говореше на ухото. — Не плачи, Бабс, всичко това не е истина.

— О, не, о, не, истина е — каза Бабс и се изсекна. — О, не, истина е.

— Би могло — каза Оливейра, като я целуна по бузата, — но не е истина.

— Като тези сенки — каза Бабс, като си гълташе сополите и махаше с ръка насам-натам, — и на човек му става тъжно, Орасио, понеже всичко е толкова хубаво.

Само че всичко това — песента на Беси, гукането на Коулман Хокинс, не беше ли илюзия, не беше ли нещо още по-лошо, илюзия за други илюзии, в главозамайваща верига назад, към една маймуна, погледнала се във водата в първия ден на света? Но Бабс плачеше, Бабс беше казала „О, не, о, не, истина е“ и Оливейра, и той малко пиян, в момента усещаше, че истината е именно в това Беси и Хокинс да са илюзия, защото само илюзиите са в състояние да задвижат следовниците си, илюзиите, а не истините. А имаше и нещо повече, имаше го посредничеството, достъпа посредством илюзиите до едно измерение, до една невъобразима зона, за която би било безполезно да се мисли, защото всяка мисъл — със самия си опит за обсада — веднага ги унищожаваше. Една ръка от дим го водеше за ръката, посвещаваше го в спускане, ако беше спускане, показваше му център, ако беше център, полагаше в стомаха му, където водката сладостно вреше на кристалчета и мехурчета, нещо, което друга, безкрайно красива и отчаяна илюзия по някое време бе нарекла безсмъртие. Затваряйки очи, успя да си каже, че ако един такъв никакъв ритуал е в състояние да го отмести от собствения му център, за да му покаже по-добре центъра, да го отпрати към някакъв, макар и непостижим център, може би не всичко е загубено и някога, при други обстоятелства, след други изпитания, достъпът щеше да се окаже възможен. Само че достъп до какво, защо? Беше твърде пиян, за да развие поне една работна хипотеза, да си състави каквато и да е представа за възможния път. Но не беше достатъчно пиян, за да престане да мисли последователно, и дори само тази нещастна мисъл му стигаше, за да почувства, че тя все повече го отдалечава от нещо твърде отдалечено, твърде ценно, за да се покаже сред тези тромави, но благоприятни мъгли, мъглата водка, мъглата Мага, мъглата Беси Смит. Започна да вижда зелени пръстени, които се въртяха вихрено, отвори очи. Обикновено след плочите идваха повиците за повръщане.