Хулио Кортасар
Игра на дама (84)

83.

Как човекът е измислил душата, се вижда винаги когато се появява усещането за тялото като паразит, като червей, прикрепен към аза. Достатъчно е да почувстваш, че живееш (живеенето не само като приемане, като нещо-което-е-добре-да-се-случва), за да стане следното: дори най-близката и обичана част от тялото, например дясната ръка, да се превърне в предмет, включен по отвратителен начин в двойственото обстоятелство да не е аз и да ми е прикрепен.

Гълтам супата. После, докато чета, си мисля: „Супата е в мен, прибрал съм я в тази торба, която никога няма да видя — моя стомах“. Опипвам го с два пръста и усещам подутината, храната, която се преобръща там вътре. И аз съм това, чувал с храна в него.

Тогава се ражда душата: „Не, аз не съм това“.

И сега (нека най-сетне бъдем честни) да, аз съм това. С едно много хубаво измъкване, предназначено за употреба от по-деликатните: „Аз съм и това“. Или още едно стъпалце: „Аз съм в това“.

Чета „The Waves“^[1], тази дантела от пепел, притча от пяна. На трийсет сантиметра под очите ми супата бавно се движи из торбата на стомаха ми, един косъм расте на бедрото ми, една мастна киста недоловимо се появява на гърба ми.

В края на това, което Балзак би нарекъл оргия, един индивид, изцяло чужд на метафизиката, ми каза с идеята да прозвучи като виц, че изхождането създавало у него усещане за нереалност. Помня думите му: „Ставаш, обръщаш се и гледаш, и тогава си казваш: “Ама това аз ли съм го направил?""

(Както стихът на Лорка: „Няма друг изход, сине мой, повърни! Няма друг изход“. А също и при Суифт, полудял: „Но Селия, Селия, Селия, изходи се“.)

За физическата болка като метафизически подтик е писано в изобилие. Мен всяка болка ме атакува с двойно оръжие: кара ме да усещам както при никакви други обстоятелства разединението между мен и тялото ми (и измамността на това разединение, неговата утешителна измисленост) и едновременно с това приближава тялото ми, поставя ми го като болка. Чувствам я по моя, отколкото удоволствието или чистото усещане за тялото. Наистина е обвързаност. Ако можех да рисувам, щях алегорически да представя как болката пропъжда душата от тялото, но същевременно щях да създам впечатлението, че всичко това е фалшиво — просто страни от един комплекс, чието единство се състои в това да няма единство.