Хулио Кортасар
Игра на дама (106)

105.

Морелиана

Мисля за забравените жестове, за многобройните движения и думи на дедите, които полека-лека се губят, не се унаследяват, падат едни след други от дървото на времето. Тази нощ намерих свещ на масата, на шега я запалих и тръгнах с нея по коридора. Полъхът при движението едва не я угаси, тогава видях как лявата ми ръка се вдигна сама, пръстите се свиха, за да закрият пламъка с жив екран, който спираше повея. Когато огънят отново се надигна и застана стабилно, си помислих, че този жест е бил жест на всички нас (помислих нас и помислих правилно или почувствах правилно) в продължение на хиляди години, през ерата на огъня, докато не ни го подмениха с електрическата светлина. Представих си други жестове — на жените, които леко повдигат полите си, на мъжете, които посягат към дръжката на шпагата. Като изгубените думи от детството, чути за последен път от старци, които измират един по един. У нас вече никой не казва „камфоров скрин“, никой вече не говори за „пиростии“ — триножниците, върху които се поставя тенджера над огъня. Както и за музиката от онова време — валсовете от двайсета година, полките, които са разнежвали нашите баби и дядовци.

Мисля за онези предмети, за онези кутии, за онези сечива, които понякога се появяват из хамбарите, кухните или тайниците и чието предназначение никой вече не е в състояние да обясни. Суетно е да смятаме, че разбираме делата на времето — то погребва своите мъртви и скрива ключовете. Само в сънищата, в поезията, в играта — да запалиш свещ, да вървиш с нея по коридора — надничаме понякога към онова, което сме били, преди да станем това, което неизвестно дали сме станали.