Хулио Кортасар
Игра на дама (54)

53.

И един четвъртък, хоп, към девет вечерта всички по местата. Персоналът си беше отишъл следобед с тряскане на врати (ироничен смях от страна на Ферагуто и Кука, твърдо решени да не изплащат обезщетения) и делегация от болни, изпратили напускащите с викове „Кучето умря, кучето умря!“, което не им попречи да представят на Ферагуто писмо с пет подписа под искане за шоколад, следобедния вестник и премахването на кучето. Останаха новите, все още не съвсем в час, и Реморино, който се правеше на печен и казваше, че всичко ще върви като по ноти. Радио Ел Мундо поддържаше спортния дух на буеносайресци с бюлетини за горещата вълна. Тя счупи всички рекорди и човек можеше да се кефи и да се поти патриотично, а Реморино вече беше намерил четири-пет пижами, захвърлени по ъглите. Двамата с Оливейра убеждаваха собствениците им да си ги облекат отново или поне панталона. Преди да потъне в покера с Ферагуто и Травълър, докторът бе разрешил на Талита без никакви колебания да раздаде лимонада на всички, с изключение на 6, 18 и 31. Това бе предизвикало пристъп на плач у 31 и Талита й даде двойна порция лимонада. Вече беше време да се действа motu proprio^[1], смърт за кучето.

Как можеха да започнат да живеят този живот ей така, спокойно, без особено чудене? Почти без предварителна подготовка, защото учебникът по психиатрия, закупен от книжарницата на Томас Пардо, не беше особено пропедевтичен за Талита и Травълър. Без опит, без истинско желание, без нищо — човек наистина е животното, което привиква дори към непривикването. Например моргата — Травълър и Оливейра не знаеха за нея и не щеш ли вторник вечерта Реморино дойде да ги търси по нареждане на Овехеро. Номер 56 от втория етаж току-що беше умрял, както се и очакваше, трябваше да помогнат на санитаря за носилката и да разсеят 31, която имаше защитни пристъпи на телепатия. Реморино им обясни, че напусналият персонал много държал на правата си, че работели по правилник, откакто разбрали за обезщетенията, така че нямало друг изход, освен да се заловят здраво за работа, между другото всичко това им било добре дошло като практика.

Колко странно, че в списъка, изчетен в деня на великата сделка, не се споменаваше за морга. Ама приятел, все някъде трябва да се държат труповете, докато дойде семейството или общината изпрати кола. Може би в списъка е била спомената някаква складова камера, преходна зала или хладилно помещение, някакъв подобен евфемизъм, или просто са били споменати осемте хладилника. В края на краищата не било хубаво в документ да пише морга, така мислеше Реморино. А за какво бяха осемте хладилника? А, те ли… Някакво изискване на националната служба по хигиена или пък го е уредил бившият управител, но не е толкова лошо, защото понякога има наплив, както онази година, когато победи Сан Лоренсо (коя година беше? Реморино не помнеше, но беше в годината, когато Сан Лоренсо би всички), изведнъж четирима болни гушнаха босилека, оная с косата замахна така, че не ти е работа. Такива неща наистина се случват много рядко, а и 56 беше много зле, какво да се прави. Насам, говорете тихо да не събудите пациентите. А ти, защо ми се мъкнеш по това време, хайде в леглото, хайде. Той е добро момче, вижте го как офейка. През нощта нещо го прихваща и броди по коридорите, ама да не мислите, че е заради жените, тоя въпрос сме го разрешили. Излиза само защото е луд, просто си е това, както впрочем и всички ние, ако трябва да бъдем точни.

Оливейра и Травълър решиха, че Реморино е готин. Човекът е претърпял развитие, вижда се веднага. Помогнаха за носилката на санитаря, който — когато не се изявяваше като санитар — си беше просто 7, излечим случай, така че можеше да помага в по-леката работа. Свалиха носилката с асансьора, бяха малко нагъсто и усещаха, че трупът на 56 под чаршафа е много близо. Семейството щеше да дойде да си го вземе в понеделник, бяха от Трелеу, горките хора. Номер 22 още не бяха дошли да го потърсят — върхът. Богаташи, мислеше Реморино, най-лошите, истински лешояди, хора без чувства. И общината позволява 22 да…? Документите сигурно са там, нещо такова. В крайна сметка дните си минават, станаха две седмици, така че нали виждате предимството да има повече хладилници. Между другото вече бяха трима, защото там беше и 2, една от основателките. Нейното беше голяма работа, 2 нямаше роднини, но в замяна на това отделът, който отговаряше за погребенията, съобщи, че колата ще дойде до 48 часа. Реморино беше споменал за случая, за да ги разсмее, понеже вече бяха минали триста и шест часа, почти триста и седем. Казваше, че е основателка, понеже бабичката беше тук от самото начало, отпреди доктора, който продаде клиниката на дон Ферагуто. Добряк изглеждаше този Ферагуто, нали? Като си помисли човек, че е имал цирк, невероятно.

Номер 7 отвори асансьора, издърпа носилката и излезе в коридора, управляваше я направо страховито, докато Реморино не го спря рязко и не го изпревари с ключ, за да отвори една метална врата, а Травълър и Оливейра едновременно извадиха цигарите — рефлекс… Всъщност се оказа, че е трябвало да си вземат връхна дреха, защото в моргата нямаше и помен от горещата вълна, а освен това мястото приличаше на склад за напитки с дълга маса от едната страна и хладилник до тавана от другата.

— Извади една бира — нареди Реморино. — Вие нищо не знаете. Понякога тук правилникът е твърде… По-добре не казвайте нищо на дон Ферагуто, всъщност само от време на време си пийваме по някоя биричка.

Номер 7 отиде до една от вратите на хладилника и извади една бутилка. Докато Реморино я отваряше с приспособлението, с което бе снабдено неговото джобно ножче, Травълър погледна Оливейра, но 7 заговори пръв.

— По-добре първо да го приберем, не мислите ли.

— Ти… — започна Реморино, но остана с ножчето в ръка. — Имаш право, момче. Давай. Ей тука е свободно.

— Не — каза 7.

— Ти мен ли ще учиш?

— Извинете и простете — каза 7. — Но е свободно ей там.

Реморино го изгледа втренчено, но 7 му се усмихна, сякаш го поздравяваше, приближи се до спорната врата и я отвори. Грейна светлина като от северно сияние или от друго арктическо атмосферно явление, на която се очертаха ясно доста големи стъпала.

— Номер 22 — рече 7. — Нали ви казах? Познавам всички по стъпалата. Там е 2. Искате ли да се обзаложим? Вижте, ако не ми вярвате. Убедихте ли се? Добре, тогава да го сложим там, там е свободно. Помогнете ми, внимавайте, че трябва да го вкараме с главата напред.

— Той е шампион — каза тихо Реморино на Травълър. — Наистина не знам защо Овехеро го държи тук. Няма чаши, приятел, така че ще си прехвърляме бутилката.

Травълър нагълта дим до коленете, преди да поеме бутилката. Предаваха си я от ръка на ръка, а първия мръсен виц разказа Реморино.