Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rayuela, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016-2017 г.)

Издание:

Автор: Хулио Кортасар

Заглавие: Игра на дама

Преводач: Стефка Кожухарова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо издание

Издател: Издателска група „Агата-А“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Аржентинска

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Красимир Тасев

Коректор: Димана Илиева

ISBN: 954-540-051-X; 978-954-540-051-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2498

История

  1. — Добавяне

105.

Морелиана

 

Мисля за забравените жестове, за многобройните движения и думи на дедите, които полека-лека се губят, не се унаследяват, падат едни след други от дървото на времето. Тази нощ намерих свещ на масата, на шега я запалих и тръгнах с нея по коридора. Полъхът при движението едва не я угаси, тогава видях как лявата ми ръка се вдигна сама, пръстите се свиха, за да закрият пламъка с жив екран, който спираше повея. Когато огънят отново се надигна и застана стабилно, си помислих, че този жест е бил жест на всички нас (помислих нас и помислих правилно или почувствах правилно) в продължение на хиляди години, през ерата на огъня, докато не ни го подмениха с електрическата светлина. Представих си други жестове — на жените, които леко повдигат полите си, на мъжете, които посягат към дръжката на шпагата. Като изгубените думи от детството, чути за последен път от старци, които измират един по един. У нас вече никой не казва „камфоров скрин“, никой вече не говори за „пиростии“ — триножниците, върху които се поставя тенджера над огъня. Както и за музиката от онова време — валсовете от двайсета година, полките, които са разнежвали нашите баби и дядовци.

Мисля за онези предмети, за онези кутии, за онези сечива, които понякога се появяват из хамбарите, кухните или тайниците и чието предназначение никой вече не е в състояние да обясни. Суетно е да смятаме, че разбираме делата на времето — то погребва своите мъртви и скрива ключовете. Само в сънищата, в поезията, в играта — да запалиш свещ, да вървиш с нея по коридора — надничаме понякога към онова, което сме били, преди да станем това, което неизвестно дали сме станали.

 

(–96)